Ема Лайона

XXXVМИКЕЛЕ — МЪДРЕЦЪТ

Кой е казал: „Любовта е силна като смъртта“?

На кого от писателите, духовни или светски, принадлежат тези думи — не знам и нямам време да проверявам. Те приличат на максима, но всъщност са само факт, и то неточен.

Цезар е казал у Шекспир, или, по-точно, Шекспир е казал с устата на Цезар: „Опасността и аз сме два лъва, родени в един и същи ден, и аз съм бил пръв“.

Любовта и смъртта също са родени в един и същи ден, денят на сътворението; само че любовта се е родила първа.

Преди да умрат, хората обичат.

Когато Ева, при вида на убития от Кайн Авел, закършила майчински ръце и възкликнала: „Мъка! Мъка! Мъка! Смъртта дойде при нас!“, — Смъртта е дошла след любовта, защото синът, когото смъртта посетила, е бил дете на нейната любов. Значи, ще сгрешим, ако кажем: „Любовта е силна като смъртта“, — по-правилно ще бъде: „Любовта е по-силна от смъртта“, — защото любовта винаги се бори и побеждава смъртта.

Пет минути след като Луиза беше казала: „Да бъде благословено всичко, което се твори по волята Божия: тъй като то е за наше благо“, — тя вече забрави всичко, дори причината, която я беше довела тук; знаеше само едно: беше до Сал-вато, Салвато — до нея.

Влюбените решиха, че ще се разделят едва вечерта; че тогава Луиза ще види ръководителя на заговора и че на другия ден, когато той ще има още време да отмени заповедта за въстание и да спаси себе си и своите съучастници, Салвато ще разкаже всичко на генерала, който съвместно с гражданските власти ще вземе необходимите мерки, за да пресече заговора, тъй като, въпреки предупреждението на госпожа Сан Феличе, метежниците биха могли да упорстват и да започнат бунта.

След това, като приключиха с деловите въпроси, нашите прекрасни влюбени се отдадоха на любовта си.

Да се отдадете на любовта си всецяло, когато сте лудо влюбени, е все едно да получите временно крилата на гълъб или ангел и да отлетите далеч от земята, да почивате сред пурпурните облаци, на някой слънчев лъч, да се гледате в очите, да се усмихвате, тихичко да си шепнете, да живеете в рая и в парите между двете вълшебни думи, повторени хиляди пъти: „обичам те“, да чувате небесния хор.

Денят отлетя като мечта. Изморени от градския шум, задъхвайки се между четирите стени, жадувайки простор, свобода и усамотение, те побягнаха вън от града; природата в неаполитанските провинции започва да се оживява в края на януари. Но там, в околностите на града, на всяка крачка срещаха все същите досадни пречки. Тогава един от тях възкликна, смеейки се: „Към пустинята!“ — другият отвърна: „Към Пестум!“

Покрай тях премина каляска. Салвато я спря и влюбените се настаниха в нея.

Никой от тях не беше виждал Пестум. Салвато беше напуснал Южна Италия преди да се отворят очите му, Луиза също не беше посещавала, защото, макар кавалерът Сан Феличе да й беше разказвал много за него, той не беше я водил там, поради страха от маларията. Но сега тя дори не мислеше за тази опасност. Ако един от тях вместо Пестум беше поискал Понтийските блата, другият веднага би се съгласил. Нима треската можеше да ги изплаши в такава минута? Нали щастието е най-силната от всички противоотрови!

Луиза добре познаваше историята на местата, през които минаваха сега, по брега на великолепния залив, който още преди съществуването на Салерно се е наричал Пестумски. И все пак, като любознателен и невеж в археологията ученик, тя остави Салвато да говори, защото й беше приятно да го слуша. Тя предварително знаеше всичко, което той щеше да й разкаже, и въпреки това й се струваше, че го чува за първи път. Но никакво описание не би могло да предаде цялото величие на пейзажа, цялото благородство на линиите, разкрили се пред очите им, когато след един от завоите на пътя те изведнъж забелязаха три храма, открояващи се с топлия цвят на мъртви листа върху ясния лазур на морета. Да, само това беше се запазило от суровата архитектура на елинските племена, чиято родина бяха подножието на Олимп и Оса, племена, които, завърнали се от безуспешна война в Пелопонес, където ги увлякъл Хил, синът на Херкулес, намерили страната си завладяна от перебите. Трябвало да бягат, оставяйки богатите долини на Пеней на лапитите и йонийците, и да намерят приют в Дриопида, която започнали да наричат Дорида, а по-късно, сто години след Троянската война, да отнемат от пеласгите, които преследвали до самата Атика, Месения и Тиринт, славеше се и до днес с огромните си руини, до Арголида, където намерили гробницата на Агамемнон, и Лакония, чиито жители довели до положението на илоти и която превърнали в Спарта, живот въплъщение на суровия им и мрачен гений, запечатан в законите на Ликург. Цели шест века развитието на цивилизацията било спряно от тези завоеватели, враждебни и равнодушни към занаятите, изкуствата и писмеността, дотолкова, че когато по време на Месенските войни им потрябвал поет, трябвало да заемат от атиняните Тиртей.

Как са могли да живеят в меките равнини на Пестум тези сурови синове на Олимп и Оса, сред цивилизацията на Велика Гърция, където южният бриз довявал благоуханието на Сибарис, а северният вятър — ароматът на Байя? Сред полята от рози, цъфтящи два пъти в годината, тези страшни гранитни храмове се издигаха като протест срещу топлия климат и изящната цивилизация, пропита от йонийския дух. Разрушени още по времето на Август, те са запазили руините си до наши дни, като че ли да оставят за бъдещите поколения монументални образци на древното изкуство, мощни и устойчиви като всички примитиви. Вместо завоевателите на Спарта са останали само тези гранитни скелети, където сред смъртоносни миазми царува страшната треска. Развалините са оградени и човек може да попадне в този малък четириъгълник само, ако цял час следва неравния релеф на местността.

По това време, когато археологията беше още в зародиша си и сред изоставените руини пълзяха само змии, още нямаше, както в наши дни, път, който да води към храмовете. Трябваше да си пробивате път през гигантските треви, рискувайки на всяка крачка да настъпите някакво влечуго.

В момента, когато Луиза трябваше да навлезе в тези гъсталаци, тя, изглежда, се поколеба. Но Салвато я взе на ръце, както би взел дете, вдигна я над сивата безплодна земя и я остави едва пред стъпалата на най-големия храм.

Да ги оставим в самотата, която бяха дошли да търсят тук от толкова далеч, насаме с любовта, тази дълбока и вечна тайна, която се опитваха да скрият от всички погледи: ревнивото ми перо отказва да я опише. Да видим по-добре каква беше причината за шума, чут от влюбените в съседната стая, шум, който беше ги обезпокоил толкова много.

Микеле, както си спомняме, съпровождаше Луиза и спря на прага на стаята, когато младият офицер се спусна към нея и я притисна до сърцето си. Тогава Микеле скромно отстъпи назад, макар отдавна да знаеше за чувствата, които изпитваха един към друг двамата влюбени, и седна като бдителен часовой, пред вратата, очаквайки заповедите на млечната си сестра или на бригадния си командир.

Луиза забрави, че Микеле беше там. Салвато, който знаеше, че можеше да разчита на неговата дискретност, изобщо не се тревожеше за това. Но младата жена, след настоятелните уговорки към Салвато, си спомни за присъствието на млечния си брат и, въпреки че призна на възлюбления си всичко, не съобщи името на ръководителя на заговора.

Но Микеле знаеше това име.

Нали Луиза сама беше казала, че това е младият човек, който я чакал до два часа през нощта и си отишъл едва в три. Отговаряйки на въпроса на ладзароните „Какво става с Луиза тази сутрин?“, Джованина беше казала, без да разбира страшното значение на думите: „Не знам; стана такава, след като се срещна с господин Андреа Бекер“.

Значи, господин Андреа Бекер, банкерът на краля, този красив младеж, безумно влюбен в Луиза, е начело на заговора.

Но, Господи! — колко ужасна беше целта му!

Да изколят за една нощ шест или осем хиляди французи, заели Неапол, а с тях и всичките им привърженици!

При мисълта за новата Сицилианска вечерня Микеле почувствува как потръпва под великолепния си мундир.

Той, Микеле, беше привърженик на французите, и то един от най-яростните! Значи, ще бъде един от първите с преряза-но гърло, или, по-вероятно, ще го обесят, защото беше вече полковник.

След като предсказанията на Нано трябваше да се сбъднат, Микеле предпочиташе това да стане колкото може по-късно!

Времето, което му оставаше от четвъртък сутринта до петък вечер, му се струваше прекалено дълго.

И той реши, че, според пословицата: „По-добре да убиеш дявола, преди той сам да те убие“, — че не трябва да губи време, готвейки се за защита срещу този дявол. Да стори това беше за него много по-лесно, тъй като съвестта му изобщо не се вълнуваше от съмненията, които тревожеха млечната му сестра. Не му бяха откривали някакви тайни и той не беше давал никакви клетви.

За заговора беше узнал случайно, седейки пред вратата, така както някакъв точилар научил за заговора на Катилина. Освен това, той дори не беше подслушвал, просто беше чул.

Името на ръководителя беше отгатнал, тъй като Джованина му го беше казала, без да смята, че това е тайна.

Микеле заключи, че да мълчи би значило да спомогне за осъществяването на реакционния замисъл на господата Симоне и Андреа Бекер. Именно на последния най-много прилягаше прозвището „глупак“, което бяха дали нему, Микеле, разбира се, съвсем незаслужено. Той, напротив, заслужава името „мъдрец“, като Талес или Солон, тъй като, предотвратявайки контрареволюционния преврат, той с цената на два живота ще спаси двадесет и пет или тридесет хиляди.

Затова, без да губи време, той излезе от стаята, съседна на тази, в която блаженствуваха нашите влюбени, и затвори след себе си вратата, така че никой да не може да влезе, без да го чуят.

Шумът от затварящата се врата беше предизвикал тревогата на Луиза и Салвато, които биха се обезпокоили още повече, ако, предполагайки, че я отворил Микеле-глупакът, узнаеха, че беше затворена от Микеле-мъдреца.