Пендъргаст последва неясната следа на елена, докато криволичеше през потръпващите папрати на тресавището, придържайки се към твърдата почва. С приближаването на бурята небето притъмня още и над блатата премина далечен тътен. Той се движеше бързо, спираше само колкото да изследва земята за знаци от пътя на елена. Тресавището беше особено коварно по това време на годината, когато в резултат на дългото лято зелените треви бяха превзели много от тинестите блата, оставяйки измамна кора, която би се пропукала под тежестта на човек.
Светкавиците се гонеха една след друга, започна да вали, от оловното небе закапаха тежки капки дъжд. Излезе вятър, мина по ниския пирен, понесъл миазмена смрад от блатата Иниш на запад: безбрежна водна повърхност, покрита с участъци от тръстика и котешки опашки, които се полюляваха на вятъра. В продължение на километър и половина той се движи по дирите на елена. Те постепенно го изведоха до по-висока и твърда почва, след което – през един внезапен процеп в мъглите – Пендъргаст забеляза отпред развалина. Очертана на фона на небето, на върха на една височина се издигаха стара каменна ограда и овчарска хижа, осветявана от време на време от блясъка на светкавици. Оттатък хълма се виждаха неравните очертания на блатата. Изследвайки стеблата на пречупения прещип, Пендъргаст забеляза, че еленът е минал през развалината и е продължил към обширното блато от другата страна.
Той изкачи възвишението и набързо огледа руината. Хижата беше без покрив, каменните стени – разрушени и превзети от лишеи, вятърът стенеше и шепнеше между развалините. От другата страна хълмът се спускаше надолу към блато, което лежеше скрито в мъгли от издигащи се пари.
Хижата на хълма предлагаше идеална отбранителна позиция с възможност за наблюдение във всички посоки: идеално място за засада на преследвач или отпор на атака. По тази причина Пендъргаст я отмина и продължи надолу по хълма към блатата Иниш. Той забеляза отново следата на елена и за миг се озадачи; животното сякаш бе попаднало в капан, без изход. Сигурно приближаването на Пендъргаст го бе подплашило и бе го тласнало да бяга, но накъде?
Като заобиколи края на блатото, Пендъргаст стигна до участък с гъсти тръстики, където от водата се показваше чакълеста почва. Редица от излъскани камъни осигуряваше малко, но очевидно прикритие; той спря, извади бяла носна кърпичка, уви я около един камък и я остави на точно определено място зад камъните. После отмина нататък зад чакълестия хребет откри онова, което търсеше: равна скала непосредствено под повърхността на водата, заобиколена от тръстики. Можеше да види, че еленът също е вървял по този път, навлизайки в блатата.
Естественото скривалище беше малко вероятно прикритие и още по-малко вероятно като място, откъдето да се опитваш да се отбраняваш. Точно по тези причини бе удовлетворително.
Изгазвайки до камъка, като внимаваше да избягва тресавището отстрани, Пендъргаст зае позиция сред тръстиките, добре скрит от поглед. Сви се там и зачака. Светкавица разцепи небето, последвана от тътена на гръмотевица; откъм блатата се кълбеше и прииждаше още мъгла, закривайки от време на време руините на върха на хълма. Без съмнение Естерхази скоро щеше да дойде. Краят се виждаше.
Джъдсън Естерхази спря да огледа почвата, пресегна се и опипа чакъла, избутан встрани при преминаването на елена. Отпечатъците на Пендъргаст бяха много по-неясни, но той виждаше стъпканата пръст и смачканите стебла на тревата наоколо. Този човек не оставяше нищо на случайността, продължавайки да следва елена в криволичещия му ход през Фаулмайър. Хитро. Никой не би дръзнал да влезе тук без водач, но един елен бе толкова добър водач, колкото всеки друг. Когато бурята връхлетя, мъглата се сгъсти; стана толкова тъмно, че се радваше, че има фенерче, с което да изследва дирята.
Пендъргаст очевидно възнамеряваше да подмами Естерхази да навлезе в тресавището, за да го убие. При всичките му претенции за южняшка изтънченост Пендъргаст беше най-неумолимият човек, който някога бе срещал, а на всичко отгоре се биеше като дявол.
Една светкавица освети блатото и той видя през пролуките на мъглата назъбените очертания на развалини, отдалечени на четири-петстотин метра. Спря. Беше логично тъкмо там Пендъргаст да изчака идването му. Щеше да се доближи до развалините; щеше да нападне от засада онзи, който му устройваше засада… Но точно когато опитното му око се плъзна по терена, го осени, че Пендъргаст бе прекалено проницателен и коварен, за да предприеме очевидния курс на действие.
Естерхази не можеше да е сигурен.
Сред тази пустош нямаше много тайни места, но ако избереше правилния момент, можеше да се възползва от предимството на гъстата мъгла, която идваше откъм блатата и да си подсигури прикритието, от което се нуждаеше. Сякаш по знак нахлуха още сиви талази и го обгърнаха в един лишен от цветове свят. Той изтича нагоре по хълма към развалините, движейки се бързо по твърдата земя. На около стотина метра под върха заобиколи хълма, така че да подходи от неочаквана посока. Дъждът се лееше, сега още по-силен, докато тътенът на гръмотевиците заглъхваше над тресавището.
Той се приведе, когато мъглата за миг се разсея, позволявайки си да хвърли бърз поглед към руините горе. От Пендъргаст нямаше и следа. Когато новите талази мъгла нахлуха, тръгна нататък с пушка в ръката и скоро стигна каменната стена, ограждаща старата кошара за добитък. Тръгна покрай нея, приведен, докато друг процеп в мъглата му позволи да погледне през една дупка в скалите.
Кошарата беше празна. Но от другата й страна се виждаше хижа без покрив.
Приближи се до постройката откъм кошарата, като продължаваше да върви приведен. След миг се озова до задната стена. Промъкна се до един счупен прозорец и търпеливо изчака мъглата отново да се разсее. Вятърът стенеше и въздишаше между камъните, заглушавайки тихите звуци от собственото му придвижване, докато се приготви: и тогава, когато въздухът се проясни малко, той застана на прозореца и обходи с пушката си вътрешността на хижата от ъгъл до ъгъл.
Празна.
Подпря се на перваза и се прехвърли вътре, като мислеше трескаво. Както предполагаше, Пендъргаст бе избегнал очевидното. Не бе заел стратегическата височина. Но тогава къде се беше дянал? Той пусна една ругатня; с Пендъргаст човек трябваше да очаква единствено неочакваното.
Нахлуха нови талази гъста мъгла и Естерхази се възползва от възможността да проучи района около хижата, търсейки следи от Пендъргаст. Откри ги трудно. Те бързо изчезваха в силния дъжд. Продължавайки да се спуска по срещуположната страна на хълма към блатистата местност долу, можеше да зърне ширналата се земя през пролуките в мъглата. Нямаше изход – отвъд лежаха единствено блатата Иниш. Така че Пендъргаст трябва да се беше прикрил някъде по края на блатото. Усети, че го обзема лека паника. Огледа местността през разкъсаните парцали на мъглата; сигурно не се беше скрил в тръстиките или котешките опашки. Но имаше един провлак суша, който продължаваше навътре в блатата; той извади малкия си телескоп и забеляза разпръснатите ледникови камъни, предоставящи достатъчна възможност на човек да се скрие. И, боже мили, той беше точно там: зад една от скалите нещо се белееше.
Точно така: агентът бе заел единственото възможно прикритие тук и чакаше в засада Естерхази да мине, след като е тръгнал по следите му по брега на блатото.
За пореден път: неочевидното нещо. И Естерхази видя точно начина, по който да му попречи.
Благословената мъгла се върна; той тръгна надолу по хълма и скоро се озова отново сред коварните мочурища, следвайки двойната диря – на Пендъргаст и на елена. Стъпваше предпазливо от едно хълмче суша на друго върху подвижните пластове вода и тиня. Откри по-твърда почва, изостави следата и се насочи към място, откъдето щеше да има неограничена възможност за стрелба право към скалите, зад които се криеше Пендъргаст. Зае позиция, наведе се зад една купчина пръст, обрасла с трева и изчака да се появи пролука в мъглата, така че да стреля.
Мина една минута; сред сивите талази просветля. Можеше да види малкото бяло парче откъм скривалището на агента; сигурно беше част от ризата му и се виждаше достатъчно от нея, за да приеме куршум. Той вдигна пушката…
— Изправи се колкото е възможно по-бавно! – долетя безтелесният глас иззад него, едва ли не от самата вода на блатото.