Хладнокръвно отмъщение

28.

Ню Йорк сити

Кори Суонсън седеше на една пейка в западен Сентрал парк с пликче от Макдоналдс до нея и се преструваше, че чете книга. Беше приятна сутрин, а прекрасните цветове в парка зад нея тъкмо започваха да избледняват, небето бе набраздено с пухкави облаци и всички по улиците се наслаждаваха на циганското лято. Всички, освен Кори. Цялото й внимание бе насочено към отсрещната страна на улицата, върху фасадата на Дакота и входа й на ъгъла на Седемдесет и втора улица.

И тогава го видя: сребристият Ролс ройс се движеше към западен Сентрал парк. Колата й бе позната – беше дори незабравима. Тя грабна плика от Макдоналдс и скочи от пейката, а книгата падна от скута й на земята. Затича се да пресече улицата въпреки червения светофар, като едвам избегна трафика. Спря на ъгъла на парка и Седемдесет и втора, чакайки да види дали Ролсът ще завие.

Така и стана. Шофьорът, когото не можеше да види, се престрои в лявата лента и пусна мигача, като забави, докато приближаваше към ъгъла. Кори изтича надолу по Седемдесет и втора до Дакота и стигна входа съвсем малко преди Ролса. Колата бавно зави към входа и тя прегради пътя й. Ролс ройсът спря и Кори се взря в шофьора през предното стъкло.

Не беше Пендъргаст. Но съвсем определено беше неговата кола. Подобен колекционерски автомобил не можеше да се намери в цялата страна.

Тя зачака. Прозорецът откъм шофьора се смъкна и оттам се показа главата на мъж с изсечени черти и бичи врат.

— Извинете, госпожице – рече той с кротък и приятен глас. – Бихте ли…? – Гласът му замлъкна и въпросителната увисна във въздуха.

— Не бих – отсече тя.

Главата продължи да я гледа.

— Блокирате пътя към паркинга.

— Колко неудобно за вас. – Тя направи крачка напред. – Кой сте вие и защо шофирате автомобила на Пендъргаст?

Главата я наблюдава още известно време, след което изчезна, а после вратата се отвори и мъжът излезе. Приятната усмивка почти, но не напълно, си беше отишла. Беше здрав и набит, с рамене на плувец и торс на състезател по вдигане на тежести.

— А вие сте?

— Не е ваша работа – заяви Кори. – Искам да знам кой сте вие и защо карате тази кола.

— Името ми е Проктър и работя за господин Пендъргаст – отвърна той.

— Чудесно! Забелязах, че употребихте сегашновреме.

— Моля?

— Казахте „работя за господин Пендъргаст“. Как е възможно, ако е мъртъв? Известно ли ви е нещо, което аз не знам?

— Вижте госпожице, нямам представа коя сте, но съм сигурен, че бихме могли да обсъдим този въпрос по-комфортно някъде другаде.

— Ще обсъдим въпроса точно тук и то колкото е възможно по-некомфортно за вас, докато ви блокирам пътя. Писна ми да ме пращат за зелен хайвер.

Портиерът на Дакота излезе от будката си.

— Има ли някакъв проблем? – попита той, а адамовата му ябълка подскачаше.

— Аха – каза Кори. – Голям проблем. Няма да помръдна оттук, докато този мъж не ми разкаже какво знае за собственика на колата, и ако това ви притеснява, най-добре се обадете на ченгетата и се оплачете от хулигански прояви. Защото това ще последва, ако не получа някой отговор.

— Това няма да е необходимо, Чарлз – кротко се намеси мъжът на име Проктър. – Бързо ще разрешим този въпрос и ще се махнем от пътя.

Портиерът вдигна вежди със съмнение.

— Можете да се върнете на поста си – каза Проктър. – Всичко е под контрол. – Гласът му остана тих, но кой знае как в същото време прозвуча като заповед. Портиерът се подчини.

Проктър се обърна към нея.

— Позната на господин Пендъргаст ли сте?

— И още как. Работих с него в Канзас. По убийствата с натюрморта.

— В такъв случай трябва да сте Кори Суонсън.

Това я изненада, но бързо се окопити.

— Значи все пак знаете коя съм. Много добре. Каква е тази история за смъртта на Пендъргаст?

— Със съжаление трябва да кажа, че…

— Я престанете да ми пробутвате глупости! – кресна Кори. – Помислих за това и тази история с ловния инцидент вони по-зле от чорапите на Брад Хейзън[6]. Кажете ми истината или наистина ще се развихря!

— Няма нужда от превъзбуда, госпожице Суонсън. Защо целите да се свържете с…?

— Достатъчно! – Кори извади малкия чук, който носеше в торбичката от Макдоналдс и го вдигна над предното стъкло.

— Госпожице Суонсън – намеси се Проктър. – Недейте да правите нищо прибързано. – Той направи стъпка към нея.

— Не мърдай! – Тя вдиша ръка още малко.

— Това не е начинът да се получи информация…

Тя с все сила стовари чука върху стъклото. Под лъчите на слънчевата светлина се посипаха стъкла като малки звездички.

— Боже мой! – промълви Проктър невярващо. – Имате ли някаква представа колко…?

— Жив ли е, или мъртъв? – Тя отново вдигна ръка заплашително. Докато Проктър тръгваше към нея тя изкрещя: – Само да ме докоснеш и ще изкрещя, че ме изнасилваш.

Чарлз се пулеше откъм булката.

Проктър замръзна на място.

— Един момент. Имам отговор за вас, но трябва да проявите търпение. При още една проява на насилие няма да получите нищо.

Настъпи кратък момент на изчакване. След това Кори бавно отпусна чука.

Проктър извади един мобилен телефон и го вдигна така, че тя да го види. После започна да набира.

— Най-добре побързайте. По всяка вероятност Чарлз звъни на ченгетата.

— Съмнявам се. – Проктър тихо говори по телефона в продължение на около минута. После й го подаде.

— Кой е?

Вместо отговор Проктър просто продължи да държи телефона в протегнатата си ръка, гледайки я с присвити очи.

Тя го взе.

— Да?

— Скъпа ми Кори – долетя коприненият глас, който тя така добре познаваше. – Хиляди извинения за това, че пропуснах обяда ни в „Ла Бернадин“.

— Казват, че си умрял? – възкликна Кори и усети, че в очите й напират сълзи. – Казват, че…

— Слуховете за смъртта ми – долетя ленивият акцент – са силно преувеличени. Тъкмо излизам от прикритие. Суматохата, която създаваш, е доста неудобна.

— Господи, можеше да ми кажеш! Щях да пукна от притеснение. – Чувството на облекчение започна да се превръща в гняв.

— Вероятно трябваше. Бях забравил колко си изобретателна. Бедният Проктър не е имал представа срещу какво се изправя. Боя се, че ще ти бъде много трудно да го спечелиш отново. Наистина ли се налагаше да чупиш предното стъкло на Ролс ройса ми, за да привлечеш вниманието?

— Съжалявам. Нямаше друг начин. – Тя усети, че се изчервява. – Накара ме да мисля, че си мъртъв! Как можа?

— Кори, не съм длъжен постоянно да те информирам за местонахождението си.

— Какъв е този случай?

— Не мога да говоря за това. Става дума за нещо строго лично, неофициална и ако мога така да се изразя – на свободна практика. Жив съм, върнах се в Щатите, но действам сам и нямам нужда от помощ. Никаква. Можеш да си сигурна, че ще се реванширам за нашия обяд, но е възможно да не се случи скоро. Дотогава се концентрирай върху ученето. Това е изключително опасен случай и ти не бива да се замесваш по никакъв начин. Разбираш ли ме?

— Но…

— Благодаря. Между другото, бях трогнат от написаното на уебсайта ти. Доста приятен епитаф. Подобно на Алфред Нобел, и аз преминах през любопитното преживяване да прочета собствените си надгробни слова. А сега: получавам ли тържественото ти обещание да не правиш абсолютно нищо?

Кори се поколеба.

— Да. Но трябва ли да се предполага, че си умрял? Какво да казвам?

— Необходимостта от тази заблуда отпадна наскоро. Отново съм на линия – въпреки че се опитвам да не се набивам много на очи. Още веднъж, моите извинения за причиненото ти неудобство.

Лилията прекъсна още преди да успее да му каже довиждане. Тя известно време се взира с телефона, след което го върна на Проктър, който го прибра и я изгледа хладно.

— Надявам се – каза той с глас, чиято температура беше дълбоко под нулата, – че няма скоро да се видим.

— Нямаш грижа – отвърна Кори и върна чука обратно в торбата. – И тя се завъртя и пое обратно през парка. Епитафът действително беше доста приятен, помисли си. Може би щеше да го остави на уебсайта още малко. Просто заради купона.