Хладнокръвно отмъщение

6.

Полицейските коли пристигнаха след повече от час, святкащите буркани по капаците им нашариха на ивици покритата с чакъл алея. Бурята беше преминала, оставяйки оловно сиво небе с бързо движещи се облаци. Ченгетата, облечени в сини дъждобрани, ботуши и импрегнирани шапки, изтрополиха тежко по каменните стъпала с важен вид. Естерхази ги гледаше от стола, успокоен от лишената им от въображение флегматичност.

Последният, който влезе, беше шефът им, и единственият без униформа. Естерхази го огледа скришом; беше висок най-малко два метра, с плешивина, оградена от светла коса; имаше тясно лице и тънък като острие нос и ходеше наведен напред, сякаш си пробиваше път през живота. Носът му обаче беше достатъчно червен, за да компрометира сериозния му вид и той от време на време го потупваше с носна кърпичка. Беше облечен в стари ловджийски дрехи: сиво-зелени панталони, пуловер на плетеници и протрито мъхесто яке, разкопчано.

— Здрасти, Кромърти – каза той и протегна вяло ръка, когато Кромърти тръгна към него. Отидоха в дъното на коридора и заговориха с ниски гласове, хвърляйки погледи към Естерхази.

После офицерът се приближи и седна на стола близо до Естерхази.

— Главен инспектор Балфур от Северното полицейско управление – каза той спокойно, без да протегне ръка, но като се наведе напред, подпрял лакти на коленете. – А вие сте Джъдсън Естерхази?

— Точно така.

Той измъкна малък бележник.

— Добре, д-р Естерхази. Кажете ми какво се случи.

Естерхази разказа историята отначало до края, като спираше често да се овладее или да преглътне сълзите, докато Балфур си водеше бележки. Когато свърши, Балфур затвори тефтера.

— Отиваме на мястото на инцидента. Идвате с нас.

— Не съм сигурен… – преглътна Естерхази, – че мога да се справя.

— Аз съм напълно сигурен, че можете – каза Балфур отривисто. – Имаме две полицейски кучета. Господин Грант също ще дойде. Той познава по-малко известните пътеки през блатото. – Офицерът се изправи, поглеждайки големия водолазен часовник на китката си. – Остават ни още пет часа до мръкване.

Естерхази стана с мрачно, печално лице и с явна неохота. Навън полицаите се оборудваха с торби, въжета и друга екипировка. В края на чакълестата алея един от мъжете упражняваше две вързани на каишка ловджийски кучета на моравата.

Един час по-късно вече бяха прехвърлили склона на Бийн Диърг и стигнаха до брега на Фаулмайър, маркиран с неравна линия от камъни. Над блатата лежеше мъгла. Слънцето вече се спускаше в небето, безкрайният пейзаж чезнеше в сиво небитие, тъмните локви лежаха неподвижни в тежкия въздух. Носеше се лека миризма на изгнила растителност.

— Д-р Естерхази? – Балфур го погледна като се намръщи, скръстил ръце пред гърдите си. – В коя посока?

Естерхази се огледа, лицето му беше безизразно.

— Всичко ми изглежда еднакво. – Нямаше смисъл да им оказва прекалено голяма помощ.

Балфур поклати глава тъжно.

— Кучетата уловиха следа тук, инспекторе. – Тежкият шотландски акцент на водача на кучета долетя през мъглата. – И виждам нещо.

— Тук ли влязохте в блатото? – попита Балфур.

— Така мисля.

— Хубаво. Кучетата ще ни водят. Господин Грант, вие стойте с тях отпред. Останалите ще вървят след вас. Доктор Естерхази и аз оставаме последни. Господин Грант познава добре района; движете се по стъпките му през цялото време. – Инспекторът спря за момент да извади натъпкана предварително лула, и я запали. – Ако някой затъне, останалите да не вземат да хукнат нататък като глупаци и да затънат и те. Имаме въжета, спасителни пръстени и телескопични куки, с които да измъкнем всекиго от подвижните пясъци.

Той издуха дима и се огледа.

— Господни Грант, имате ли нещо да добавите?

— Да – каза дребният, сбръчкан мъж, подпрян на бастуна си, с висок, почти момичешки глас. – Ако някой хлътне в тинята, не се опитвайте да се измъквате. Отпуснете се назад внимателно и оставете тялото си да изплува. – Той изгледа изпод рунтавите си вежди Естерхази. – Имам въпрос към д-р Естерхази: когато пресичахте блатото след онзи елен, забелязахте ли някакви отличителни белези в местността?

— Какви, например? – каза Естерхази с объркан и несигурен глас. – Тук ми изглежда ужасно празно.

— Има развалини, каменни грамади и стоящи камъни.

— Развалини… да, струва ми се, че минахме покрай някакви развалини.

— Как изглеждаха?

— Ако правилно си спомням… – Естерхази се намръщи, уж се опитваше да си спомни – беше нещо като каменна ограда за добитък и заслон на някакъв хълм, от лявата му страна и отвъд него имаше блата.

— Аха. Старата хижа. – Без повече приказки пазачът на дивеч се обърна и закрачи през тревата, мъха и пирена, настигайки кучкаря с двете кучета. Вървеше бързо, с наведена глава, късите му крака шляпаха, размахваше кривак, рошавата му коса приличаше на бял ореол около кацналата върху нея шапка от туид.

Четвърт час вървяха в мълчание, прекъсвано само от сумтенето и скимтенето на кучетата и промърморването на някоя заповед от кучкаря. Когато облаците се сгъстиха отново и над блатата легна преждевременен сумрак, някои от мъжете извадиха мощни фенерчета и ги включиха. Лъчите им пробиха студените мъгли. Естерхази, който се бе престорил на незнаещ и объркан, започна да се пита дали не са се изгубили наистина. Всичко му изглеждаше необичайно и той не разпознаваше нищо.

Когато се спуснаха в поредното самотно дере, кучетата внезапно спряха, започнаха да душат наоколо в кръг и после се втурнаха напред, уловили следа, опъвайки каишките.

— Спокойно сега, спокойно – каза кучкарят, като ги дръпна назад, но кучетата бяха прекалено възбудени и се разлаяха, дълбок, гърлен звук, който отекна над мочурищата.

— Какво им става? – попита остро Балфур.

— Не знам. Назад. Назад?

— За бога – изпищя Грант, – върни ги обратно!

— По дяволите! – Кучкарят дръпна каишките, но кучетата отговориха с мощен лай и се стрелнаха напред.

— Внимавай! – извика Грант.

С писък на ужас кучкарят внезапно полетя към едно блато, разкъсвайки тънкия слой торфен мъх на повърхността му, започна да шляпа и да се бори, и едно от кучетата цопна с него, при което лаят му премина в писък. Животното се въртеше, разцепвайки тинята, като виреше нагоре глава от ужас.

— Спри да се бориш! – изкрещя Грант на кучкаря, и гласът му се смеси с воя на кучето. – Отпусни се и се наведи назад!

Но кучкарят беше прекалено завладян от паниката, за да обръща внимание.

— Помогнете ми! – извика той, като пляскаше, разпръсквайки тиня.

— Дръж куката! – изкомандва Балфур.

Един от екипа от специалните части вече беше смъкнал торбата си и развързваше един прът с голяма заоблена дръжка в единия край и широка примка на въже в другия. Той го издърпа напред като телескоп и клекна в единия край на блатото, нави въжето около китката си и протегна края с дръжката.

Кучето изджавка и зашляла.

— Помощ! – извика хванатият в капан мъж.

— Хвани дръжката, глупак такъв! – извика Грант.

Пискливият му глас сякаш стигна до съзнанието на пострадалия и той проумя какво му говорят. Протегна се и стисна дръжката в края на пръта.

— Дърпай!

Спасителят се изви казал, използвайки тялото си като лост, за да измъкне мъжа. Кучкарят стисна отчаяно, тялото му изплува бавно със засмукващ звук и той беше изтеглен на по-твърда почва, където легна, потръпвайки и опитвайки се да си поеме въздух, покрит целият с плътна тиня.

Междувременно кучето виеше като заклано, пляскаше ужасено в лепкавата тиня с крака.

— Улови с ласото предницата му! – извика Грант.

Един от мъжете вече бе извадил въжето си и правеше примка. Хвърли я към животното, но тя се оказа къса и не успя да стигне до него. То се бореше отчаяно и въртеше очи.

— Пак!

Мъжът хвърли въжето отново и този път успя.

— Стегни и дърпай!

Той се подчини, но кучето, усетило въже около шията си, се въртеше и се опитваше да се освободи от него.

Естерхази гледаше със смесица от ужас и възхищение.

— Ще потъне! – промълви кучкарят, който постепенно идваше на себе си.

Друг от хората приготви примка с хлабав възел, като ласо, и се приведе от брега, за да я метне леко. Пропусна. Той я дръпна обратно, поразхлаби я и се приготви да хвърли наново.

Но кучето потъваше твърде бързо. Сега вече само вратът му се подаваше над калта, всяко сухожилие се очертаваше като въже. Устата му зееше като розова пещера, от която се носеше скимтене подобно на човешки писък.

— Направете нещо, за бога! – проплака кучкарят.

Уууууууу. Ууууууууууууууууу – Кошмарният вой не стихваше.

— Пак! Хвърли го пак!

Мъжът отново метна ласото и отново не уцели.

И изведнъж, непредшествана дори от кратко гъргорене, настъпи тишина. Звукът от последния сподавен вой на кучето отекна сред тресавищата и замря. Калната тиня се бе затворила над него, повърхността й бе гладка. Блатото сякаш леко потръпна и застина.

Кучкарят, които се беше изправил на крака, се отпусна на колене.

— Кучето ми! О, Исусе Христе…

Балфур го изгледа ядно и заговори тихо, но настойчиво.

— Много съжалявам. Но се налага да продължим.

— Не можете просто да го зарежете.

Балфур се обърна към пазача на дивеч.

— Господин Грант, водете ни към хижа Кумбе. А вие, сър, доведете другата хрътка. Все още имаме нужда от нея.

Без повече приготовление, те поеха нататък. Кучкарят, с подгизнали от тиня дрехи и жвакащи крака поведе другото куче, което трепереше и се тресеше, напълно безполезно. Грант отново се движеше подобно зъл демон на набитите си крака, размахал тоягата, като спираше само от време на време, колкото да забие свирепо края й в земята и да изръмжи недоволно.

За изненада на Естерхази се оказа, че все пак не са се изгубили. Релефът започна да се издига и той различи отломките от хижата на фона на бледата светлина.

— Накъде? – обърна се Грант към него.

— Прекосихме я и минахме от другата страна.

Те се изкатериха по хълма и подминаха развалините.

— Мисля, че тук се разделихме – каза Естерхази и посочи мястото, където следата му се бе отделила от тази на Пендъргаст при опита му да го приклещи.

След като огледа земята, пазачът на дивеч изгрухтя и кимна.

— Води нататък – каза Балфур.

Естерхази пое водачеството, а Грант го следваше по петите с мощно електрическо фенерче в ръка. Жълтият лъч прорязваше мъглата като осветяваше тръстиките и котешките опашки по ръба на блатото.

— Тук – каза Естерхази и спря. – Това е… това е мястото, където падна. – Той посочи към голямото неподвижно езеро на самия край на блатото. Гласът му секна, той покри лице и сподави един стон. – Беше си истински кошмар. Дано Бог се смили над мен.

— Всички да се отдръпнат – рече Балфур и махна на екипа си с ръка. – Ще разположим светлините. Вие, д-р Естерхази, ще ни покажете точно какво е станало. Криминалистите ще огледат почната, след което ще драгираме езерото.

— Ще драгирате езерото? – повтори Естерхази.

Балфур го изгледа свирепо.

— Точно така. За да открием тялото.