Ема Лайона

LXIXПАДАНЕТО НА САН ДЖЕНАРО И ТЪРЖЕСТВОТО НА СВЕТИ АНТОНИЙ

На другата сутрин, 15-ти юни, санфедистите забелязаха, че републиканските аванпостове са изчезнали. Изпратиха разузнавателни отряди, които отначало действуваха предпазливо, подозирайки, някакъв капан, но постепенно, събраха смелост.

Действително, през нощта Салвато беше успял да разположи четири артилерийски батареи. Едната беше на ъгъла на двореца Киятамоне, откъдето държеше под обстрел цялата едноименна улица, която беше достъпна и за оръдията от замъка Уово. Втората се прикриваше от издигнато набързо укрепление между улица Нардоне и църквата свети Фердинанд, третата беше на улица Медина, а четвърта — между Малкото пристанище и Имаколатела.

Така че, едва санфедистите стигнаха удица Имаколатела, едва се появиха в края на улица Монте Оливето и достигнаха улица Нуова, когато от три страни се раздаде оглушителна канонада и те разбраха, че жестоко са се излъгали.

Те се скриха от снарядите в съседните улички и отново събраха сили и смелост. Все пак, градът беше три четвърти в ръцете им. Те можеха на воля да грабят, опожаряват и разрушават домовете на патриотите, да убиват, душат, хвърлят в огъня и изяждат собствениците им.

Но странно: яростта на ладзароните се стовари преди всичко върху сан Дженаро. На Стария пазар, срещу дюкяна на ранения Бекайото, се събра съвет с участието на касапина, за да съди светеца.

За начало тълпата нахълта в храма, въпреки съпротивата на канонниците, които бяха съборени на земята и подритвани от разярените ладзарони. После разбиха вратата на ризницата, където се пазеше бюстът на покровителя на Неапол, заедно с другите светии от свитата му. Някой непочтително грабна светията под мишница, изнесе го от църквата и сред виковете „Долу Сан Дженаро!“, го въдвори върху купчина камъни на ъгъла на улицата Сан Елиджо. С големи усилия уговориха тълпата да не започва да замеря бюста на светията с камъни.

Но докато тълпата нахълтваше в църквата, се яви човек, който имаше голямо влияние над ладзароните благодарение на теглото си и исполинския си ръст, което не беше маловажно за простолюдието. Този човек беше Фра Пачифико.

В битието си на матрос Фра Пачифико неведнъж беше наблюдавал военен съвет на борда на кораба си. Той знаеше как става това и придаде на съда по-нормален вид. Изпратиха хора във Викария, взеха от там пет съдийски тоги и две адвокатски мантии и процесът започна. Единият адвокат пое ролята на обществен обвинител, а другият — на официален защитник.

Сан Дженаро беше разпитан по всички правила. Поискаха от него да назове името си, фамилията, възрастта, съсловната принадлежност, да разкаже за какви услуги е удостоен с толкова високо положение. Вместо светеца отговаряше неговият защитник, и трябва да признаем, отговаряше много по-добросъвестно от събратята си в истинските съдилища. Той високо оцени героичната смърт на светеца, бащинската му любов към Неапол, чудесата му, — не само кипенето на кръвта в купите, но и това, че след неговите молитви паралитиците са хвърляли патериците, падналите от шестия етаж ставали на крака цели и невредими, засегнатите от буря кораби благополучно се връщали в пристанищата, Везувий угасвал от самото му присъствие при изригването, най-после, австрийците били разбити при Велетри след обета, даден от Карл III-ти, докато светецът се криел в печката му.

Но за нещастие на Сан Дженаро, толкова примерното му в миналото поведение, беше станало непонятно и двусмислено от момента, когато французите влязоха в града. Чудото, извършено в определения от Шампионе час, и всички чудеса в полза на републиката бяха сериозно провинение, оправдание за което можеше да се намери трудно. Той се опита да възрази, че Шампионе е прибягнал до заплаха, че в ризницата са се криели адютантът и двадесет и пет хусари и че, най-после, са го заплашили със смърт, ако чудото не се извърши.

На това отвърнаха, че светецът, който веднъж вече е претърпял мъченичество, не би следвало така лесно да се поддава на заплахите. Но сан Дженаро с достойнството възрази, че се е опасявал не за себе си, тъй като положението му го правело неуязвим за всякакви покушения, а за скъпите канонници, които имали много по-малка склонност към мъченичество, че страхът им пред пистолетите бил толкова голям, а молитвите им толкова ревностни, че той не можел да устои. Ако би видял, че са предразположени да приемат мъченичеството, никаква сила не би го накарала да извърши чудото. Но пък не смеел да ги принуждава.

От само себе си става ясно, че всички тези доводи бяха победоносно разбити от обвинителя и неговият противник беше принуден да млъкне. След бурни дебати пристъпиха към гласуване. Сан Дженаро беше разжалван; нещо повече, осъдиха го на удавяне в морето.

После заседанието продължи. Сред всеобщите викове на мястото на Сан Дженаро издигнаха свети Антоний, който с разкриването на „въжения заговор“ беше отнел от предшественика си и малкото останала му популярност. И така, свети Антоний беше издигнат за покровител за Неапол.

През 1793 година Франция свали от престола самия Господ Бог; защо в Неапол през 1799 година да не свалят от престола Сан Дженаро? Завързаха бюста му с въже около шията, влачеха го по неаполитанските улици, а после го помъкнаха към лагера на кардинала, който утвърди произнесената присъда, лиши Сан Дженаро от високия чин на върховен главнокомандуващ и от името краля обяви секвестиране на неговата съкровищницата и цялото му имущество. Руфо призна за негов приемник свети Антоний и даже — това доказваше при-частността на неговото високопреосвещенство към извършилия се преврат — връчи на тълпата огромната хоругва с изображението на Сан Дженаро, когото преследва свети Антоний с жилава пръчка. А бягащият Сан Дженаро държи в едната си ръка навито въже, а в друга трицветното знаме на Неапол.

Този, който познава неаполитанските ладзарони, може да си представи каква радост им достави този подарък, — той беше приет с ликуващ вой и още повече разпали жаждата за убийства и грабежи.

За знаменосец единодушно избраха Фра Пачифико и той, с хоругва в ръка, оглави процесията. Зад него се движеше другата хоругва с коленичилия Руфо. Носеше я Басо Томео, съпроводен от тримата си синове, като телохранители. Следваше маестро Донато, който влачеше завързания Сан Дженаро, защото беше ясно, че от момента, когато беше произнесена присъдата му, той принадлежеше на палача, като обикновен простосмъртен. А отзад се мъкнеше хилядна тълпа въоръжена с каквото попадне, която крещеше, ръмжеше, избиваше врати, изхвърляше през прозорците мебели, които веднага запалваше и оставяше кървава диря след себе си.

Изведнъж се разпространи слух — дали това беше шега, или отново се проявяваше суеверието на тълпата, — че всички патриоти имат някъде по тялото си татуирано дърво на Свободата, и това даде повод за нова гавра. Всеки заловен в града или у дома си патриот ладзароните разсъбличаха гол и гонеха по улиците с камшик. Когато се изморяваха да го гонят, убиваха го с изстрел от пушка или пистолет, или стреляха в краката на жертвата, за да продължат мъките й.

Херцогиня ди Пополи и херцогиня ди Касано, които бяха извършили непростимия в очите на ладзароните грях да събират средства за патриотите-бедняци, бяха измъкнати от дворците им. Роклите, фустите — всичките им дрехи, — изрязаха с ножици до кръста и така оголени ги подгониха от улица на улица, от площад на площад, тези почтени и целомъдрени жени, които не можеше да унижи никакво оскърбление! След това ги отведоха в капуанския замък и ги хвърлиха в затвора Викария.

Имаше още една жена, която като тях заслужаваше името Майка на Отечеството. Това беше приятелката на Луиза, херцогинята Фуско. Някой произнесе името й, — според преданието един от тези, комуто тя беше помагала, — и ладзароните веднага решиха да я подложат на същото наказание. Но пътят към Мерджелина беше преграден от републиканските войски, между площад Витория и замъка сан Елмо. Когато тълпата стигна до Градините, я посрещна пушечен залп и тя побягна назад, като остави доста убити и ранени. Но този неуспех не можа да разубеди ладзароните: те скоро се появиха на улицата свети Николай. Но на улицата Сан Карло дела Тартеле ги посрещна същият огън и отново земята се покри с ранени и убити. Най-после ладзароните разбраха, че са попаднали на някаква отбранителна линия. Тогава решиха да обиколят хълма Сан Мартино, където се вееше републиканското знаме, и по улица Вомеро да се спуснат към Кияйи. Там вече бяха като у дома си. Някои изостанаха, за да се помолят на Мадоната от Пие ди Грота, но болшинството продължи през Мерджелина, към дома на херцогиня Фуско.

Когато стигнаха до Лъвския фонтан, водачът на бандата предложи за по-сигурно да проникнат в къщата без никакъв шум. Но някой извика, че тук живее и друга жена, още по-престъпна от херцогинята. Тя беше спасила ранения адютант на генерал Шампионе, беше издала банкерите Бекер и ги беше довела до гибел. Тази жена беше Луиза Сан Феличе.

В отговор се разнесоха викове: „Смърт на Сан Феличе!“ Забравили веднага за всички предпазни мерки, ладзароните се втурнаха към къщата с палмата, разбиха градинската врата, и по външната стълба нахълтаха в жилището.

Както вече казахме, то беше празно.

В първия порив на ярост дрипльовците разбиха стъклата на прозорците, изхвърлиха мебелите, но това не им донесе удовлетворение. Скоро пак се дочуха вопли: „Херцогиня Фуско! Херцогиня Фуско! Смърт за Майката на Отечеството!“ Тълпата се втурна по коридора между двете къщи и нахълта в покоите на херцогинята.

Достатъчен беше един поглед, за да се убедят, че ако обитателите на къщата с палмата я бяха напуснали преди няколко дни, херцогинята беше побегнала преди броени минути. На масата, в прекрасните сребърни блюда, имаше остатъци от обяда, а в спалнята по пода се валяха захвърлени дрехи, които свидетелствуваха за това, че херцогинята е избягала преоблечена. Ако ладзароните не се бяха развличали с грабежа в дома на Луиза Сан Феличе, те сигурно биха успели да заловят херцогинята, за което бяха дошли от толкова далеч и напразно бяха изложили под куршумите двадесет от своите хора.

Обхвана ги дива ярост. Те започнаха да стрелят с пистолетите по огледалата, да палят драпериите, да секат мебелите с брадвите си, — когато изведнъж, в разгара на тези занимания, от градината се дочу вик, който ги накара да потръпнат:

— Да живее Републиката! Смърт на тираните!

Отговори му канибалски рев: ето че се беше намерил някой, който да замести херцогинята! Тълпата нахлу в градината.

Това беше един удължен четириъгълник, засаден с прекрасни дървета и заобиколен със стени. В нея нямаше никакви постройки, които биха могли да послужат за убежище. Така че смелчакът, издал така дръзко присъствието си, не можеше да избяга от преследването. Вратичката към Позилипино беше открехната. Може би оттам беше избягала херцогинята? Това предположение се превърна в увереност, когато намериха кърпичка с инициалите на херцогинята. Тя не би могла да избяга далеч и ладзароните вече възнамеряваха да претърсят околностите, когато отново, неизвестно откъде се разнесе викът, още по-дързък от преди.

Разярените ладзароните се объркаха. Дърветата не бяха високи и не растяха толкова нагъсто, че между тях да се скрие човек. Освен това, като че ли гласът идваше от втория етаж на къщата. Част от грабителите веднага се устреми нагоре по стълбата, а останалите викаха:

— Хвърлете ни го през прозореца!

Такова и беше намерението на достойните санфедистите. Но те напразно надничаха под леглата, в шкафовете и комините — къщата беше празна.

Изведнъж в градината над тези, които оставаха там, за трети път прозвуча революционният призив. Стана ясно, че смелчакът се крие в клоните на великолепния дъб, който закриваше със сянката си едва ли не половината градина. Всички очи се обърнаха към дървото и напрегнато се взряха в листата на гъстата корона. Най-после, на един клон забелязаха полюшващият се спокойно, като на пръчката в клетката си, папагал на херцогиня Фуско, ученикът на Николино и Веласко. В суматохата той беше излязъл в градината и от уплаха можеше само да крещи патриотичния лозунг, на който го бяха научили двамата републиканци.

Но напразно бедното пернато показваше присъствието и политическите си убеждения, — би следвало да скрие и едното и другото. Щом ладзароните го откриха и разбраха, че той е виновник за виковете, в него веднага се прицелиха поне двадесет пушки. Отекна залп и папагалът падна пронизан от три куршума.

Това произшествие успокои ладзароните за неуспеха им: все пак не си тръгнаха с празни ръце. Наистина, птицата не е човек, но някои хора толкова приличат на говорещи птици! След екзекуцията те изведнъж си спомниха за Сан Дженаро, когото Донато все още влачеше след себе си, и тъй като се намираха на две крачки от залива, няколко ладзарони скочиха в една лодка и излязоха в открито море. Там Донато няколко пъти потопи светеца във водата сред всеобщите викове и дюдюкания, а след това пусна въжето. Сан Дженаро, решил може би, че сега не е време за чудеса, вместо да изплува на повърхността, дали от безсилие, или от презрение към небесното блаженство, се потопи в морската бездна и изчезна в нея.