Ема Лайона

XXVIЗА КАКВА МИЛОСТ МОЛЕШЕ ЛОЦМАНЪТ

Предупреден от адмирал Карачиоло за пристигането на краля, комендантът на двореца уведоми официално властите на Палермо.

И от три след обед председателят и членовете на муниципалитета, магистратите и висшето духовенство вече очакваха краля в големия двор пред двореца. Кралят, който искаше да яде и да спи, разбра, че ще трябва да изслуша три речи, и мислено потрепери.

— Господа, — каза той, вземайки думата първи, — каквито и да са ораторските ви таланти, съмнявам се, че ще успеете да ми кажете нещо приятно. Аз пожелах да се бия с французите — и бях разбит. Пожелах да защищавам Неапол — бях принуден да го напусна. Качих се на кораба — и ме настигна буря. Да ми кажете, че ви радва моето присъствие, би значило, че ви радват постигналите ме нещастия; и освен това, бихте забавили вечерята и попречили на съня ми; а това в момента би ми било още по-неприятно от това, че ме разбиха французите, че бях принуден да бягам от Неапол, и че цели три дни ме измъчваше морската болест и перспективата да нахраня рибите, тъй като сега умирам от глад и желание за сън. А затова, господин председателю и господа членове на муниципалния съвет, нека считаме, че вашите речи вече са произнесени. Давам десет хиляди дуката за бедните. Можете да ги получите утре.

После, като видя епископа и обкръжаващото го духовенство, кралят каза:

— Монсеньор, утре в църквата Санта Розария ще отслужите благодарствен молебен за щастливото ми избавление от корабокрушение. И там тържествено ще повторя своя обет на свето Франциск Паолански да му построят църква, подобна на катедралата Свети Петър в Рим, а вие ще назначите в нея най-достойните членове на вашия клир. Колкото и да се ограничени нашите средства, ще се постараем да ги възнаградим според заслугите им.

После, като се обърна към магистратите и позна председателя им Кардило, възкликна:

— A — а! Вие ли сте, метр Кардило.

— Аз, господарю, — отвърна председателят, като се поклони едва ли не до земята.

— Все така лошо ли играете на карти?

— Да, господарю.

— И все още обичате лова?

— Повече, от когато и да било.

— Отлично! Каня ви да играете с мен на карти, при условие, че вие ще ме поканите на вашия лов.

— Оказвате ми двойна чест, ваше величество.

— А сега, господа, — продължи кралят, обръщайки се към всички останали, — ако вие сте също сте уморени и гладни като мен, давам ви добър съвет: вечеряйте, а след това си легнете.

Тези думи означаваха милостивото освобождаване на всички събрали се; като се поклони на краля, тройната делегация се оттегли.

Фердинанд се изкачи по голямата парадна стълба, съпроводен от четирима слуги, които му осветяваха пътя; след него вървеше Юпитер, единствения събеседник, когото решил да задържи при себе си.

Масата беше сервирана за тридесет човека.

Кралят седна в единия край на масата, а на другия заповяда да сложат Юпитер, остави при себе си един слуга, а двама изпрати при кучето си, като им нареди да му сервират същите блюда, които ядеше той самият.

Никога още Юпитер не беше присъствувал на подобно пиршество.

След вечерята Фердинанд го отведе в спалнята си, заповяда да донесат и сложи до леглото си най-мекия килим и, преди да си легне, погали прекрасната умна глава на вярното животно.

— Надявам се, че ти поне няма да кажеш, както онзи поет, че стъпалата на чуждата стълба са стръмни, а хлябът на изгнанието — горчив. След което кралят си легна и сънува, че лови чудесна риба в залива Кастеламаре и убива стотици диви глигани в гората Фикуци.

Според реда, установен в Неапол, ако кралят не позвънеше в осем сутринта, трябваше да влязат в покоите му и да събудят. Но, тъй като в Палермо не знаеха за това, кралят се събуди и позвъни едва в десет.

Същата сутрин кралицата, принц Леополдо, принцесите, министрите и придворните слязоха на брега и започнаха да се настаняват в квартирите си — едни в двореца, други — в града. Тялото на малкия принц беше пренесено в параклиса на крал Роджеро.

Кралят се поколеба около минута, после стана. Дали това обстоятелство, за което той, изглежда, съвсем беше забравил, сега, когато беше вън от опасност, опечаляваше бащиното му сърце, или мислеше за това, че свети Франциск не беше много щедър в покровителството си, и че, ако му построи обещаната църква, ще плати твърде скъпо за закрилата, оказана толкова скъпернически на семейството му.

Кралят разпореди тялото на малкия принц да остане през целия ден в параклиса, а на другия ден да бъде погребано без излишен шум.

Смъртта на принц се отбелязваше в другите дворове: в двора на Двете Сицилии, станал сега двор на Едната Сицилия, трябваше само да се носи виолетов траур в продължение на две седмици.

След като даде разпорежданията си, кралят беше уведомен, че адмирал Карачиоло моли за честта да бъде приет от неговото величество и чака в салона.

Кралят беше привързан към Карачиоло толкова силно, колкото силна беше антипатията му към Нелсън; затова бързо заповяда да въведат Карачиоло в кабинета — библиотека до спалнята му. В нетърпението си да види адмирала, той влезе там полуоблечен и, като си придаде, доколкото успя, най-радостен вид, възкликна:

— Скъпи ми адмирале, колко се радвам да те видя! Искам преди всичко да ти благодаря за това, че пристигайки преди мен, веднага си се погрижил за моето удобство.

Адмиралът се поклони; сериозното му лице не се беше изменило от ласкавия прием на краля.

— Господарю, — отвърна той. — Това беше мой дълг, като верен и предан слуга на ваше величество.

— Освен това, бих искал да те похваля за чудесно водене на фрегатата по време на бурята. Знаеш ли, че заради тебе Нелсън едва не се пукна от завист. Добре бих му се посмял, уверявам те, ако не бях насъбрал толкова страх.

— Адмирал Нелсън, с тежкия си и осакатен в боевете кораб, не е могъл да направи това, което се удаде на мен, с моята фрегата, лека и със съвременна конструкция. Адмирал Нелсън е направил това, което е могъл, — отвърна Карачиоло.

— Точно това му казах и аз, може би, в друг смисъл, но със същите думи. И добавих още, че съжалявам за нарушеното си обещание към теб.

— Зная това, господарю, и дълбоко съм трогнат.

— Знаеш? Кой ти е казал? А, разбирам, лоцманът!

Карачиоло нищо не отвърна, но след минута каза:

— Господарю, дошъл съм да моля за кралската ви милост.

— Отлично! Идваш тъкмо на време. Говори.

— Дойдох да помоля ваше величество да приеме оставката ми от длъжността адмирал на Неаполитанския флот.

Кралят отстъпи крачка назад: той не беше очаквал подобна молба.

— Твоята оставка? Но защо?

— Преди всичко за това, господарю, че е безполезно да държите адмирал, когато флотът вече не съществува.

— Да, добре ми е известно, — каза кралят и по лицето му се появиха признаци на гняв, — лорд Нелсън го изгори, но рано или късно ние отново ще се върнем на своя престол и ще възстановим флота.

— Но тогава аз няма да мога да го командвам, — възрази студено Карачиоло, — защото съм изгубил доверието на ваше величество.

— Изгубил си доверието си ли? Ти, Карачиоло?!

— Предпочитам да мисля така, господарю, отколкото да упрекна краля, в чиито жили тече най-древната кръв на Европа, че не е удържал думата си.

— Да, вярно е, бях ти обещал …

— Да не напускате Неапол. Това е първо. А ако все пак го напуснете, то само на моя кораб.

— Хайде, хайде, скъпи ми Карачиоло! — каза кралят, протягайки примирително ръка.

Адмиралът взе протегната ръка, целуна я почтително и, като отстъпи крачка назад, извади от джоба си лист хартия.

— Господарю, — каза той, — ето молбата ми за оставка.

— Не, не, няма да я приема, не съм съгласен, забранявам ти!

— Ваше височество няма право за това.

— Как така? Аз ли нямам право?

— Да, господарю, ваше величество ми обеща вчера да изпълни първата молба, с която бих се обърнал към вас. А първата ми молба се състои в това кралят благосклонно да ме изслуша и да приеме оставката ми.

— Да съм ти обещавал това вчера? Ти бълнуваш, Карачиоло!

Адмиралът поклати глава.

— Напротив, господарю!

— Но аз не съм те виждал вчера!

— Не сте ме познали, ваше величество. Но може би, ще познаете този часовник?

И Карачиоло извади скрития до сърцето му великолепен часовник с портрета на краля, обсипан с брилянти.

— Лоцманът! — възкликна кралят.

— Това бях аз, господарю.

— Как! И ти, флотският адмирал, се съгласи да бъдеш лоцман?

— Господарю, няма унизителна работа, когато става дума за спасяване живота на краля.

На лицето на Фердинанд се появи огорчение, което му се случваше твърде рядко.

— Наистина, бил съм роден като нещастен крал или откъсват приятелите ми от мен, или те сами ме напускат.

— Господарю, — отвърна Карачиоло, — не сте прав да обвинявате провидението за това, което извършвате сам или позволявате на другите да извършат. Бог ви е дал за баща не само могъщ, но и прославен крал; имахте по-голям брат, който трябваше да наследи скиптъра и короната на Неапол; Богу беше угодно безумие да помрачи разсъдъка му, което да го отстрани от пътя ви. Вие сте мъж, крал, имате свобода, власт; имайки свободата на избор, можете да избирате между доброто и злото, красивото и грозното; вие избрахте злото, господарю, ето защо всичко добро и красиво се отдръпна от вас.

— Карачиоло, — каза кралят, по-скоро опечален, отколкото сърдит, — знаеш ли, че до сега, никой не е говорил с мен така?

— Защото, освен единствения човек, който го обича колкото мен самия и желае благото на държавата, ваше величество е обкръжен от придворни, които обичат само себе си, само за себе си желаят слава и почести.

— А кой е този човек?

— Този, когото кралят забрави в Неапол, а аз доведох в Сицилия. — Кардинал Руфо.

— Кардинал знае, както и ти, че винаги съм готов да го приема и изслушам.

— Да, господарю. Но, след като ни приемете и изслушате, вие ще последвате съветите на кралицата, Ектън и Нелсън. Господарю, отчаян съм, че не изпитвам нужното уважение към една августейша особа, но тези три имена ще бъдат проклети навеки.

— А мислиш ли, че и аз самия не ги проклинам? Мислиш ли, че не виждам, как водят държавата към пълна разруха, а мен към гибел? Може и да не съм умен, но не съм малоумен.

— Тогава се борете, господарю!

— Борете се, борете се! Лесно ти е да го кажеш. А аз не съм воин. Бог не ме е създал за бойни подвизи. Аз съм човек на чувствата, развлеченията; добро сърце, което превръщат в лошо, измъчвайки го и стремейки се да го ожесточат. Те са трима или четирима. Борят се за властта, оспорвайки си един на друг било короната, било скиптъра, не им преча. Скиптърът и короната са моят кръст, тронът — моята Голгота, не съм молил Бога да ме прави крал. Аз обичам лова, риболова, конете, красивите момичета, и не желая нищо друго. С рента от десет хиляди дуката и свободен да живея, както поискам, бих искал най-щастливия човек на земята. Но, уви! Под предлог, че съм крал, не ми дават минута покой. Това би било понятно, ако аз действително управлявах страната. Но нали, прикривайки се зад моето има, управляват други. Тези други започват войната, а аз получавам всички удари; тези други правят грешки, а аз трябва да ги поправям. Ти молиш за оставка, имаш право. Но трябва да молиш другите, защото служиш на тях, а не на мен.

— Ето защо, желаейки да служа на моя крал, а не на другите, искам да се върна към този честен живот, който ваше величество толкова жадува. Господарю, за трети път ви моля, благоволете да приемете оставката ми. Най-после заклинам ви в думата, която ми дадохте вчера.

И Карачиоло протегна в една ръка молбата си, а в другата — перо за подпис.

— Наистина ли искаш това? — попита кралят.

— Господарю, аз ви умолявам.

— А какво ще направиш, ако подпиша?

— Ще се върна в Неапол, господарю.

— Какво ще правиш там?

— Ще служа на отечеството си, господарю. Неапол е в такова положение, че има нужда от ума и мъжеството на всички свои синове.

— Пази се, Карачиоло! Все пак, какво ще правиш там?

— Господарю, ще се постарая да остана честен човек и добър гражданин, какъвто съм бил до днес.

— Е, това си е твоя работа. Все още ли настояваш?

Карачиоло мълчаливо посочи лежащия на масата часовник.

— Ама че си инат! — възкликна раздразнено кралят.

И, като взе перото, написа под молбата:

„Съгласен съм, но нека кавалерът Карачиоло не забрави, че Неапол е в ръцете на моите врагове“.

И се подписа както обикновено: „Фердинанд Б.“

Карачиоло погледна трите реда, сгъна хартията, пъхна я в джоба си, поклони се почтително и вече се готвеше да излезе, когато кралят го спря:

— Забрави си часовника.

— Този часовник беше подарен на лоцмана, а не на адмирала. Господарю, вчера лоцманът не съществуваше; днес няма вече адмирал.

— Но аз се надявам, — каза кралят с достойнството, което от време на време, като блясък на мълния, се появяваше у него, — надявам се, че ги е заслужил приятелят. Вземи този часовник и, ако някога си готов да предадеш своя крал, погледни портрета на този, който ти го е дал.

— Господарю, — отвърна Карачиоло, — аз вече не съм на служба при краля; аз съм обикновен гражданин и ще направя това, което ми заповяда родината.

И той излезе, оставяйки краля не само огорчен, но и дълбоко замислен.

На другия ден се състоя погребението на принц Алберто. Съгласно заповедта на краля, то премина без тържествен церемониал, като погребението на всяко друго дете.

Тялото беше погребано в гробницата на дворцовия параклис, известен под името „Параклис на крал Роджеро“.