Хладнокръвно отмъщение

61.

Естерхази гледаше внезапната суетня на борда на „Фергелтунг“, когато моторната лодка се приближи неочаквано откъм яхтклуба. Той приближи един бинокъл към очите си и се взря напрегнато в нея през затъмнените стъкла на главния салон. В първия момент – тъй като такова директно приближаване бе невероятно, – се зачуди дали не би могъл да е Пендъргаст. Но не: беше някой, когото никога преди не беше виждал, кацнал някак несигурно на носа на малкия плавателен съд.

Фалконър се приближи.

— Той ли е?

Естерхази поклати глава.

— Не. Не знам кой е този човек.

— Ще разберем. – Фалконър излезе на задната палуба.

— Хей, яхтата! – каза мъжът, кацнал на носа. Беше Облечен, дори натруфен, в моряшки стил: тъмносин блейзер, фуражка, шал за врата.

— Здрасти – извика Фалконър с приятелски глас.

— Съсед съм – обяви мъжът. – Възхищавах се на яхтата ви. Безпокоя ли ви?

— Съвсем не. Ще се качите ли на борда?

— С удоволствие. – Мъжът се обърна към служителя от яхтклуба: – Непременно ме чакайте.

Човекът кимна.

Яхтсменът стъпи на дървената платформа в задната част на яхтата, докато Фалконър отваряше щурца на кърмата, за да го пропусне на борда. Добирайки се до палубата, непознатият приглади блейзера си и протегна ръка.

— Казвам се Бетъртън – каза той. – Нед Бетъртън.

— Аз съм Фалконър.

Естерхази разтърси ръката на Бетъртън на свой ред, усмихвайки се, но не каза името си. При усмивката драскотините по лицето му го засмъдяха. Това нямаше да се повтори: Констанс беше заключена в трюма, с оковани в белезници ръце, със запушена уста, с лепенка отгоре. И въпреки всичко по гърба го полазиха студени тръпки, когато си спомни изражението на лицето й в къщата в Горен Ийст сайд, бе забелязал две неща в това изражение, толкова ясни, колкото и това, че е жив: омраза – и умствена яснота. Тази жена не беше луда, както беше предполагал. И омразата й към него беше обезпокоителна в своята интензивност и убийственост. Той си даде сметка, че е доста разстроен.

— Шляех се наоколо – Бетъртън посочи неопределено с палец над рамото си – и си помислих дали да не спра и да ви пожелая приятна вечер. И – за да съм честен – запленен съм от вашата яхта.

— Много се радваме да го чуем – отвърна Фалконър и хвърли бърз поглед към Естерхази. – Какво ще кажете за една обиколка?

Бетъртън кимна нетърпеливо.

— Благодаря, да. – Естерхази забеляза, че очите му играят навсякъде, поглъщайки всичко. Беше изненадан, че Фалконър предложи на мъжа обиколка – имаше нещо доста съмнително в него. Съвсем не приличаше на яхтемен, тъмносиният блейзер беше евтин модел, а обувките му – имитация на моряшките.

Влязоха в красиво обзаведения салон и Фалконър се впуска в пространно описание на характеристиките на „Фергелтунг“ и забележителните й качества. Бетъртън слушаше с почти детска готовност, без да спира да се оглежда, сякаш се опитваше да запомня всичко.

— Колко души са на борда? – попита Бетъртън.

— Имам осем души екипаж. Освен тях, тук сме аз и приятелят ми, който се отби да ме посети за няколко дена. – Фалконър се усмихна. – А на вашата яхта?

Бетъртън махна с ръка.

— Трима души. Излизали ли сте с нея на някакво пътешествие напоследък?

— Не. Тук сме на котва от няколко седмици.

— И сте били на борда през цялото това време? Срам и позор, дори на такава красива лодка, при положение, че целият Ню Йорк се простира пред вас!

— За съжаление, нямах време за пътешествия.

Те минаха през трапезарията и влязоха в кухнята, където Фалконър взе един екземпляр от вечерното меню и похвали готвача на яхтата за това как го е съставил. Естерхази ги следваше мълчаливо, питайки се накъде бие.

— Пържола от морски език с масло от трюфели и мус от кореноплодни зеленчуци – прочете Бетъртън в менюто. – Добре си хапвате.

— Може би ще споделите с нас вечерята? – попита Фалконър.

— Благодаря, но имам друг ангажимент.

Те продължиха нататък по коридора, облицован с ясен.

— Искате ли да видите мостика?

— Разбира се.

Изкачиха се по една стълбичка до горката палуба и влязоха в кабината на щурвала.

— Това е капитан Йоахим – каза Фалконър.

— Приятно ми е да се запознаем – каза Бетъртън и се огледа наоколо. – Много впечатляващо.

— И аз съм щастлив с тази яхта – отвърна Фалконър.

— Човек не може да се насити на чувството за независимост, което дава един такъв кораб – както вие самият сигурно знаете. Радионавигационната система „Лоран“ на борда е най-добрата от всички.

— Мога да си представя.

— Вие имате ли „Лоран“ на вашата лодка?

— Естествено.

— Чудесно изобретение.

Естерхази погледна към Фалконър. „Лоран“? Тази стара технология отдавна беше заменена от GPS. Внезапно Естерхази разбра накъде бис Фалконър.

— А каква е яхтата ви? – попита Фалконър.

— Тя е… ъ-ъ-ъ… „Крайст-Крафт“[29]. Осемдесет фута.

— Осемдесетфутов „Крайст-Крафт“? Има ли сносен рейндж[30].

— О, разбира се.

— Например?

— Осемстотин морски мили.

Фалконър изглежда го обмисли. След което хвана Бетъртън за ръката.

— Елате. Ще ви покажа една от каютите.

Те напуснаха мостика и слязоха две нива по-ниско до каютите на долната палуба. Но Фалконър не спря там, вместо това се спусна по друга стълба към машинното отделение на яхтата. Поведе надолу по коридора към една необозначена врата.

— Любопитно ми е – каза той, когато отвори вратата – с какъв двигател е яхтата ви. И какъв е вашият хейтлиг порт[31]?

Те влязоха, но не в салон, а в един спартански на вид склад.

— О, не съм чак толкова напред в цялата тази морска материя – каза Бетъртън с усмивка и махна с ръка. – Оставил съм това на капитана и на екипажа.

— Интересно – отвърна Фалконър, като вдигна капака на една камера.

— Аз лично предпочитам да не оставям нищо на другите. – Той измъкна елин голям брезент от камерата и го разви на пода.

— Това е салон? – вдигна вежди Бетъртън.

— Не – отвърна Фалконър, затваряйки вратата. Той погледна Естерхази, в погледа му имаше нещо смразяващо.

Бетъртън погледна часовника си.

— Е, ами благодаря ви за обиколката. Мисля, че е по-добре да се връщам…

Той млъкна, когато видя двуострия боен нож в ръката на Фалконър.

— Кой си ти? – каза Фалконър с нисък глас – И какво искаш?

Бетъртън преглътна. Премести очи от Фалконър към ножа и после обратно.

— Казах ви. Яхтата ми е на котва точно до…

Бърз като нападаща змия, Фалконър сграбчи едната ръка на Бетъртън и заби върха на ножа си в тъканта между показалеца и средния пръст.

Бетъртън изкрещя от болка и се опита да освободи ръката си. Но Фалконър го стисна още по-здраво, издърпвайки го напред, така че да стъпи на брезента.

— Губим време – каза той. – Не ме карай да повтарям. Джъдсън, покривай ме.

Естерхази извади пистолета си и застана отзад. Усети, че му се гади. Това му изглеждаше ненужно. А очевидното нетърпение на Фалконър влошаваше още повече нещата.

— Правите сериозна грешка – започна Бетъртън; гласът му внезапно стана нисък, заплашителен. Но преди да успее да продължи, Фалконър заби още по-дълбоко ножа, този път между средния и безименния пръст.

— Ще те убия – изпъшка Бетъртън и безсилно се опита да отблъсне мъчителя си.

Докато Естерхази гледаше с нарастващ ужас, побеснелият Фалконър стегна китката на непознатия в желязна хватка, изви я и отново заби ножа, като въртеше и дълбаеше.

Бетъртън извика, олюля се върху брезента, пъшкаше и се гърчеше, но не казваше нищо.

— Казвай защо си тук – изсъска Фалконър и натисна ножа още по-навътре,

— Крадец съм – простена Бетъртън.

— Интересна история. Само че не й вярвам.

— Аз… – започна Бетъртън, но в неудържим изблик на ярост Фалконър заби коляно в слабините му, после го блъсна в главата, когато той се преви на две. Бетъртън рухна на брезента, пъшкайки, а кръвта се стичаше от разбития му нос.

Фалконър дръпна единия край на платнището върху Бетъртън, като чаршаф, после коленичи върху него, забивайки колене в гърдите на журналиста. Прокара с ножа една линия до меката кожа под брадичката му. Бетъртън, неспособен да се изправи, и зашеметен, въртеше глава от една страна на друга и стенеше несвързано.

Фалконър въздъхна, дали от съжаление или от нетърпение, Естерхази нямаше как да знае, след което заби острието в меката плът точно над шията, под брадичката, и то започна да потъва милиметър след милиметър в небцето на мъжа.

Най-после Бетъртън изкрещя и се замята бясно. След миг Фалконър извади ножа.

Бетъртън се закашля и изплю кръв.

— Репортер – произнесе той след малко. Гласът му напомняше влажно гъргорене, трудно беше да се разбере.

— Репортер? Какво разследваш?

— Смъртта… на Джун и Карлтън Броуди.

— Как ме откри? – попита Фалконър.

— Местните… Колата под наем… Авиолинията.

— Това звучи по-правдоподобно – каза Фалконър. – Каза ли на някого за мен?

— Не.

— Хубаво.

— Трябва да ме пуснеш да си отида… Един човек ме чака… в лодката.

Със силно разсичащо движение Фалконър прокара безмилостно ножа по гърлото на репортера, като едновременно се отдръпна назад, за да избегне струята кръв.

— О, боже! – извика Естерхази, отстъпвайки шокиран.

Бетъртън вдигна ръце към раната, но това бе рефлекторно движение. Когато тъмната кръв потече между пръстите на мъжа, Фалконър зави брезента около крайниците, които вече се мятаха спазматично.

Естерхази се взираше, прикован от ужас. Фалконър стана, изтри ножа в брезента, оправи дрехите си, избърса ръце, гледайки умиращия репортер с нещо твърде подобно на удовлетворение. Той се обърна към Естерхази:

— Малко силничко за теб, а, Джъдсън?

Естерхази не отговори.

Те се изкачиха обратно по двете стълби, Естерхази се чувстваше разстроен от бруталността и явната наслада на Фалконър. Последва го през салона и навън до задната палуба. В сянката на яхтата моторната лодка продължаваше да се полюлява.

Фалконър се наведе над перилата и заговори на мъжа в лодката, същия, който бе довел Бетъртън до яхтата.

— Вик, трупът е под стълбите в предния товарен трюм. Върни се по тъмно и се отърви от него. Дискретно.

— Да, сър – отговори мъжът в лодката.

— Ще ти е необходима подходяща история за това защо пътникът ти не се е върнал на пристанището. Така че версията е: той е важен тип и сме го поканили на кратък круиз.

— Много добре, сър.

— Предлагам да оставиш тялото в Ривърсайд парк. Нагоре, непосредствено след като номерата надхвърлят сто – там районът все още е съмнителен. Направи го да изглежда като кражба. Аз бих го изхвърлил в морето, но това ще е по-трудно за обяснение.

— Да, господин Фалконър. – Мъжът запали двигатели и обърна към пристанището за лодки.

Фалконър наблюдава в продължение на минута как дингито се отдалечава. После се обърна към Естерхази. Лицето му беше напрегнато.

— Адски глупав репортер, но ме намери. Намери „Фергелтунг“ – Очите му се присвиха. – Единственото, което ми идва наум е, че те е проследил.

— Не е възможно. Бях изключително внимателен. Освен това не съм се появявал наблизо до Малфурш.

Последва дълъг, пронизващ поглед, след което Фалконър сякаш се отпусна. Той издиша.

— Предполагам, че можем да наречем това успешна суха тренировка, ja[32]?

Естерхази не отговори.

— Вече сме готови за онзи тип, Пендъргаст. Стига да си сложил стръвта на кукичката правилно и да си сигурен, че ще дойде.

— Нищо, свързано с Пендъргаст, не е сигурно.