Ема Лайона

XCIXДРЕБНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ ОКОЛО ВЕЛИКИ СЪБИТИЯ

Сан Феличе толкова стремително се носеше надолу по стълбата, като че ли беше ден, а не нощ, и, без да обръща внимание на главния надзирател, продължаваше да повтаря: „Аз ще я спася, ще я спася!“ Но в коридора цареше непрогледна тъмнина, така че той трябваше да спре и изчака надзирателя с неговия фенер. Човекът го изпрати до изхода, като показа същата почтителност, както и при пристигането му, така че при излизането си Сан Феличе бръкна в джоба и подаде на тъмничаря няколко монети. Човекът взе парите с меланхоличен вид и поклати глава.

— Приятелю, — каза кавалерът, — знам, че това е твърде малко, но аз пак ще си спомня за теб, бъди спокоен. Само че трябва да се отнасяш добре с бедната жена.

— Аз не се оплаквам, Ваша светлост, стига ми и това, което ми дадохте! — възрази тъмничарят. — Но, ако пожелаете, Вие с една дума бихте могли да направите за мен повече от всичко, което мога да направя за Вас.

— Какво мога да направя?

— Имам син, Ваша светлост и цяла година напразно се мъча да го уредя за тъмничар в тази крепост. Ако го назначат, ще го поставя да отговаря специално за споменатата дама. Самият аз нямам време да се занимавам с нея, тъй като отговарям за целия затвор.

— Отлично, — отвърна Сан Феличе, който веднага съобрази каква полза може да извлече от това покровителство. — А от кого зависи това назначение?

— От началника на полицията.

— Обръщал ли си се към него?

— Да. Но, Ваша светлост разбира, че трябваше…, — той направи с пръстите си движение, като че ли броеше пари, — а аз не съм богат.

— Добре. Напиши молба и ми я изпрати.

— Ваша светлост, — каза главния надзирател, като извади от джоба си сгънат лист хартия, — докато Вие бяхте в килията, аз написах молбата и помислих, че ще бъдете така милостив да се заемете с нея.

— Ще се заема, приятелю. И ще направя всичко, което зависи от мен, за да удовлетворя желанието ти. Ако потрябвам, ела в двореца на негово височество Калабрийския херцог и попитай за кавалера Сан Феличе.

И като пъхна молбата в джоба си, кавалерът се прости с новото си протеже, излезе от крепостта и тръгна към Площада на четирите кантона.

Капитанът вече го чакаше и като видя, тръгна да го посрещне. Те започнаха трескаво да се разпитват взаимно. Джузепе Палмиери разказа за посещението си при кралската двойка и изказа удовлетворението си от оказания му прием и най-вече, от разрешението да остане необезпокояван на избрания от него пристан. Кавалерът, от своя страна, сподели с него плановете си за спасение на Луиза и му даде да прочете молбата за помилване, съставена от херцога и херцогинята.

Джузепе се приближи към кандилото, което гореше пред иконата на Богородица, и започна да чете. Но разсеяният кавалер му беше дал вместо височайшия документ, молбата, на-писана от тьмничаря. Лекарят-монах не беше човек, който да изпусне и най-малката представила му се възможност. Той веднага запомни адреса на бъдещия тъмничар: „Тонино Монти, улица Салуте №7“ — и като върна листа на кавалера, каза:

— Сгрешили сте.

Сан Феличе се порови в джоба си и наистина намери писмото на херцогинята. Джузепе Палмиери го прочете още по-внимателно от първото.

— Да, разбира се, — каза той, — ако Фердинанд има сърце, можем да се надяваме. Но, позволете ми да се съмнявам, че кралят наистина го притежава. — И той върна документа на кавалера.

— Кога, според Вас, можем да очакваме раждането на принцесата?

— Всеки момент.

— Тогава ще чакаме заедно с нея. Но какво ще стане, ако кралят й откаже, или тя роди момиче?

— Тогава ще получите същото прошение, разкъсано на парчета, в знак на това, че е дошъл вашият ред да действате. Но обещайте ми, че дотогава няма да предприемате нищо.

— Обещавам, но кажете ми от коя страна на крепостта се намира килията?

Кавалерът сграбчи ръката на събеседника си и я стисна с трескава енергия.

— Младостта е всесилна в очите Господни, — каза той. — Прозорецът й гледа точно към, шхуната.

И той побърза да се отдалечи, като закри лице с плаща си.

Кавалерът и този път не беше сгрешил: тайнствените токове на младостта се бяха разделили на две магнетични струи. Едва Сан Феличе напусна килията на Луиза и Салвато — тъй като това беше лично той, — почувства как нощният бриз донася отнякъде една дума — името му. Той повдигна глава и се огледа, но като не забеляза нищо, помисли, че е сгрешил. Но не след дълго ухото му долови отново същия звук.

Тогава той впери поглед в тъмното отвърстие, което се очертаваше на сивата стена, и успя да различи някаква ръка, която размахваше кърпичка зад решетките. От гърдите му се изтръгна вик, подобен на вика на сърцето на прекрасната пленница, и над вълните, с порива на вятъра, затрептяха трите срички: „Лу-и-за!“

Ръката зад решетките изпусна кърпичката, която се зарея като птица във въздуха и бавно се спусна до самата стена. Салвато изчака известно време от предпазливост, огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не е видял случилото се, а после спусна една лодка и като подражаваше движенията на рибар, който тегли въдицата си, започна да се приближава към познатия пясъчния край на брега. Между морето и кулата имаше около десет метра и по щастлива случайност не се виждаше никакъв часови. Салвато с един скок се озова на брега, взе кърпичката и се върна в лодката.

Той едва беше седнал на мястото си, когато се дочуха стъпките на патрул. Младият човек бързо скри кърпичката до гърдите си и вместо да гребе към кораба, което би могло да предизвика подозрението на стражата, той остана на място и започна да движи въдицата си над водата, като че ли ловеше с няколко пръчки.

Един сержант се отдели от патрула и тръгна към лодката.

— Какво правиш тук? — попита той Салвато, който беше облечен като моряк.

Момъкът изчака да повторят въпроса, като се престори, че не го разбира, а после отговори със силен английски акцент:

— Не виждате ли? Ловя риба.

Макар че неаполитанците мразеха англичаните, все пак присъствието на Нелсън ги задължаваше да проявяват известно уважение към тях. Началникът на отряда каза:

— Забранено е да се спира тук, приятелю. В пристанището и без това има достатъчно място за риболов. Потегляй.

Салвато недоволно измърмори нещо, изтегли въдицата си, на която за щастие се беше закачил един калмар, и загреба към шхуната.

— Е, сега ще има с какво да замени соленото месо! — каза сержантът. И, твърде доволен от шегата си, той за миг се наведе под свода на стената, огледа го, излезе отново и продължи нощната си обиколка около външните стени на крепостта.

А през това време Салвато беше вече на шхуната. Той бързо се спусна в каютата си и започна трескаво да целува кърпичката с инициали „Л.С.Ф.“. Единият ъгъл беше завързан. Той бързо опипа възела и усети под пръстите си хартия. На нея беше написано:

Младият човек излезе на палубата и очите му веднага се обърнаха към прозореца на стената на крепостта. Зад черните пръчки отново се виждаше бялата ръка. Салвато размаха кърпичката, целуна я и отново дочу името си, донесено от нощния бриз. Но да продължава тази размяна на знаци в толкова светла нощ беше твърде рисковано, така че той седна и замря неподвижно. Само очите му, привикнали към полумрака, продължаваха да следят бялото видение.

След няколко минути се дочу плясък на весла и една лодка си проби път през лабиринта на корабите, които изпълваха пристанището. Завръщаше се Джузепе Палмиери.

— Добри новини! — извика на английски Салвато, като прегърна баща си. — Тя е тук, зад този прозорец! Ето кърпичката и писмото й!

Джузепе се усмихна загадъчно и прошепна:

— Бедни кавалере! Ти беше прав, когато казваше: „Младостта е всесилна в очите на Господа“.