Хладнокръвно отмъщение

23.

Инвъркърктън

— Добър ден, господин Дрейпър. Наистина прекрасен следобед.

— Действително, Роби.

— Значи сутрешната разходка беше приятна?

— Да. Карах колелото до Фенкърк и обратно.

— Бива си го разстоянието.

— Исках да се възползвам от хубавото време. Сутринта тръгвам.

— Ще ми липсва компанията ви, господин Дрейпър. Но се досещах, че скоро ще хванете пътя. Бяхме късметлии, че останахте толкова.

— Би ли подготвил сметката? Да се разплатим.

— Веднага, сър.

— Бяхте много гостоприемни. Мисля да се кача в стаята си и да се измия, а после ще отскоча до „Хафмуун“ за последен пудинг от бъбречета.

— Много добре, сър.

Като се качи горе, Естерхази изми ръцете си и внимателно ги подсуши с кърпата. За пръв път от седмици чувстваше огромно облекчение. През цялото това време не бе успял да се убеди, че Пендъргаст е мъртъв. Търсенето му се бе превърнало в мания, обсебваща мислите и терзаеща сънищата му. Но някак тази визита в Глимс Холм най-сетне го бе уверила, че Пендъргаст е мъртъв. Ако агентът от ФБР бе все още жив, щеше да е открил някаква следа по време на дългото си изтощително разследване. Ако бе жив, Роскомън щеше да изпусне поне трошица информация при някоя от трите визити на Естерхази в клиниката му. Ако беше жив, Естерхази щеше да го е открил в каменната хижа тази сутрин. Чувстваше се сякаш от плещите му бе паднала огромна тежест. Сега можеше да се върне у дома и да продължи живота си от там, където го бе оставил, когато Пендъргаст и Д’Агоста за пръв път се бяха появили на прага му.

Като си подсвиркваше, затвори вратата на стаята си и се спусна по стълбите. Не се тревожеше, че старата дама ще посмее да разгласи из градчето опит за убийство, а дори и да го стореше, съселяните й толкова отявлено я смятаха за побъркана, че никой нямаше да повярва на историята й. Колоезденето и четиринайсеткилометровата разходка през блатата бяха изострили апетита му, а днес за пръв път от седмици желанието му да се храни не бе убито от тревоги.

Той влезе в тъмната и благоуханна трапезария на „Хафмуун“ и с удоволствие се настани на един от столовете край бара. Джени Протеро и Макфлекноу, барманът, си седяха на обичайните места: единият на бара, другият – зад бара.

— Добър ден, господин Дрейпър, сър – рече Макфлекноу и взе от полицата халба, за да налее обичайното за Естерхази.

— Здравейте, Поли, Джени. – Безбройните почерпки от Естерхази през последната седмица му бяха спечелили привилегията да се обръща към тях на малко име.

Госпожа Протеро кимна и се усмихна.

— Здравей, пиленце.

Макфлекноу остави бирата пред Естерхази и пак се обърна към Джени Протеро.

— Странна работа, че не сме го виждали да се навърта тук преди – рече той.

— Е, че той каза, че е бил на хълма Гленливет. – Възрастната жена отпи от горчивката си. – Мислиш ли, че е говорил с полицая за това?

— Ти. Какво да му каже? А и последното, което би искал, е да се забърква в нещо, докато е във ваканция.

Естерхази наостри уши.

— Пропуснал ли съм нещо?

Макфлекноу и продавачката-перачка си размениха погледи.

— Пасторът – каза кръчмарят. – Току-що го изпусна. Беше се отбил за по едно.

— За няколко – рече Джени и му намигна.

— Добро старче – добави Макфлекноу. – Като за уелсец. Има малка църквичка в Ангълси. През последния месец беше в околностите.

— Взема копия от надгробни плочи – каза Джени Протеро и поклати глава.

— Ех, Джени – рече кръчмарят. – Достатъчно уважителна работа, особено за човек с расо.

— Сигурно – каза възрастната жена. – Разправя, че има аквариум.

— Антиквариат – поправи я Макфлекноу.

Естерхази меко ги прекъсна.

— Бих искал да поръчам един пай с бъбречета, Поли. – После добави с най-незаинтересования би тон: – За какво му е трябвал полицай?

Макфлекноу се поколеба.

— Е, господни Дрейпър, знам ли и аз какво да ви кажа, беше обърнал три уискита, когато ни разказа историята. Нали се сещате.

— О, не ставай глупак. Поли – смъмри го Джени Протеро. – Господин Дрейпър е свестен човек. Няма да създава проблем на старчето.

Кръчмарят обмисли това.

— Добре тогава. Случило се преди няколко седмици. Свещеникът тъкмо бил пристигнал в областта, и бил на път към Окиндаун. Зърнал двора на параклиса Болбридж – в общи линии разбита работа. Доста навътре в блатата Иниш – и спрял да разгледа надгробните плочи. И не щеш ли, тъкмо като влязъл, от мъглите се явил някакъв мъж. Бил пиян и болен, треперел, целият покрит с кръв и тиня.

— Бедният пастор бил сигурен, че е беглец – додаде продавачката и потупа връхчето на носа си с пръст. – Беглец от закона.

Естерхази знаеше разрушения параклис – намираше се между Фаулмайър и Инвъркърктън.

— Как изглеждал мъжът? – попита той и усети сърцето си да подскача в гърдите му като плъх, хванат в тенекиена кутия.

Макфлекноу се позамисли.

— Амче не каза. Обаче бил много отчаян, бълнувал нещо. Пасторът си рекъл, че онзи иска да се изповяда, затова го изслушал. Каза, че беглецът направо не бил с всичкия и попитал за пътя през блатата. Пасторът му начертал някаква карта. Онзи го накарал да обещае, че и дума няма да разкаже за срещата им. Старият свещеник отишъл до колата си, за да му даде едно одеяло, но докато се върне, мъжът бил духнал.

— Таз вечер ще си заключа вратата – обяви Джени Протеро.

— Що за история е разказал на свещеника по-точно? – попита Естерхази.

— Знаете ги какви са свещениците, господин Дрейпър – рече кръчмарят. – Поверителността на изповедите и така нататък.

— Спомена, че паството му е в Ангълси – каза Естерхази. – Натам ли се е върнал?

— Не. Оставали му още няколко почивни дни. Каза, че ще намине през Лохмори.

— Едно малко селце на запад – рече Макфлекноу, а тонът му подсказваше, че Инвъркърктън е същински метропол в сравнение с въпросното място.

— В Сейнт Мънс има бая надгробни камъни – добави Джени Протеро и отново поклати тава.

— Сейнт Мънс – повтори Естерхази бавно, сякаш говореше на себе си.