Хладнокръвно отмъщение

83.

Джъдсън Естерхази стоеше на дискретна дистанция от двойката и сега зае позиция под стряхата на навеса. Той чакаше с ръце в джобовете, наблюдавайки мирната сцена. Цигуларят завърши валса и премина плавно в сантиментално изпълнение на „Лунна река“.

Страховете му от Братството някак си се уталожиха. Те сега знаеха, че Хелън е жива и бяха могъщи, но в Пендъргаст той бе намерил собствения си силен съюзник. Вече всичко щеше да е наред.

На сто и петдесетина метра оттам последните яхтмени вадеха корабчетата си от водата и ги разглобяваха, слагайки парчетата в алуминиев сандък с дунапренови профили в ъглите. Естерхази гледаше как Пендъргаст и Хелън вървят по края на езерото. Той усети за първи път през целия си живот неизмеримо облекчение – че най-после е намерил изход от този дяволски лабиринт, в който беше въвлечен, откакто се помнеше. Всичко се бе случило толкова внезапно, че не можеше да повярва. Почувства се почти като прероден.

Но въпреки пасторалната сцена Естерхази все още не можеше да се отърве от онова старо, вечно чувство на страх. Не можеше да каже защо – нямаше абсолютно никаква причина за притеснение. Не съществуваше начин Братството да е научило за мястото на тяхната среща. Със сигурност това бе просто навик.

Той тръгна след двамата на разстояние, позволявайки им няколко мига на близост. Дакота беше недалеч, в края на къса алея през парка покрай доста оживените пътеки. Но в момента… Ветрецът отвя приглушените им гласове назад към него, докато те бавно направиха един кръг около малкото езеро.

Когато приближиха отново навеса за лодки, Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си. Извади от него пръстен: златна халка с инкрустиран в нея голям звезден сапфир.

— Познаваш ли го? – попита той.

По бузите й изби червенина.

— Никога не съм мислила, че ще го видя отново.

— А аз никога не съм мислил, че ще имам шанса да го върна отново на пръста ти. Докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, бях сигурен, че ми казва истината – дори когато никой друг не вярваше. – Той се пресегна към лявата й китка, ръцете му още трепереха леко, и се приготви да го сложи на безименния й пръст.

Но когато вдигна ръката й, спря. Нямаше я. Беше останало само едно пънче с назъбен белег по края му.

Разбира се. За това кошмарно решение тя е трябвало да пожертва не само сестра си, но и ръката си.

Той върна очи към лицето й.

— Хелън. Какво се случи? Защо се съгласи с този убийствен план? Защо скри тези неща от мен – „Черната рамка“, Одюбон, семейство Дуейн и всичко останало? Защо не…

Тя отпусна ръката си.

— Моля те, да не говорим за това. Не сега. По-късно

— Ще имаме достатъчно време след това.

— Но Ема, сестра ти, близначката… ти знаеше ли, че ще бъде пожертвана?

Лицето й стана много бледо.

— Научих… чак след това.

— Но ти никога не се свърза с мен. Как мога аз…

Тя го възпря със здравата си ръка.

— Алойзиъс, спри. За всичко има причини. Това е ужасна история, наистина ужасна история, ще ти разкажа всичко. Но това не е нито мястото, нито времето. Сега, моля те… хайде да се махаме. – Тя се опита да се усмихне, но лицето й беше бяло.

Вдигна другата си ръка и той без думи сложи пръстена на безименния й пръст. Докато го правеше погледът му се плъзна към гъсталака. Нищо не се беше променило. Двама бегачи в далечината се приближаваха откъм басейна. Малко дете плачеше, беше се оплело в каишката на един раздразнен Йоркширски териер. Цигуларят продължаваше да скрибуца старателно.

Погледът на агента падна върху последния останал яхтемен, който опаковаше корабчето си, несръчно опитвайки се да подреди частите в калъфа. Ръцете му трепереха и въпреки студения въздух Пендъргаст забеляза лъскава пот върху челото му.

За част от секундата през съзнанието на Пендъргаст преминаха дузина мисли – предположения, осъзнаване, решимост.

Като запази движенията си спокойни и овладени, той се обърна към Естерхази и му направи нехаен жест да се присъедини към тях.

— Джъдсън – промърмори той. – Вземи Хелън и я изведи оттук. Направи го спокойно, но бързо.

Хелън го погледна объркано.

— Алойзиъс, какво…

Пендъргаст я накара да млъкне с леко поклащане на главата.

— Заведи я до Дакота – там ще се срещнем. Моля те, върви. Веднага.

Когато те започнаха да се отдалечават, Пендъргаст погледна към Проктър, седнал на отдалечената на стотина метра пейка.

— Имаме проблем – промърмори той в радиослушалката. После продължи да върви по ръба на езерото към яхтсмена, които продължаваше да се бори с калъфа си. Когато мина покрай него, той спря, без да изпуска от очи Естерхази и Хелън напред по пътеката.

— Хубаво корабче – каза. – Едномачтов или ветроходен?

— Ами – произнесе мъжът с овче изражение – новак съм в това, не мога да ви кажа разликата.

С бързо, ловко движение Пендъргаст извади четирийсет и петкалибровия си пистолет и го допря до мъжа.

— Стани – произнесе той. – Бавно. Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Онзи вдигна очи към него със странно озадачено изражение.

— Ти луд ли си?

— Направи го.

Яхтсменът започна да се изправя. После, за част от секундата, извади пистолет изпод якето си. Пендъргаст го събори с един изстрел, тътнежът раздра тишината на вечерта.

— Бягайте! – провикна се той към Естерхази и Хелън.

За миг настъпи пълен хаос. Любовниците на пейката се изправиха, извадиха два ТЕК-9 от раниците си и се прицелиха в Естерхази, който бе хукнал, влачейки Хелън за ръката. Автоматичният откос го събори, Естерхази започна да драска из въздуха с вик, когато падна.

Хелън спря и се обърка.

— Джъдсън! – извика тя объркана.

— Не спирай! – произнесе полузадавено, полукашляйки Естерхази, като се гърчеше в тревата. – Бягай…

Нов изстрел го улучи в гърба.

Хората наоколо тичаха, крещяха. Пендъргаст събори един от любовниците с изстрел на пистолета си, докато тичаше към Хелън; Проктър се беше изправил и с една Берета 93, която изневиделица се бе появила в ръката му, стреля в жената, която бе приклекнала зад пейката, използвайки простреляния си партньор за прикритие. Когато Пендъргаст се опита да изпрати един куршум към нея, с ъгълчето на окото си видя безделникът да се надига от импровизираното си легло от кашони, изваждайки пушка от храстите.

— Проктър! – извика агентът. – Бездомникът…!

Но пушката изрева, преди да завърши изречението. Проктър беше буквално подкосен от удара и блъснат назад, Беретата му отхвръкна на земята; той падна тежко, потръпна, след което напълно притихна.

Когато бездомникът се обърна към Пендъргаст, агентът го запрати на земята с изстрел в гърдите, оставяйки го проснат в храстите.

После се обърна да видя Хелън, на стотина метра от него, слаба фигура, заобиколена от бягащи хора. Беше се привела над простреляния си брат и плачеше отчаяно, обхванала главата му със здравата си ръка.

— Хелън! – Пендъргаст хукна към нея. – Пето авеню! Тичай към Пето…!

Иззад пейката се разнесе изстрел от пушка и той усети силен удар в гърба. Тежкокалибреният куршум го прикова към земята, зашеметявайки го; бронежилетката му го спря, но той бе изкарал въздуха от дробовете му. Пендъргаст се претърколи, като кашляше, и от легнало положение отвърна на стрелеца, зад пейката. Хелън най-после стана и затича към авенюто. Ако би могъл да я прикрие, да спре огъни, тя можеше и да успее.

Жената зад пейката стреля и един куршум вдигна облак прах на сантиметри от лицето на Пендъргаст. Той отвърна на изстрела, чу сачмата да рикошира от металната рамка на пейката. Последва втори изстрел – дойде измежду летвите; той усети полъх на въздуха по бузата си, когато куршумът изпищя покрай главата му и се заби в прасеца му. Игнорирайки пронизващата болка, Пендъргаст се стегна, издиша въздуха от дробовете си и стреля; този път куршумът мина между летвите, като улучи стрелеца точно в лицето; жената отскочи назад, разпери ръце от изненада и пална.

Стрелбата спря.

Пендъргаст обходи с очи сцената на касапницата. Шест тела лежаха неподвижно около него: двамата „влюбени“, фалшивият яхтемен, бездомникът, Проктър и Естерхази. Всички други бяха избягали от мястото с викове и писъци. В далечината той можа да различи Хелън, която продължаваше да тича към сяна каменна сграда, водеща към тротоара на Пето авеню. В далечината се чуваха сирени. Той стана, за да я последва, куцайки с ранения си крак.

После видя нещо друго: двамата бегачи – които бяха отминали и се бяха отдалечили при започването на стрелбата, – сега се бяха насочили право към Хелън. И вече не тичаха. Спринтираха.

— Хелън! – извика той, бързайки покрай навеса за лодки колкото можеше, а кръвта се стичаше от крака му.

— Погледни! Наляво!

В тъмнината зад дърветата, без да спира да тича, Хелън се обърна и видя мигновено, че бегачите й преграждат пътя към изхода. Тя свърна по посока на малка горичка встрани от пътеката.

Бегачите промениха посоката на преследване. Пендъргаст, осъзнавайки, че не би могъл да ги настигне, се отпусна на здравия си крак и насочи четирийсет и петкалибровия си пистолет, натискайки спусъка. Но мишената беше на повече от пет-шестстотин метра и се движеше бързо, един почти невъзможен изстрел. Той стреля отново, след което в отчаяние пусна последния патрон от магазина, пропускайки за пореден път. Хелън спринтираше към кленовата горичка покрай стената на Сентрал парк. В момент на ярост Пендъргаст изхвърли празния магазин и зареди нов.

Разнесе се писък, когато двамата бегачи заловиха Хелън.

— Алойзиъс! — чу той вика й да се носи към него. – Помощ! Познавам тези хора! Братството! Те ще ме убият! Помогни ми, моля те…!

Онези я помъкнаха към изхода за Пето авеню. Със стон на ярост Пендъргаст се олюля на краката си, залитна напред, събирайки последната си отслабваща сила, докато се опитваше да остане прав. Раната му кървеше обилно, но той я игнорира и продължи да се тътри напред тромаво.

Видя накъде се насочиха двамата бегачи: на тротоара на Пето авеню ги чакаше такси. Никога не би го направил – но колата поне представляваше добра мишена. Като се отпусна долу, той стреля в нея. Куршумът удари страничния прозорец с глух звук и отскочи. Брониран. Той се прицели по-ниско, в гумите, и изстреля още два патрона, но те отскочиха от металните тасове.

— Алойзиъс! – изкрещя Хелън, когато бегачите стигнаха до таксито и отвориха задната врата. Хвърлиха я вътре и скочиха след нея.

— Los, verschvinden wir hier[41]! – чу той единият да извиква. – Gib Gas[42] !

Пасажерската врата се затвори с трясък. Пендъргаст спря, прицели се внимателно, приготвяйки се да стреля отново в гумите, но колата се отлепи със скърцане от тротоара и последният куршум отскочи от каросерията.

— Хелън! – извика той. – Не!

Последното нещо, което видя, преди над очите му да се спусне черна мъгла, беше как таксито изчезва в море от подобни таксита в южна посока. Когато тъмнината се вдигна, сред воя на включени сирени той прошепна отново:

—Хелън.

Беше намерил Хелън Естерхази Пендъргаст – само за да я загуби отново.

КРАЙ