Хладнокръвно отмъщение

57.

Мейбълин Пейсън живееше в една порутена четиристайна къща с гръб към водата в квартала на работническата класа. Тази работническа класа се състоеше почти изцяло от ловци на омари, чиито лодки бяха паркирани на моравите им, сложени на подпори, блокирани и привързани, покрити с найлонови мушами, затрупани със сняг, някои дори по-големи от караваните, в които живееха собствениците.

Като пое по алеята, стъпвайки по купчините сняг, Пендъргаст се изкачи до скърцащата веранда, звънна камбанката и зачака. След второто позвъняване чу, че някой се движи и накрая в прозорчето на вратата се появи едно сбръчкано бухалско лице, обкръжено от синя коса. Старицата го погледна с ококорени почти по детски очи.

— Госпожа Пейсън? – каза Пендъргаст.

— Кой?

— Госпожа Пейсън? Може ли да вляза?

— Не мога да ви чуя.

— Казвам се Пендъргаст. Бих искал да говоря с вас.

— За какво? – Воднистите очи се вторачиха в него подозрително.

Пендъргаст извика към вратата:

— За „Бей Менър“. Една моя роднина живееше там. Говореше хубави неща за вас, госпожо Пейсън.

Чу се превъртането на различни ключалки, резета и вериги. Вратата се отвори и той последва дребната жена в малък салон. Мястото беше пълен хаос и миришеше на котки. Тя свали една котка от стола, а самата седна на кушетката.

— Заповядайте, седнете.

Пендъргаст се отпусна в стола, почти напълно покрит с бели котешки косми. Те полепнаха по черния му костюм сякаш намагнитизирани.

— Ще желаете ли чай?

— О, но, благодаря – припряно отговори Пендъргаст. Той извади един бележник. – Съставям малка семейна история и исках да разговарям с вас за една моя родственица, която живееше преди години в „Бей Менър“.

— Как се казваше?

— Ема Гролиър.

Дълга тишина.

— Помните ли я?

Поредна дълга пауза. Чайникът започна да свири в кухнята, но жената изглежда не чуваше.

— Елате с мен – каза Пендъргаст и отиде да вземе чайника. – Какъв чай искате, госпожо Пейсън?

— Какво?

— Чаи. Какъв искате?

— „Ърл грей“. Черен.

В кухнята Пендъргаст отвори една кутия с чай, сложена на плота, извади пакетче, сложи го в чаша и наля врялата вода. После го занесе и го остави на масичката пред старата жена.

— Колко мило – каза тя, поглеждайки го с много по-меко изражение. – Трябва да идвате по-често.

Пендъргаст се настани отново в покрития с котешки косми стол и прехвърли крак връз крак.

— Ема Гролиър – произнесе старата болногледачка. – Спомням си я много добре. – Воднистите очи го погледнаха и се присвиха от ново подозрение. – Съмнявам се, че е говорила хубави думи за мен или за когото и да било. Какво искате да знаете?

Пендъргаст се забави с отговора.

— Събирам информация по лични семейни причини и бих искал да знам всичко за нея. Каква беше?

— Ясно. Ами, съжалявам, че трябва да го кажа, но беше трудна. Несговорчива, раздразнителна жена. Недоволна. Съжалявам, че съм толкова рязка. Не беше от любимите ми пациентки. Все се оплакваше, викаше, хвърляше храна, дори буйстваше. Имаше тежко когнитивно разстройство.

— Буйствала е, казвате?

— А беше силна. Удряше хората, чупеше неща в яда си. Веднъж ме ухапа. Няколко пъти се наложи да я обуздават.

— Някакви посещения от семейството?

— Никой никога не я е посещавал. Въпреки че трябва да е имала семейство, тъй като за нея се полагаха най-добрите грижи, специален доктор идваше два пъти в годината, уреждаха разходки навън, хубави дрехи, изпращаха подаръци за Коледа – такива неща.

— Специален доктор?

— Да.

— Името му?

Дълга тишина.

— Боя се, че е излетяло от ума ми. Чужденец. Идваше два пъти годишно, един важен тип, стъпваше наперено като че беше самият Зигмунд Фройд. Много взискателен! Не можеше да му се угоди. Настъпваше лудница, когато дойдеше. И беше такова облекчение, когато онзи другият доктор най-после я отведе.

— И кога се случи това?

Мълчание.

— Не мога да си спомня, толкова много идваха и си отиваха. Преди доста време. Но наистина си спомням деня. Той пристигна без предупреждение, изписаха я и това беше. Не взе нищо от личните й принадлежности. Много странно. Така и не я видяхме повече. „Бей Менър“ по онова време имаше финансови затруднения и няколко години по-късно затвори.

— Този лекар… как точно изглеждаше?

— Не си го спомням добре. Висок, красив, добре облечен. Поне такива са неясните ми спомени.

— Има ли някой друг от клиниката, с когото мога да говоря?

— Но знам за такъв. Не се задържаха. Тежките зими, както знаете…

— Къде са сега медицинските картони?

— На „Бей Менър“ ли? – Старицата се намръщи. – Такива неща обикновено ги пращат в държавния архив в Огъста.

Пендъргаст се надигна.

— Казахте, че имала някакво умствено увреждане. Какво точно?

— Умствено изоставане.

— Не е деменция, свързана с възраст?

Старата болногледачка го погледна изумено.

— Разбира се, че не! Ема Гролиър беше младо момиче. Не е била на повече от двайсет и седем – двайсет и осем години. – Подозрението й се усилваше. – Казвате, че ви е била роднина?

Пендъргаст се забави само за момент. Това беше потресаваща информация, чието значение все още не му бе напълно ясно. Той прикри смущението си с приятна усмивка и се поклони.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време.

Като излезе отново на пронизващия студ, раздразнен, че е бил разкрит от една полуглуха осемдесетгодишна старица, той се утеши с мисълта, че медицинските архиви в Огъста ще запълнят всички липсващи подробности.