Ема Лайона

LXVII14-ти ЮНИ

Палиукела не беше паднал зад борда, беше се хвърлил в морето. Като забеляза подозрителното поведение на лодкаря той разбра, че Микеле се беше доверил на недостоен човек и тъй като плуваше не по-зле от знаменития Пеше Коласа, чийто портрет украсяваше рибния пазар в Неапол, Палиукела скочи с глава напред, плува известно време под вода, изскочи за секунда, за да си поеме въздух, и отново се гмурна. После, уверен, че от лодката вече не го виждат, спокойно се насочи към вълнолома с хладнокръвието на човек, не веднъж побеждавал в плуването от Неапол до Прочида. Само че този път той плуваше облечен, което не беше съвсем удобно и затова му беше необходимо малко повече време, за да стигне до брега. Цял и невредим, той излезе на вълнолома, изтръска водата от себе си и закрачи към Новия замък.

Палиукела пристигна там към един след полунощ, тъкмо когато се връщаше и Салвато. Конят му беше покрит с рани, той самият беше намушкан на няколко места с нож, за щастие, не опасно, но се връщаше с изпразнени пистолети и огъната сабя, която не можеше да влезе в ножницата, — доказателство за това, че той не само беше получавал удари, но и ги беше върнал на враговете си с лихвите.

При вида на Палиукела Салвато забрави за себе си и започна трескаво да размисля как да поправи положението. Трябваше да изпратят друг пратеник с ново копие на заповедта.

Впрочем, Салвато беше предвиждал нещо подобно и, както си спомняме поиска заповедта да бъде съставена в два екземпляра. Той влезе в заседателната зала на Директорията, която както вече казахме, работеше през цялото денонощие. Двама от петте членове спяха, но трима, чиито гласове бяха достатъчни, за да вземат решение, постоянно бодърствуваха.

Салвато, изглежда, беше неподвластен на умората. Дрехите му бяха буквално разкъсани от вражеските ножове и покрити с кръв, но това, сякаш, не му правеше впечатление. Той накратко доложи за създалото се положение и разказа как двамата с Микеле са потушили метежа, покривайки с трупове улица Толедо. Той смяташе, че сега може да гарантира за спокойствието в града до сутринта. Микеле беше ранен с кинжал в ръката, но раната не беше опасна, така че на другия ден можеше да се разчита на него. Влиянието на полковника сред неаполитанските ладзарони правеше абсолютно необходимо неговото присъствие и членовете на Директорията с голямо удовлетворение чуха, че на сутринта той отново ще пристъпи към задълженията си.

После дойде ред на Палиукела, който досега се беше крил скромно зад гърба на Салвато. Той с няколко думи разказа какво се беше случило в морето. Патриотите се спогледаха. Щом самият Микеле, който принадлежеше към ладзароните, беше предаден от моряците в Санта Лучия, на кого можеха да разчитат те, които нямаха никакъв авторитет пред тези хора?

— Нужен ни е верен човек, който да стигне с плуване от тук до Гранатело, — каза Салвато.

— Почти осем мили, — възкликна един от членовете.

— Невъзможно е, — обади се друг.

— Морето е спокойно, макар че нощта вече настъпи, — промълви Салвато, като се приближи до прозореца. — Ако не намерите никого, ще опитам сам.

Палиукела пристъпи напред.

— Извинете, генерале, — каза той. — Вие сте нужен тук. Ще отида аз.

— Как? — засмя се Салвато. — Нали току-що се върна!

— Още по-добре! Знам пътя.

Членовете на Директорията отново се спогледаха.

— Ако смяташ, че имаш достатъчно сили, за да изпълниш това, което предлагаш, — каза Салвато този път без усмивка, — ще направиш огромна услуга на Отечеството.

— Отговарям за себе си! — похвали се Палиукела.

— Е, почини си малко и Бог да те пази!

— Не е необходимо да почивам дълго, — възрази ладзаронето. — Освен това, почивката може да провали всичко. Днес е четиринадесети юни, сега, нощите са най-кратки и в три часа вече се разсъмва. Дайте ми второто писмо, но да го зашият във восъчно платно. Ще го закача на шията си, като икона на Богородица. Преди тръгване ще изпия чаша ракия и ако моят покровител свети Антоний не е преминал окончателно на страната на санфедистите, генерал Скипани ще получи вашето послание още преди четири.

— Щом го казва, значи ще го изпълни, — дочу се гласът на Микеле, който току-що беше отворил вратата.

Появата на приятеля още повече ободри Палиукела. Писмото беше зашито в къс восъчно платно и пратеникът го закачи на врата, до сърцето си. После, тъй като беше извънредно важно да не го забележи никой, той се спусна в морето през един прозорец, който надвисваше над самата вода. Като стигна брега, Палиукела захвърли всички дрехи, завърза панталона и ризата около главата си и потъна във вълните.

Той беше прав: скъпа беше всяка минута. Нали трябваше да се изплъзне от лодките на кардинала и да премине незабелязан между английските кораби. Всичко мина чудесно, само че, изморен от прекараните в морето часове, Палиукела беше принуден да излезе на брега при Портичи. За щастие, слънцето още не беше изгряло, така че той, настръхнал и готов при най-малкия признак на опасност отново да скочи във водата, успя благополучно да стигне до Гранатело.

Патриотите имаха пълно основание да разчитат на Скипани, но предварително знаеха, че от него не могат да очакват нищо друго, освен мъжество.

Генералът посрещна пратеника приветливо, заповяда да го нахранят и напоят, предостави му собственото си легло и пристъпи към изпълнение на заповедта.

Палиукела подробно му разказа за неуспеха на първата експедиция и особено наблегна на обстоятелството, че кардиналът знае за замисления поход към Неапол и ще му се противопостави с всички средства. Но хората като Скипани не вярват в материалните препятствия и така, както преди беше казал: „Аз ще превзема Кастелучо“, — така и сега той заяви самоуверено: „Аз ще овладея Портичи.“

В шест сутринта хиляда и петстотинте човека на Скипани бяха вече готови за настъпление. Генералът обходи редиците на патриотите, изкачи се на хълма, откъдето можеше да ги вижда по-добре, и заговори с грубоватото си и могъщо красноречие, което напълно съответствуваше на лъвската му храброст. Той напомни на войниците за децата, жените и приятелите, оставени на произвола на врага и призова към отмъщение като възложи всичките си надежди на мъжеството и самоотвержеността на бойците, — само от тях зависи краят на всички злини. После прочете заповедта на Директорията, поточно, мястото където Басети, незнаейки за падането на замъка Кармине, съобщаваше на генерал Скипани за четворното настъпление, предприето за да подпомогне придвижването му и завърши речта си като изобрази с цветисти подробности как патриотите, упованието на Републиката, предвождат войниците му напред, стъпвайки по вражеските трупове.

Едва Скипани произнесе последните думи и от към Новия замък се разнесоха три оръдейни изстрела и всички видяха как над Южната кула, единствената, която се намираше в полезрението на Скипани, три пъти се появи и се разсея във въздуха облак дим.

Това беше сигналът. Посрещнаха го с викове „Да живее Републиката!“, „Свобода или смърт!“

Палиукела с пушка в ръка, само по гащи и риза (впрочем преди Микеле да го издигне в ранг лейтенант, това беше обичайният му костюм), зае място сред другарите си, барабаните удариха за атака и патриотите се втурнаха към врага.

А врагът, както знаем, имаше заповед да пропусне Скипани до улиците на Портичи. Но дори и без такава заповед яростния натиск на републиканския генерал би му открил пътя към града, ако този път се преграждаше само от хора.

В повествование като нашето трябва да черпим сведения и от врага, защото е сигурно, че той няма интерес да хвали доблестта на противниците. Ето какво казва за страшната атака на републиканците Винченцо Дуранте, адютант на де Чезаре, в книгата си за военната кампания на този корсикански авантюрист:

„Смелият командир на този отряд от отчаяни храбреци вървеше напред, страшен и яростен, и бясно тъпчеше земята като бик, който всява ужас с оглушителния си рев.“

Но за нещастие, достойнствата на Скипани имаха и обратната си страна. Вместо да изпрати по фланговете разузнавачи, които щяха да открият залегналите в засада стрелци на де Чезаре, той пренебрегна всякакви предпазни мерки. Форсира проходите към Tope дел Греко и Фаворите и навлезе в дългата улица, без да обръща внимание на затворените врати и прозорци на всички къщи.

Малко селище Портичи всъщност се състои от една улица. Ако човек идва откъм Фаворите, тази улица така рязко завива наляво след сто крачки, че пътникът се чувства като попаднал в задънена улица, тъй като пред себе си вижда само църквата и тесен проход между стената й и домовете от дясната страна. Едва когато стигне до самата църква, той забелязва завоя наляво. Именно тук де Чезаре очакваше Скипани. Две оръдия преграждаха улицата, по която трябваше да се приближат републиканците, левият ред къщи беше съединен с църквата чрез мощна барикада осеяна с бойници, която дори без защитници представляваше почти непреодолима преграда. Де Чезаре с двеста свои хора се затвори в църквата, артилеристите, подкрепяни от триста войника, защищаваха пресечката, сто човека се намираха на барикадата, най-после, почти хиляда санфедисти бяха заели къщите от двете страни на улицата. Когато Скипани, прегазвайки всичко по пътя си, се оказа на сто крачки от засадата, двете оръдия изстреляха картечен залп, и при този сигнал всичко се раздвижи. Вратите на църквата се отвориха, за да се види осветената вътрешност и свещениците, застанали пред олтара, след което, подобно на кратер на вулкан, отвътре изригна смъртоносен огън. В същия миг пламнаха прозорците на всички домове и републиканската армия, атакувана фронтално, по фланговете и в тил, се оказа в огнен капан.

Единственият изход беше да овладеят пресечката, защищавана от двете оръдия. Три пъти Скипани атакуваше, три пъти хората стигнаха до самите гърла на оръдията и всеки път огнените чудовища почти в упор разстрелваха патриотите, като покосяваха цели редици от тях. На третия път генералът отдели петстотин човека от останалите седем-осемстотин, накара ги да заобиколят по брега на морето и да нападнат батарея в тил, докато той я атакуваше фронтално. Но вместо да повери тази задача на най-храбрите и предани бойци, Скипани с обичайната си непредвидливост изпрати първите попаднали му хора. В представите на този необикновен патриот всички хора имаха едно сърце, такова, каквото бе и неговото собствено. Изпратените изпълниха възложената им маневра, но вместо да атакуват санфедистите, се присъединиха към тях с викове „Да живее кралят!“

Тези викове Скипани помисли за условния знак. Той тръгна на пристъп за четвърти път, но беше посрещнат с още по-силен огън, защото сега по него стреляха и петстотинте изменници. Малкият отряд патриоти, от който едва ли бе оцеляла и една десета част; обсипан от всички страни със снаряди и куршуми, потрепери и се разпиля като дим.

Скипани едва успя да събере стотина републиканци; изгубил всякаква надежда да се промъкне, той се обърна обратно към врага и нападна като ранен глиган, който се нахвърля върху ловеца. Дали от уплаха, или от уважение към доблестта му, преграждащата отстъплението му маса санфедисти се отдръпна пред него. Но той се придвижваше под двоен огън. След като остави убити половината от хората си, преследван по петите от санфедистите, Скипани, съпроводен от тридесет-четиридесет патриоти, едва се добра до Кастеламаре. Той беше ранен в ръката и бедрото. В Кастеламаре тръгна по тясната уличка. Вратата на една от къщите беше отворена и генералът влезе. За щастие, тук живееше патриот, който го позна, скри го, превърза раните му и го преоблече в цивилни дрехи.

Още същия ден, като не желаеше да излага на опасност великодушния гражданин, Скипани се прости с него и когато мракът се спусна, се насочи към планината. Той обикаля няколко дни из нея, но беше разпознат и арестуван.

Заедно с други патриоти, Спано и Батистеса го изпратиха на Прочида. Читателят помни, че там правосъдие раздаваше Спечале, същият, който беше направил на Тръбридж впечатление на най-гнусно животно.

Сега ще се простим със Скипани, — нали скоро ще трябва да се простим с толкова други герои! — и ще се запознаем със Спечале чрез едно от свирепите му деяния, които по-добре обрисуват човека от най-подробното описание.

Спано беше офицер, издигнал се още при монархията. Републиката го беше направила генерал и го беше изпратила срещу де Чезаре. Той беше заловен от отряд санфедисти и взет в плен.

Батистеса заемаше по-скромно положение; той беше баща на три деца и се славеше като един от най-достойните граждани на Неапол. Когато Руфо се приближи до града, Батистеса без всякакъв шум и самохвалство взе пушката и застана в редиците на патриотите. Той се сражаваше със спокойното мъжество, свойствено на истински храбрите хора. В целия свят нямаше кой да го упрекне: той беше откликнал на призива на Отечеството. Наистина, има времена, когато за тази постъпка човек бива осъждан на смърт. И то каква смърт!

Не се учудвайте, че пишещият тези редове излизайки от пределите на романа и задълбочавайки се в истинската история, се възмущава и проклина. Никога, дори в най-трескавите си болезнени сънища, той не би могъл да измисли това, което прочете в описанието на роялистките кланета през 1799 година.

Спечале осъди тримата пленника на смърт. Смърт чрез обесване, унизителна в очите на хората и именно затова, особено ужасна. Но едно обстоятелство десетократно увеличи ужаса от смъртта на Батистеса. Телата на трите жертви останаха на бесилките двадесет и четири часа, а след това бяха изложени в Истия в църквата Спирито Санто. Но когато сложиха тялото на Батистеса на траурния подиум, той внезапно въздъхна и свещеникът с изумление и уплаха забеляза, че е още жив! Гърдите на нещастника се повдигаха и спускаха, хъркащото, но непрекъснато дишане показваше, че животът още тлее в него. Постепенно той започна да се съвзема и най-после дойде на себе си.

Всички присъствуващи решиха, че този човек, претърпял веднъж екзекуцията, беше приключил сметките си със смъртта, държала го в прегръдките си цяло денонощие. Но никой, дори свещеникът, чийто дълг, може би, е да проявява мъжество, не се решаваше да предприеме нищо без заповед от Спечале. Затова изпратиха запитване до Прочида.

Представете си вълнението и тревогата на нещастника, който беше излязъл от гроба, видял отново слънцето, небето и обкръжаващият го свят. Той отново беше открил живота, дишаше, спомняше си за децата си и мислеше, че всичко е било може би, само сън като този от който се е опасявал Хамлет. Той беше възкръсналият Лазар, който прегърнал Марта, благодарил на Магдалена, прославил Исус Христос, и изведнъж надгробният камък отново се стоварил на главата му. Ето какво почувствува, или поне трябваше да почувствува нещастният Батистеса, като видя, че пратеникът се завръща, съпроводен от палача.

Палачът беше получил заповед да изведе Батистеса от църквата, която заради отмъстителността на краля бяха лишили от правото да представлява убежище, и да го убие с нож на стълбите, за да не може повече да възкръсне. Съдията не само се беше разпоредил за тази екзекуция. Той я беше измислил: екзекуция по негова прищявка, каквато законът не предвиждаше!

Заповедта беше изпълнена дословно.

Затова нека не говорят, че дланта на мъртвите не е толкова могъща като ръката на живите, когато удари часът да рухнат троновете на самодържците, изпратили на небето подобни мъченици!

Но да се върнем в Неапол.

Бъркотията в града беше толкова голяма, че никой от бегълците, оцелели при клането при форта Кармине не се досети да уведоми Директорията, че фортът е в ръцете на санфедистите. Комендантът на Новия замък не знаеше за нощните събития и, както беше уговорено, в седем часа сутринта даде трите оръдейни изстрела, предназначени да послужат за сигнал на Скипани. Вече видяхме колко плачевно завърши акцията на последния.

Едва бяха се разсеяли облаците дим над оръдията, когато комендантите на всички крепости и другите висши офицери получиха известието, че фортът Кармине е в ръцете на врага, и че оръдията му сега са обърнати не към моста Магдалена, а към улицата Нуова и площада на Стария пазар, — с други думи, че тези оръдия вече застрашават града вместо да го защищават.

Все пак решиха, щом Скипани с малката си армия се покаже откъм Портичи да атакуват от всички страни лагера на кардинал Руфо. Сигналът за излизането на патриотите от манастира Сан Мартино и фортовете трябваше да бъде даден от Новия замък. Така, че всички висши офицери, а сред тях и Салвато, стояха с далекогледи в ръце и не сваляха очи от Портичи. Те видяха, как от Гранатело се издигна прашен облак с огнени езици по средата, — това беше Скипани, който настъпваше към Фаворите и Портичи. Виждаше се как патриотите тръгваха по описаната от нас тясна уличка. После загърмяха оръдията и над къщите се издигнаха облаци дим.

Цели два часа оръдейните изстрели следваха един след друг с интервали, необходими, за да ги презаредят, и димната завеса все повече се сгъстяваше. После грохотът затихна и димът постепенно се разсея. По откритите за окото части на пътя започна да се забелязва движение, обратно на това, което наблюдаваха преди три часа. Скипани с остатъците от отряда си бягаше към Кастеламаре. Всичко беше свършено.

Но Микеле и Салвато упорито следяха някаква черна точка в морето, която постепенно се приближаваше към града, показваха си я един на друг, и тихо си шепнеха. Когато тази точка беше на половин миля от тях, им се стори, че от водата се показва човешка ръка и им прави някакъв знак. Двамата отдавна бяха познали, че това е главата на Палиукела, а сега едновременно се досетиха, че плувецът се нуждае от помощ.

Те бързо се спуснаха на брега, скочиха в първата лодка, хванаха по едно весло и с всички сили загребаха по посока на фара. След миг, на около тридесет фута от тях, над водата отново се показа главата на Палиукела.

Лицето му беше мъртвешки бледо, очите напираха да изскочат от орбитите, устата му беше отворена, но не се чуваше глас. Ясно беше, че плувецът е изчерпал сетните си сили и всеки момент ще потъне.

— Хванете второто весло, генерале, — извика Микеле, — сега ще го доведа!

И като хвърли връхната си дреха, ладзаронито се хвърли в морето. С един мощен замах той преодоля разстоянието, което го отделяше от давещия се, изскочи на десетина метра от него и извика:

— Дръж се!

Палиукела искаше да отвърне, но нагълта вода и потъна. Микеле веднага се гмурна и се забави под водата десет-два-десет секунди, най-после главата му се показа. Той направи усилие да изплува, но отново потъна, като едва успя да извика:

— Насам, генерале! Помощ!

С два замаха на веслата Салвато го настигна, но тъкмо протегна ръка, за да хвана Микеле за косите и ладзаронито, теглен от някаква невидима сила, отново започна да потъва. Салвато можеше само да чака. И той чакаше.

Но изведнъж водата пред носа на лодката закипя отново. Салвато надвеси почти цялото си тяло напред и този път успя да хване Микеле за яката. Като придърпа с колене лодката към себе си, Салвато държа главата на ладзаронито над водата докато дишането му не се възстанови. А заедно с дишането се върна и самообладанието му. Микеле се хвана за борда и едва не обърна лодката, но Салвато бързо премина на другата страна и успя да я уравновеси.

— Той ме държи, — едва произнесе Микеле, — държи ме…

— Постарай се да го вкараш в лодката, — отвърна Салвато.

— Помогнете ми, генерале, дайте ръка. Но внимавайте, дръжте се за срещуположния борд!

Без да става от лявата скамейка, Салвато протегна ръка надясно. Микеле здраво се вкопчи в нея. И тогава с цялата си необикновена сила Салвато дръпна Микеле към себе си. Действително, Палиукела държеше краката му с двете си ръце и парализираше всяко негово движение.

— Хиляда дяволи! — възкликна Микеле, след като успя да прехвърли борда на лодката. — Още малко и щях да опровергая пророчеството на старата Нано, и то благодарение на стария ми приятел Палиукела! Но, изглежда е вярно, че този, ко-муто е писано да умре на бесилката, не потъва във водата. И все пак, благодаря ви, генерале. Може да се каже, че ние с вас непрекъснато си играем на спасяване. Само че, този път вие поведохте в резултата, така че отново съм ви длъжник! Но, както и да е, да се заемем с този юнак.

Палиукела наистина имаше нужда от помощ. Той беше в безсъзнание и облян в кръв от двойната си рана: куршум беше пронизал реброто му, без да засегне костта.

Салвато реши, че най-доброто ще бъде да гребат към Новия замък и да предадат момъка в ръцете на опитен лекар. Когато привързваха лодката за крепостната стена, видяха, че един човек ги очакваше. Това беше доктор Чирило, получил през миналата нощ убежище в Новия замък. Той беше следил от брега всички перипетии на разигралата се драма и, като в театъра, се яви точно за развръзката.

Топлите одеяла, разтривката с ракия и камфор и изкуственото дишане скоро върнаха Палиукела в съзнание, и той разказа за чудовищното клане, от което се беше измъкнал по чудо.

Той току-що беше приключил разказа си и убеждаваше патриотите, че им остава да се защищават до последна капка кръв зад стените на фортовете, а докторът едва беше превързал раната на бедрото му, когато дотича запотен вестовой и съобщи, че Басети, атакуван в Каподикино от отрядите на Фра Дяволо и Мамоне, е бил принуден да отстъпи в безпорядък, и, яростно преследван от враговете, се завърнал обратно в града. Носели се слухове, че ладзароните-роялисти са преминали улица Студи и вече се намирали пред църквата Спирито Санто.

Салвато сграбчи пушката си, Микеле последва примера му и заедно с няколко патриоти те излязоха от Новия замък, а на площад Кастело присъединиха към отряда си още няколко човека. Микеле със своите ладзарони, чийто лагер беше на улица Медина, се спусна към улица Ломбарди, за да прегради улица Толедо малко преди Меркатело. Салвато тръгна към Сан Карло заобиколи църквата свети Фердинанд, като възнамеряваше да се присъедини към хората на Басети. Той изпрати заповед до патриотите в манастира Сан Мартино да слязат от хълма и да му помогнат с всичките си сили, а после бързо се насочи към улица Толедо, откъдето се чуваха неистови крясъци и цареше неописуема паника.

Известно време отрядът на Салвато се движеше срещу течението, като се врязваха в потока обезумели бегълци. Но при вида на красивия млад човек с развети от вятъра къдрици, който ги ободряваше и на понятния им диалект ги призоваваше към съпротива, републиканците се засрамиха от обхваналата ги паника, спряха и се обърнаха към врага.

Санфедистите преграждаха улица Студи на склона към църквата. В първите редици се виждаше Фра Дяволо в живописния си костюм и Гаетано Мамоне в куртка и панталони, каквито носят мелничарите, някога бели и обсипани с брашно, а днес червени и мокри от кръв. При вида на двамата страшни водачи на негодниците, ужасът на Тера ди Лаворо, патриотите се стъписаха, но за щастие, в този момент от улица Ломбарди изскочи отрядът на Микеле, а на улица Инфраската се дочу стрелба. Фра Дяволо и Мамоне помислиха, че са отишли твърде далеч от своите. Те, вероятно, бяха лошо осведомени за разположението на кардинала и не знаеха за разгрома на Скипани, тъй като заповядаха отстъпление. Оставиха само двеста-триста санфедисти в Бурбонския музей. От тази превъзходна позиция, която патриотите не се бяха досетили да заемат, те господствуваха над склона на улица Инфраската, над улица Студи, която продължаваше улица Толедо, и над площад Пиние, през който можеха да се свързват с кардинала.

Впрочем, като стигнаха до Имбрачата дела Санита, Фра Дяволо и Мамоне спряха, заеха къщите от двете страни на улицата Кала и разположиха батарея в горния край.

Салвато и Микеле не бяха достатъчно уверени в хората си, които бяха твърде уморени от двудневните сражения, за да атакуват толкова стабилна позиция. Те се спряха на площад Спирито Санто, барикадираха подстъпите към улицата Студи и малката уличка, която водеше към вратите на двореца, а на улица Света Мария Константинополска поставиха пост от сто човека. Салвато заповяда да завладеят едноименния манастир, който се намираше на съседното възвишение и господствуваше над зданието на музея. Но сред седемстотинте човека не се намериха и петдесет смелчаци, които биха се осмелили да извършат подобно кощунство, предразсъдъците в душите на патриотите бяха вкоренени здраво.

Настъпваше нощта. Републиканци и санфедисти бяха еднакво изморени. Двете страни не знаеха истинското положение на нещата, не знаеха какви изменения са настъпили след сраженията през деня в лагера на обсадените и обсаждащите. По мълчаливо съгласие, огънят престана, бойците легнаха на обагрените с кръв плочи, сред труповете на загиналите и без да изпускат пушките от ръце, разчитайки на бдителността на часовите, се опитаха в мимолетния сън, дарен на живите хора да изпробват вечния сън на смъртта.