34.

Савана, Джорджия


Елегантната градска къща дремеше в ароматния хлад на припадащия здрач. Отвън на улица „Хабершам“ и нататък по площад „Уайтфийлд“ минувачите разговаряха оживено, а туристите правеха снимки на историческите мостове и парка. Но в къщата цареше тишина.

Докато със слабо триене на метал в метал ключалката се завъртя и задната врата се открехна.

Специален агент Пендъргаст се плъзна в кухнята, едва различима сянка в умиращата светлина. Заключи вратата след себе си и се облегна на нея, слушайки напрегнато. Къщата бе празна, но въпреки това той изчака в тишината. Въздухът беше застоял и всички щори бяха спуснати. Това беше сграда, в която никой не бе влизал от дълго време.

Той си спомни последния път, когато бе посетил къщата преди няколко месеца при съвсем различни обстоятелства. Сега Естерхази се бе покрил, и то много добре. Но щеше да има следи. Подсказки. А сред всички места този дом бе най-вероятното, което можеше да съдържа тази информация – защото никой не можеше да се изпари без следа.

Освен, може би, Хелън.

Пендъргаст обходи кухнята с бледите си очи. Беше почти маниакално чиста и, както останалата част от дома, определено мъжкарска що се отнася до избора на обзавеждането: тежка дъбова маса, твърде голяма поставка за масивни ножове, шкафове от тъмна череша и черни гранитни плотове.

Той се прокрадна през кухнята, премина през коридора и се изкачи до втория стаж. Всички врати бяха затворени и той започна да ги отваря последователно. Една от тях водеше към таванското стълбище, по което се изкачи до необзаведена стая със скосен таван, в която се носеше миризма на нафталин и прах. Дръпна въженцето, което висеше до голата крушка, и стаята се окъпа в ярка светлина. Тук имаше редица кутии и сандъци, акуратно подредени край стените и заключени. В единия ъгъл стоеше огледало в цял ръст, помътняло и обвито в паяжини.

Пендъргаст извади швейцарско ножче с перлена дръжка от сакото си и го отвори. Методично и без да бърза разряза кутиите и прегледа съдържанието им, като ги запечатваше с нова хартиена лента, когато приключеше. Редът на сандъците дойде след това: ключалките бяха отворени, съдържанието – претърсено, а накрая всичко изглеждаше както преди.

По пътя обратно към стълбите той спря пред огледалото, изтри част от повърхността му с ръкава на черния си костюм и се взря в него. Лицето, което го погледна отсреща изглеждаше почти чуждо; той се извърна.

Като изключи лампата, Пендъргаст се спусна обратно до първия стаж, които се състоеше от две бани, спалнята на Естерхази, кабинет и стая за гости. Влезе първо в баните, като отваряше шкафчетата и проучваше съдържанието им. Изстискваше тубичките с паста за зъби, крема за бръснене и кутиите с талк, за да се увери, че са истински, а не съдържат скрити ценности, след което връщаше изпразнените контейнери на местата им. Последва оглед на стаята за гости. Нищо интересно.

Дишането на Пендъргаст леко се ускори.

Влезе в стаята на самия Естерхази. Тя беше също така грижливо подредена, както останалата част от къщата: по лавиците бяха наредени романи с твърди подвързии и биографии, а в малките ниши – антична керамика от Уеджууд[8] и Кемпер[9].

Пендъргаст дръпна покривката на леглото и изследва матрака като го свали и го опипа, дърпайки плата настрани и оглеждайки пружините. После опипа и възглавниците, както и рамката, и накрая оправи леглото. Отвори гардероба и систематично прегледа всяка дреха, като търсеше нещо скрито. Дръпна подред всяко чекмедже от стария шкаф „Дънкан Файф“[10] и изследва съдържанието му, без да си дава вече прекалено много труд да ги връща по местата им. Извади една по една книгите, прелисти ги и ги върна на лавицата. Движенията му станаха по-бързи, граничещи с грубост.

След това дойде ред на кабинета. Пендъргаст се приближи до самотния шкаф с папките, с шперца разби ключалката с грубо завъртане, прерови чекмеджетата, като вадеше папките отвътре, преглеждаше ги внимателно и ги хвърляте обратно. Отне му почти час да мине през всички сметки, данъчни формуляри, кореспонденция, счетоводни и други книжа – интересни заради светлината, която хвърляха върху Естерхази, но без пряко значение. Последваха ги тежките лавици със справочници и медицински учебници. След тях – съдържанието на бюрото. Отгоре му имаше лаптоп. Пендъргаст извади малка отвертка, отвори основата му, извади харддиска и го мушна в джоба си. Стените бяха покрити с награди, дипломи и грамоти в рамки – всички те бяха свалени, извадени и накрая безразборно закачени обратно.

Той спря на прага, преди да слезе по стълбите. Съдържанието на кабинета – всъщност на цялата къща – си оставаше повече или по-малко спретнато и обикновено. Никой нямаше да разбере, че всеки милиметър е бил разгледан под лупа и инспектиран внимателно… освен Джъдсън. Той щеше да разбере.

След като се спусна по стълбите. Пендъргаст продължи с трапезарията по същия начин, както и на горния етаж. Последва библиотеката. Там забеляза сейф на стената, скрит зад една диплома. Остави го за по-нататъшно изследване. Най-сетне мина в дневната. Най-голямото и изискано помещение в къщата с полиран махагон, старинни тапети и няколко прекрасни картини от осемнайсети и деветнайсети век. Но главният експонат стоеше на отсрещната стена: тежка витрина в стил Луи XV, която съдържаше колекция от древногръцки глинени съдове. Той разгледа цялото помещение, като остави витрината за финал. Едно бързо движение – и ключалката бе счупена. Пендъргаст отвори кристалните врати и започна да разглежда. Отдавна бе запознат с колекцията, но за пореден път го порази нейната необичайност – може би беше най-изящната малка сбирка на света. Състоеше се само от шест експоната, но всеки бе безценен, незаменим образец на работата на Езекия, Вригос Художника. Ефрониус, Мидас Художника, Макрон, Ахил Художника[11]. Очите му се плъзнаха по вазите, купите, потирите и чашите, всички несравними шедьоври, дело на най-висш и рядък артистичен гений. Това не бе колекция, събирана да бъде показвана или за престиж: всеки експонат бе придобит след много търсене и на шокираща цена от човек с безупречен вкус и дълбоко познаване. Само някой, който истински и дълбоко обичаше тези произведения, би могъл да нареди подобна сбирка, толкова съвършена, че загубата й би направила света по-бедно място.

Най-накрая в стаята остана да се чува само накъсано дишане.

С едно рязко и грубо движение на ръката си Пендъргаст помете колекцията от рафта. Тежките керамични съдове се прекатуриха на дървения под и се разбиха на стотици парченца, които се разлетяха навсякъде. Като дишаше с усилие, внезапно обхванат от сляпа ярост, той стъпка чирените на още по-малки парченца, докато се превърнаха в прах.

После настъпи тишина, отново нарушаваха само от звука на тежкото му дишане. Пендъргаст все още бе слаб от преживяното изпитание в Шотландия и му отне известно време да успокои сърцето си. След известна пауза той изтупа костюма си от вдишалия се глинен прах и вдървено се отправи към вратата на мазето. Насили ключалката, спусна се надолу и проведе поредната внимателна инспекция на избата.

По-голямата част беше празна, с изключение на пещта и котелната инсталация. Но в една ниша имаше врата, която – след като я разби – разкри просторна винарна, облицована в корк с мерител на температурата и влажността, закачен на стената. Той пристъпи вътре и огледа бутилките. Естерхази притежаваше изключителна енотека, предимно френска, с отявлено предпочитание към Пойяк[12]. Пендъргаст прегледа дългата редица с бутилки: Лафит Ротшилд, Линч-Баж, Пишон-Лонгвил, Комтес де Лаланд, Романс-Конти. Забеляза, че макар неговите собствени хранилища в Дакота и „Пенумбра“ да бяха далеч по-разточителни, Естерхази имаше първокласна колекция от „Шато Латур“, включително няколко бутилки от най-добрите реколти, които липсваха в собствените му изби.

Пендъргаст се намръщи.

Като избра реколта 1892-ра, 1923-та, 1934-та, баснословните 1945-та, 1955-та, 1961-ва, както и още няколко други, той ги извади от поставките им и внимателно ги сложи на пода. Всички вина бяха на повече от трийсет години. Отне му четири слизания, за да ги изнесе всички в библиотеката.

Като остави всичко на една масичка, донесе от кухнята тирбушон, декантер и една голяма винена чаша. Отвори всяка бутилка, като даде време на виното да се темперира, докато той си почиваше. Сега навън бе тъмно, бледата луна бе надвиснала над палмовите дървета на площада. Той се загледа в нея за момент, като си спомни почти против волята си една друга луна: първата, която той и Хелън заедно бяха гледали да изгрява. Беше се случило само две седмици, след като се срещнаха за пръв път. В нощта, когато тяхната взаимна любов така страстно се бе разкрила. Петнайсет години бяха отминали – и все пак споменът бе толкова жив, сякаш се бе случило вчера.

Пендъргаст задържа спомена кратко, като безценно бижу, после го остави да избледнее. Обърна се към прозореца и очите му обходиха стаята, поглъщайки африканските скулптури, красивите махагонови мебели, нефритите и лавиците за книги, натоварени с томове с отпечатани в златно заглавия. Не знаеше кога ще се прибере Естерхази, но му се искаше да можеше да е тук, за да оцени завръщането му.

Остави вината да си почиват половин час – по-дълга почивка би била рискована за по-старите реколти – и после се зае с дегустирането. Започна с 1892-ра, наля малко вино в декантера и го завъртя бавно, изследвайки цвета на светлината. После го прехвърли в чашата, вдиша аромата и – най-накрая – отпи щедра глътка. Остави бутилката върху перваза на прозореца, отворена, и премина на следващата, по-нова.

Целият процес отне още час и в края самообладанието му бе напълно възстановено.

Най-после остави декантера и чашата настрана и стана от стола. Вече можеше да насочи вниманието си към малкия сейф, който бе открил по-рано зад една от дипломите, закачени на стената. Сейфът се съпротивляваше на Пендъргастовите опити доста храбро, предавайки се едва след десет минути деликатна работа.

Точно когато отваряше вратата му, мобилният телефон на агента иззвъня. Той погледна входящия номер, преди да отговори.

— Да?

— Алойзиъс? Обажда се Питър Бофорт. Надявам се, че не прекъсвам нещо.

Внезапна тишина, след която Пендъргаст каза:

— Току-що се наслаждавах на една спокойна чаша вино.

— Резултатите са готови.

— И?

— Струва ми се, че трябва да ви го кажа лично.

— Бих искал да знам още сега.

— Няма да го кажа по телефона. Елате тук колкото можете по-бързо.

— В Савана съм. Ще хвана късния нощен полет, ще бъда в офиса ви утре сутринта. В девет.

Пендъргаст пусна телефона в джоба си и върна вниманието си към сейфа. Той съдържаше обичайните неща: бижута, няколко борсови сертификата, документите за къщата, последната воля и завещанието, и всевъзможни други документи, включително някакви стари сметки от частна клиника в Камдън, Мейн, касаещи пациентка на име Ема Гролиър. Пендъргаст събра документите и ги пъхна в джоба си за по-късно разглеждане. После седна на бюрото с извит сгъваем капак, взе празен лист ленена хартия и написа кратка бележка.

Скъпи ми Джъдсън,

Мисля, че резултатите от вертикалната ми винена дегустация на колекцията ти „Латур“ ще те заинтригуват. Установих, че 1918-та е печално изветряла, а 1949-та беше според мен надценена: завърши по-лошо, отколкото започна, с танинови оттенъци. 1958-ма, уви, миришеше на корк. Но останалите бяха наистина възхитителни. Колкото до 45-табеше превъзходнавсе още богата и изненадващо елегантна, с аромат на стафиди и гъби, и дълъг, сладък финал. Жалко, че ти имаше само една-единствена бутилка.

Моите извинения за случилото се с колекцията ти от стара керамика. Оставих ти нещо малко за компенсация.

П.

Пендъргаст остави писмото върху бюрото. Като бръкна в джоба си той извади една петдоларова банкнота от портфейла си и я сложи отстрани.

Беше стигнал до вратата, когато една мисъл го осени. Обърна се назад, отиде до прозореца и вдигна бутилката „Шато Латур“ реколта 1945-та от перваза. Затвори я с корковата тапа и я взе, излизайки от библиотеката към кухнята, а после в ароматния нощен въздух.

Загрузка...