Ема Лайона

LIIХОРА И МОРСКИ ВЪЛЦИ

Името Николо Карачиоло, което току що произнесохме, ни напомня че е време да се върнем към едно от главните действуващи лица на нашата история, отдавна забравено от нас, към адмирал Карачиоло.

Забравено? Не. Нямаме право да употребим този израз. Нито един от участниците в нашето дълго повествование не е забравен от нас. Само че нашето око, както и окото на читателя, има определено полезрение и то събира едновременно само определен брой действуващи лица, така че едни с появата си трябва, поне за известно време, да изместят други, до момента, когато ходът на събитията не ги извади отново на преден план и не ги накара да засенчат тези, чието място са заели, изтиквайки ги в полумрак, или в пълна неизвестност.

Адмирал Франческо Карачиоло много би искал да остане в тази неизвестност или сянка, но за човек с неговите достойнства това е невъзможно.

Обсаден, уморен, докато реакцията крачка по крачка се приближаваше към него от сушата, Неапол, който видя как пред очите на краля неговият флот, струвал толкова скъпо на народа му, беше унищожен от Нелсън, реши отново да създаде макар и слаб заместник на изгубената великолепна флотилия, като приспособи няколко канонерски лодки и с помощта на крепостните оръдия да попречи на врага да дебаркира.

Единственият в Неапол морски офицер, който притежаваше неоспоримите достойнства, необходими при дадените обстоятелства, беше Франческо Карачиоло. Затова, щом републиканското правителство реши да подготви средства за морска защита, то спря избора си на Карачиоло, не само за да го направи морски министър, но и за да му даде, като адмирал, командването на тези няколко съда и за да може той, като министър, да ги пусне на вода.

Отначало Карачиоло се колебаеше между спасението на родината и личната опасност, на която би се подложил, вземайки страната на републиката. При това личните му чувства, знатния му произход и средата, в която живееше, го влечаха по-скоро към роялистките принципи, отколкото към демократичните. Но Мантоне и приятелите му бяха толкова настойчиви, че той отстъпи, признавайки, че го върши неохотно и въпреки вътрешните си убеждения.

Ние знаем, обаче, колко дълбоко беше оскърбен адмиралът от предпочитанието, отдадено от краля на Нелсън при пътуването до Сицилия. Присъствието на Калабрийския херцог на борда на кораба му изглеждаше по-скоро досадна случайност, отколкото кралска милост, и породилото се в сърцето му чувство за мъст, което той не признаваше дори на себе си и което скриваше под името любов към отечеството, го подтикваше да застави своите владетели да се разкайват за оказаното му пренебрежение.

В резултат на това, от момента, когато премина към републиката, Карачиоло й служеше не само като честен човек, но и като човек гениален, какъвто той в действителност беше. Той въоръжи доколкото можа и то изумително бързо десетина канонерски лодки и присъедини към тях няколко наново построени и още три кораба, които началникът на пристанището в Кастеламаре беше спасил от изгаряне. Така състави неголяма флотилия от тридесет съда.

Адмиралът изчакваше удобен случай, за да нападне англичаните, но една сутрин забеляза, че вместо дванадесет или петнадесет английски кораба, които бяха блокирали до предишния ден Неаполитанския залив, там бяха останали едва три — четири.

Но да се пренесем от Неапол в Палермо и да видим, какво се беше случило там след изпращането на кралското знаме.

Читателят помни, че капитан Тръбридж, отстъпвайки пред желанието на населението да види обесени поне десетина републиканци, молеше краля да изпрати с обратния рейс на „Персей“ съдия и че, след като кралят написа за това на председателя Кардило, той му посочи съветника Спечале като човек, на когото може да се разчита.

Преди отпътуването си Спечале получи частна аудиенция от краля и кралицата, които му дадоха своите указания, след което той пристигна в Иския с обратния рейс на „Персей“.

Първата му работа беше да осъди на смърт един нещастен шивач, цялата вина на когото се заключаваше в това, че беше снабдявал с републикански мундири чиновниците от новия муниципалитет.

Впрочем, за да дадем на нашите читатели понятие за това, какъв беше в морално отношение Спечале, ще предоставим думата на Тръбридж, който както е известно, никак не беше нежен с републиканците. Ето и няколко негови писма до адмирал Нелсън:

Това писмо изисква обяснение. Даваме го, колкото и ужасно да е то и каквито и спомени да пробужда.

Действително, в Италия — не знаем дали същото става и във Франция и бил ли е Верже, преди да го екзекутират, лишен от сан — действително, в Италия особата на свещенослужителя е неприкосновен а и палачът не може да го докосне, каквото и престъпление да е извършил, докато епископът не го е отлъчил от църквата.

Известно е, че Тръбридж беше пуснал цялата си шайка шпиони и сбири, — той сам го е заявявал, — шестдесет швейцарци и триста верноподаници срещу нещастния свещеник Албавена. При това добавил: „Надявам се, че до края на деня той ще бъде тук, жив или мъртъв“. Надеждите му се увенчаха с успех.

Тръбридж мислеше, че всичко ще е много просто: че трябва само да предаде Албавена в ръцете на палача, който да го обеси. Но в момента на екзекуцията се оказа, че въжето има възел.

Палачът, който беше християнин-католик, заяви, че не може да обеси свещеник, преди да го лишат от духовен сан.

През това време Тръбридж, който все още не знаеше това, написа на Нелсън второ писмо с дата 18 април:

Както виждаме, достойният англичанин, който с удоволствие беше приветствувал главата на Гранозио ди Гафони с думи: „Весел приятел! Жалко, че ще трябва да се разделим с него!“ — започваше да се възмущава от Спечале. Въпросът за лишаването от духовен сан на свещеника направо го вбеси.

На седми май той писа до Нелсън:

Наистина, не ви ли се струва, че вече не сме в Неапол, не сме в Европа. Не живеем ли в някое заливче на Нова Каледония и не присъствуваме на племенния съвет на човекоядци?

Но почакайте.

Тръбридж напразно се надяваше да предизвика у Нелсън отвращение към поведението на съдията Спечале. Английският кораб, който трябваше да откара нещастните свещеници, беше предоставен без особени затруднения.

А знаете ли в какво се състоеше процедурата на позорното лишаване от сан?

С клещи откъснаха кожата от тонзурите на тримата свещеници, с бръснач отрязаха месо от трите пръста, с които благославят. После ги изпратиха с английския кораб, както обикновено, на един от островите, където бяха обесени, при това от английски палач, назначен от Тръбридж по височайша заповед.

И така, всичко вървеше по план, когато на шести, в навечерието на последното писмо до Нелсън, адмирал граф де Сент Винцент, който патрулираше в Гибралтарския пролив, беше учуден да види около пет вечерта, през дъжда и мъглата, една френска ескадра, плаваща към Брест. Явно, били са промъкнали под носа на лорд Кейт. Графът преброи двадесет и четири кораба.

Той веднага написа на Нелсън за странната новина. Един от корабите му, „Хамелеон“, който се връщал от заданието, се беше оказал на пети май сутринта в самото сърце на френската флотилия. Капитан Стайл, командирът на „Хамелеон“, не обърнал внимание на обкръжаващите го кораби, като ги помислил за флота на лорд Кейт. „Хамелеон“ несъмнено щял да бъде пленен, ако един люгер (малък тримачтов кораб) не вдигнал трицветното знаме и не стрелял по него с оръдията.

Адмирал Сент Винцент не можеше да поддържа връзка с лорд Кейт поради западни вятър. Все пак графът изпрати един малък кораб, за да предаде заповедта незабавно да се присъедини към английския флот. Освен това, той изпрати друг кораб в Палермо.

Кейт предполагаше, че френската ескадра ще се насочи към Малта, а след това — към Александрия. Затова той веднага изпрати „Хамелеон“ в тези два пункта и заповяда на капитан Стайл да проявява голяма бдителност.

Граф Сент Винцент не грешеше в предположенията си: флотът, видян от „Хамелеон“ и от самия него, беше действително френски. Командваше го знаменития Брюе, когото не трябва да бъркаме с Брюес, разкъсан от снаряд при Абукир.

Флотът беше получил заповед да премине покрай лорд Кейт, да излезе от Брест, да влезе в Средиземно море и да спре в Тулон, където да чака заповед от Директорията.

А заповедите бяха извънредно важни. Директорията, изплашена от успехите на австрийците и руснаците в Италия, които я бяха накарали да отзове Макдоналд от Неапол, възлагаше всичките си надежди на Бонапарт. Писмото, което адмирал Брюе трябваше да получи в Тулон, а после да предаде на главнокомандуващия египетската армия, гласеше следното:

Отдолу стояха подписите на Треляр, Ларевериер, Лепо и Барас. Като премина Гибралтарския пролив, адмирал Брюе се отправи към Тулон, за да получи това писмо и последните заповеди на правителството.

И така, граф Сент Винцент не беше сгрешил, когато писа на лорд Нелсън, че местоназначението на френския флот ще бъде вероятно Малта или Александрия.

Но Фердинанд, който не притежаваше стратегическия талант на английския адмирал, незабавно напусна двореца в Фикуца, където му донесоха копие от писмото на графа до Нелсън. Обзет от страх, той побягна в Палермо, без да се съмнява нито за миг, че Франция е заета само с неговата персона, и е изпратила този флот, за да завладее Сицилия.

Той повика верният си приятел херцог Чирчело и колкото голямо да беше отвращението му към перото и хартията, написа следната прокламация, която издаваше тревогата му, предизвикана от лошите известия.

Ето я:

Такива бяха събитията, довели до свалянето на блокадата от Неапол и до изчезването на повече английски кораби от не-аполитанския залив.

В послеписа на писмото си от 17 май 1799 година Каролина съобщаваше на Руфо, че десет кораба вече са пред Палермо.

Може би читателят, мислейки, че съм забравил за двамата главни герои на нашата повест, ще ме попита какво правеха те през дните на тези страшни събития. Те правеха това, което правят птиците по време на буря: криеха се под сянката на собствената си любов.

Салвато беше щастлив. Луиза се стараеше да бъде щастлива.

За съжаление, амнистията за празника на Братството не засегна Симоне и Андреа Бекер.