Хладнокръвно отмъщение

31.

Малфурш, Мисисипи

Нед Бетъртън шофираше очукания си Нисан по главната улица – всъщност, единствената улица – на Малфурш. Макар да беше част от „ловния“ му район, през повечето време Бетъртън гледаше да избягва градчето: местният манталитет на хора от блатата му идваше в повече. Но семейство Броуди бяха живели тук. Бяха… Кранстън неохотно му бе позволил да проучи историята, само защото ужасното двойно убийство беше нещо толкова значително, че щеше да изглежда странно, ако „Езервил бий“ се престореше, че не се е случило.

— Да приключваме с това – беше промърморил Кранстън. – Бързо. И после да си гледаме работата.

Макар Бетъртън да кимна, съгласявайки се, той нямаше никакво намерение да приключва. Напротив, беше направил нещо, което трябваше да направи много по-рано – провери два пъти историята, която Броуди му разказаха. И тя веднага се разпадна. Няколко телефонни разговора разкриха, че макар и в Сан Мигел да имаше хотел „В&В“ с името „Магнолия“, семейство Броуди нито го бяха управлявали, нито някога го бяха притежавали. Бяха отседнали там само веднъж преди години.

Това си беше опашата лъжа.

А ето че сега бяха убити – най-голямото убийство в района от поколения насам – и Бетъртън беше сигурен, че това бе по някакъв начин свързано със странното им изчезване и още по-странното им появяване отново. Дрога, индустриален шпионаж, контрабанда с оръжие – можеше да е всичко.

Бетъртън бе убеден, че Малфурш е връзката на тази мистерия. Малфурш беше мястото, където Броуди се бяха появили повторно – и където бяха брутално убити. Нещо повече, до ушите му бяха достигнали слухове за странни случки в града, няколко месеца прели Броуди пак да изплуват. Разправяше се за експлозия в „Тайни’с“, прочутият местен магазин и бар. Изтекъл резервоар с пропан – това беше официалната версия, – но се носеше мълва за нещо друго, много по-интересно.

Той отмина малката къща на семейство Броуди, където неотдавна ги беше интервюирал. Сега полицейска лента покриваше предната врата, а на тротоара беше паркирана колата на шерифа.

Главната улица направи лек завой на запад и пред него се показа ръбът на блатото Блек Брейк, чиято плътна зелена и кафява растителност отстрани приличаше на нисък тъмен облак в иначе слънчевия следобед. Той навлезе в тъжния търговски район с враждебно изглеждащи фасади на магазините и олющени табели. Спря покрай доковете и изключи двигателя. Там, където се бе намирал „Тайни’с“ от развалините на старата постройка сега се издигаше скелетът на нова. Близо до доковете беше струпана купчина от полуобгорени креозотни стълбове. Откъм улицата новите входни стъпала на сградата бяха завършени и половин дузина мръсни на вид мъже седяха на тях, шляеха се наоколо и пиеха бира.

Бетъртън излезе от колата и ги приближи.

— Добър ден на всички – каза той.

Мъжете утихнаха и го изгледаха с подозрение.

— Добър ден – най-после отговори неохотно един.

— Нед Бетъртън. „Езервил бий“ – каза той. – Горещ ден. Някой да иска една студена?

Неловко размърдване.

— Срещу какво?

— Срещу какво ли? Аз съм репортер. Искам информация.

Беше поздравен с мълчание.

— Имам изстудени бири в багажника. – Бетъртън тръгна с бавни крачки обратно към колата – на човек не му се ще да се движи прекалено бързо сред такива хора – вдигна капака на багажника, извади един голям охладител от стиропор, извлачи го и седна на най-долното стъпало. Бръкна вътре, извади една, отвори я и отпи дълга глътка. Скоро няколко ръце се протегнаха и започнаха да измъкват кутийки от топящия се лед.

Бетъртън се облегна назад с въздишка.

— Пиша статия за убийството на семейство Броуди. Да имате някаква представа кой ги е убил?

— Може да са алигатори – подхвърли някой и се изсмя подигравателно.

— Полицията вече ни разпитва за тях – каза един мършав мъж с потник и небръсната поне от пет дни брада. – Не знаем нищо.

— Мисля, че онзи тип от ФБР ги е убил – изпелтечи друг, почти беззъб мъж, вече подпийнал. – Направо беше полудял.

— ФБР? – не се сдържа Бетъртън. Това беше нещо ново.

— Онзи, който дойде тук с полицайката от Ню Йорк.

— Какво искаха? – Бетъртън осъзна, че прозвуча прекалено заинтригуван. Побърза да го прикрие, като отпи нова дълга глътка бира.

— Искаха да ги упътим към Спениш Айлънд – отвърна беззъбият.

— Спениш Айлънд? – Бетъртън никога не беше чувал за такова място.

— Аха. И какво съвпадение, че… – Гласът секна.

— Съвпадение? Какво съвпадение?

Размяна на неспокойни погледи. Никой не каза нищо. Мили боже, помисли си Бетъртън, копаенето му беше стигнало почти до златоносната жила.

— Я млъквай – сопна се мършавият, като се втренчи злобно в стария пияница.

— Защо, какво толкова. Лари, нищо не съм казал.

Оказа се толкова лесно. Можеше да се закълне на мига, че криеха нещо голямо. Всички те, цялата безмозъчна групичка. И той щеше да го разбере още сега.

В този момент върху него пална голяма сянка. От мрака на незавършената постройка беше излязъл огромен мъж. Розовата му глава беше обръсната, а на тила му се виждаше лоена гънка с размерите на малък спасителен пояс, обрасла с къси руси косъмчета. Едната му буза беше издута, изглежда дъвчеше тютюн. Той скръсти дебелите си ръце пред гърдите и заби очи първо в седналата на стъпалата група, а после в Бетъртън.

Бетъртън осъзна, че това може да е само Тайни. Мъжът беше местна легенда, диктатор на блатата. И внезапно той се запита дали тази златоносна жила не беше малко по-далеч от това, което бе очаквал.

— Какво искаш, да те вземат мътните? – попита Тайни с любезен тон.

Инстинктът тласна Бетъртън да започне агресивно:

— Тук съм заради агента от ФБР.

Изражението върху лицето на Тайни не беше никак любезно.

— Пендъргаст?

Пендъргаст. Значи това беше името му. И то му се видя познато – не беше ли? – името на една от онези богати, западащи предвоенни фамилии по пътя към Ню Орлиънс.

Малките свински очички на Тайни продължиха да се присвиват още.

— Да не си приятел на онзи кълвач?

— Работя в „Езервил бий“. Отразявам убийството на Броуди.

— Репортер значи. – Лицето на Тайни потъмня. Едва сега Бетъртън забеляза един възпален белег отстрани на шията на мъжа. Той се беше издул и пулсираше от вената отдолу.

Тайни огледа групата.

— За какво толкова си говорите с един репортер? – Той изплю кафяво топче тютюн. Мъжете станаха един по един и се затътриха – но не преди да си извадят допълнителни кутийки бира.

— Репортер – повтори Тайни.

Бетъртън видя приближаващата експлозия, но не беше достатъчно бърз да се отдалечи. Тайни се протегна и го хвана за яката, извивайки я грубо.

— Можеш да кажеш на онзи от мен – прогърмя той, – че ако пипна някога мършавия му, облечен в черен костюм албиноски задник отново да се навърта наоколо, така ще го овъргалям, че ще има да плюе зъби цяла седмица!

Докато говореше, той усукваше яката на Бетъртън все по-стегнато и по-стегнато, докато репортерът накрая вече не можеше да диша. После с грубо движение на ръката запрати Бетъртън на земята.

Бетъртън се просна в прахта. Изчака малко. После се изправи.

Тайни стоеше със свити в юмруци ръце, готов за бой.

Бетъртън беше дребен. Когато беше малък, по-големите хлапета често си позволяваха да го ритат, осъзнавайки, че не представлява заплаха. Това започна в детската градина и свърши чак през първата година на гимназията.

— Хей – каза Бетъртън с висок и хленчещ глас. – Тръгвам си, тръгвам си! За бога, не бива да ме нараняваш!

Тайни се отпусна.

Бетъртън изтипоса най-уплашеното си и раболепно изражение, приближи се още малко към Тайни и сви глава угоднически.

— Не търся конфликт. Наистина.

— Това е, което исках да чуя…

Бетъртън се изправи рязко и като използва момента, с все сила заби юмрук право в челюстта на Тайни. Мъжът се свлече върху цимента.

Урокът, който Нед научи като ученик в гимназията беше, че който и да е побойникът, без значение колко е голям, трябва да му отвърнеш. Иначе това ще се случи отново и по-лошо. Тайни се търкулна в праха, изруга, но беше прекалено слисан, за да се изправи и да тръгне да го гони. Бетъртън тръгна бързо към колата си, минавайки покрай мъжете, които продължаваха да стоят наоколо със зинали уста.

— Приятно пиене на останалата бира, джентълмени.

Когато запали двигателя и отпусна треперещите си ръце на волана, внезапно си спомни, че в един и половина трябваше да отрази продажбата на сладкиши с благотворителна цел от женската организация за подпомагане. Я да вървяха по дяволите. В този момент изобщо не му беше до продажба на сладкиши.