Хладнокръвно отмъщение

10.

Кеърн Бароу

Главната улица минаваше през центъра на селото, леко завиваше на изток при площада по посока към зелените гънки на хълмовете, обграждащи Лох Ланарк. Магазините и къщите бяха строени от еднакви камъни със землист цвят, всичките със стръмни обветрени покриви. Иглики и нарциси надничаха от прясно боядисаните саксии на прозорците. Камбаните на малката църквица сънливо отброиха десет часа.

Дори за непоетичното око на главен инспектор Балфур гледката бе изключително живописна.

Той бързо вървеше по улицата. Дузина коли бяха паркирали пред градската кръчма. „Стария магарешки бодил“ – същинско стълпотворение в тази част на сезона, когато летовниците и чуждестранните туристи отдавна си бяха заминали. Той влезе вътре, кимна на Филип, кръчмаря, после бутна вратата до телефонната кабина и изкачи скърцащите стълби до салона. Най-голямото обществено помещение на двайсет мили околовръст сега почти се пръскате по шевовете от мъже и жени – свидетели и любопитни зяпачи, – седнали на дълги пейки, обърнати с лице към задната стена, където бе сложена голяма дъбова маса. Зад масата седеше доктор Ейнсли, местният коронер, облечен в тържествено черно, а старото му сухо лице бе дълбоко набраздено от бръчки, които свидетелстваха за постоянното му изумление от света и хорските дела. До него на далеч по-малка маса седеше Джъдсън Естерхази.

Ейнсли кимна кратко на Балфур. След това се огледа наоколо и прочисти гърло:

— Този съд бе свикан, за да изясни фактите около изчезването и възможна смърт на господин Алойзиъс X. Л. Пендъргаст. Казвам „възможна“ поради обстоятелството, че тялото не беше открито. Единственият свидетел на смъртта на господни Пендъргаст е човекът, който може би го е убил – Джъдсън Естерхази, негов шурей. – Бръчката на челото на Ейнсли се задълбочи, а лицето му изглеждате таткова съсухрено, сякаш щеше да се свлече от усилието. – Тъй като господин Пендъргаст няма живи роднини, може да се каже, че Джъдсън Естерхази е тук не само в ролята си на човека, отговорен за сполетялата господни Пендъргаст участ, но и като представител на семейството. В резултат този процес не е и не може да бъде стандартен, тъй като в този случай няма труп и смъртта тепърва трябва да бъде установена. Въпреки това ще възприемем формата на разследване. Следователно нашата цел е да изясним фактите около изчезването, както и непосредствените обстоятелства около него и да определим – в случай, че тези факти позволяват – дали е налице смърт, или – не. Ще чуем показания от всички засегнати и ще определим.

Ейнсли се обърна към Естерхази.

— Д-р Естерхази, потвърждавате ли, че сте свързан с делото?

Естерхази кимна.

— Потвърждавам.

— И по своя свободна воля сте отказал адвокат?

— Точно така.

— Много добре. Преди да започнем, позволете ми да напомня на всички присъстващи правило № 36 при образуването на дознание: разследването не е процес, при който лицето може да се подведе под гражданска или криминална отговорност, въпреки че можем да определим дали обстоятелствата отговарят на определени правни дефиниции за виновност. Определянето на виновността е въпрос, който отделно трябва да се разгледа от съда, в случай, че е установена такава. Има ли въпроси?

Когато залата утихна, Ейнсли кимна.

— Нека тогава пристъпим към доказателствата. Ще започнем с изявление от Йън Кромърти.

Инспектор Балфур слушаше как собственикът на хижата подробно говори за Пендъргаст и Естерхази – като започна от първите си впечатления за тях, продължи с това как са вечеряли заедно вечерта преди инцидента и завърши с това как Естерхази е нахлул в хижата, плачейки, и викайки, че е застрелял своя зет. След това Ейнсли разпита неколцина гости, които бяха станали свидетели на драматичното завръщане на Естерхази от блатата. Накрая повикаха Грант, пазача на дивеч. По време на изслушването лицето на Ейнсли остана неподвижна маска на неодобрение и подозрителност.

— Вие сте Робърт Грант, нали така?

— Тъй е, сър – отвърна съсухреният старец.

— Откога сте пазач на дивеча в Килчърн?

— Вече трийсет и пет години, сър.

По искане на Ейнсли Грант описа в детайли намирането на мястото на инцидента и смъртта на кучето следотърсач.

— Колко често се случва ловците, нощуващи във вашата хижа, да ходят във Фаулмайър?

— Хич не е често. Против правилата е.

— Значи Пендъргаст и д-р Естерхази са нарушили тези правила.

— Тъкмо тъй.

Балфур забеляза как Естерхази се раздвижи на стола си при това изявление.

— Подобно поведение издава липса на добра преценка. Защо им позволихте да излязат сами?

— Щото си ги спомнях от преди.

— Продължете.

— Тез двамината бяха тук преди време. Има десет-дванайсет години. Лично ги изведох. Дяволски добри стрелци. Добре знаеха какво правят, особено ей тоз, д-р Естерхази. – Грант кимна по посока на доктора. – Ако не бях сигурен в тях, никогаш не бих ги пуснал навън без водач.

Балфур се изправи на мястото си. Разбира се, знаеше, че Пендъргаст и Естерхази са ловували в Килчърн и преди – Естерхази го бе споменал при един от разпитите, – но фактът, че Грант ги е извел и можеше да гарантира отличните стрелкови способности на Естерхази, беше нещо ново. Естерхази винаги омаловажаваше уменията си. Балфур се прокле, задето не беше стигнал до това сам.

После беше негов ред да говори. Балфур описа идването си в хижата, емоционалното състояние на Естерхази, търсенето на тялото и претърсването на езерото, както и последвалите безплодни огледи на тресавищата и околните селца за някакви следи. Говореше бавно и внимателно. Ейнсли го слушаше напрегнато и само рядко го прекъсваше с въпроси.

Щом той приключи, Ейнсли се огледа наоколо.

— И през десетте дни, откак бе докладвано за стрелбата, полицията е продължила претърсването.

— Така е – отвърна Балфур. – Драгирахме езерото неведнъж, а два, три, дори четири пъти. Драгирахме и околните езера. Използвахме хрътки в опит да хванем следа около мястото на инцидента, не откриха нищо, а и определено дъждовете бяха много проливни.

— Значи – каза Ейнсли, – не сте открили независими доказателства, че Пендъргаст е мъртъв, нито такива, че все още е жив. Така ли е?

— Да. Не намерихме тялото му, нито други лични вещи, включително пушката.

— Инспекторе – поде отново Ейнсли, – намирате ли, че д-р Естерхази ви е съдействал?

— През по-голямата част от времето, да. Макар и да описва уменията си на стрелец по доста различен начин от господин Грант.

— Как именно?

— Определя се като неопитен.

— Действията и изказванията му съответстват ли на човек, отговорен за такъв абсурден инцидент?

— Доколкото виждам, да. – Напук на всичко Балфур така и не успя да открие и едно нещо, в което действията на Естерхази да не издават срам, скръб и самообвинения.

— Бихте ли казали, че можем да го счетем за надежден и компетентен свидетел на тези събития?

Балфур се поколеба.

— По-скоро бих казал, че дотук не сме открили нищо, което да противоречи на твърденията му.

Коронерът изглежда обмисли думите му за момент.

— Благодаря ви, инспекторе.

Следващият на свидетелската банка бе самият Естерхази. През последните десет дни той бе успял да се съвземе, макар че очите му горяха с тревожен блясък. Гласът му беше равен, открит и дълбок. Той говори за своето приятелство с Пендъргаст, което бе започнало с женитбата на сестра му за агента. Накратко описа шокиращата й смърт от челюстите на човекоядния лъв, което провокира осезаема реакция на потрес у публиката. След което – в отговор на деликатното подбутване на коронера – заговори за събитията, довели до смъртта на Пендъргаст: лова сред тресавищата, спорът им след кой от елените да тръгнат, пусията във Фаулмайър, надигащите се мъгли, своята собствена дезориентация, внезапната поява на елена и инстинктивната си стрелба, френетичните опити да спаси своя зет и как той бе потънал в плаващите пясъци. Когато Естерхази заговори за тези последни събития и за окаяното си завръщане към хижата Килчърн, лустрото на спокойствие се пропука и той видимо се разстрои, гласът му трепереше. Зяпачите клатеха глави, явно развълнувани и изпълнени със съчувствие. Балфур с одобрение забеляза, че лицето на Ейнсли оставаше все така скръбно и скептично. Той зададе няколко въпроса относно дребни детайли – времето, по което се бяха случили дадени събития, както и медицинското мнение на Естерхази за раната на Пендъргаст – но като изключим това, нищо повече. Показанията на Естерхази приключиха за петнайсет минути. Като цяло впечатляващо представление.

Представление. Защо бе избрал тази дума?

Защото въпреки всичко, Балфур продължаваше да изпитва дълбоко съмнение към Естерхази, не ставаше дума за нищо конкретно. Всички улики се подкрепяха. Но ако Балфур би искал да убие някого и да го представи като инцидент, би го разиграл точно както Естерхази.

Умът му бе зает с тези мисли, докато течаха разпитите на маловажните свидетели. Той хвърли поглед към доктора. Мъжът бе вложил големи усилия да изглежда простодушен, открит, далеч не непогрешим – типичен средностатистически американец. Ала той не беше средностатистически и очевидно не беше глупав. Имаше както медицинска степен, така и докторат – Балфур бе проверил.

Сухият глас на Ейнсли продължаваше да нарежда:

— Както споменах и преди, целта на този съд е да удостовери дали смъртта е налице. Уликите са следните: показанията на д-р Естерхази, че неумишлено е застрелял Алойзиъс Пендъргаст, че според медицинското му мнение раната е била смъртоносна; и че със собствените си очи е станал свидетел на потъването на Пендъргаст в тресавището. Показанията на инспектор Балфур и други, че мястото на инцидента е било щателно изследвано, и че оскъдните доказателства, открити там подкрепят показанията на д-р Естерхази. Инспекторът също така свидетелства, че не са били открити тяло или лични вещи нито в тресавището, нито в околностите. И че въпреки изчерпателното търсене в съседните села не е била намерена следа от господин Пендъргаст и няма свидетели, които да потвърдят дали е жив, или мъртъв.

Той огледа залата.

— При тези обстоятелства има две възможни присъди, основаващи се на изнесените факти: подсъдно непредумишлено убийство или отворена присъда. Подсъдното непредумишлено убийство се третира като убийство, с изключение на факта, че mens rea[1] за убийство отсъства. Отворената присъда е такава, при която причината r обстоятелствата на смъртта, или в този случай дори самият факт на смъртта, не могат да бъдат установени в настоящия момент.

Той направи пауза и премери присъстващите със скептичен поглед.

— Въз основа на свидетелските показания и уликите, представени днес тук, обявявам отворена присъда в този случай.

— Моля да ме извините, сър. – Балфур установи, че е скочил на крака. – Възразявам срещу присъдата.

Ейнсли го изгледа намръщено.

— Инспекторе?

— При все че… – Балфур се поколеба, опита се да се стегне. – При все че може би не става дума за убийство, инцидентът все пак е причинен от небрежност. Този факт силно накланя везните в полза на подсъдно непредумишлено убийство. Тази присъда се подкрепя и от собствените показания на д-р Естерхази. Очевидно основният фактор за настъпването на смъртта е невнимание. Няма и едно доказателство, че жертвата е оцеляла след стрелбата, но за сметка на това са налице огромно количество косвени улики за обратното.

— Това е истина – рече Ейнсли. – Но нека ви напомня, инспекторе: труп не е открит. Нямаме подкрепящи улики. Всичко, с което разполагаме, е твърдението на един-единствен очевидец. В този смисъл нямаме независими доказателства, че някой изобщо е бил убит. Затова това съдът няма избор, освен да обяви отворена присъда.

Балфур остана прав.

— Ако присъдата е отворена, аз нямам законно право да задържам д-р Естерхази в Шотландия.

— В случай на възражения – заяви коронерът – винаги бихте могъл да искате преразглеждане в Районния съд.

От тълпата се надигна ропот. Балфур отново хвърли поглед към Естерхази. Нямаше какво повече да направи.

— Ако това е всичко – заключи Ейнсли със свиреп поглед, – обявявам делото за закрито.