Хладнокръвно отмъщение

17.

Фаулмайър

Д’Агоста сякаш бе обгърнат от удобство и топлина. Но въпреки че се намираше в състояние на полусън, онази малка рационална част от мозъка му отново заговори. Една дума: хипотермия.

Какво му пукаше?

Умираш.

Гласът сякаш принадлежеше на някой дразнещ субект, който нямаше да спре да дрънка, нито да му позволи да смени темата. Но беше достатъчно силен и плашещ, та да го накара да се върне в действителността. Хипотермия. Налице бяха всички симптоми: изключителен студ, последван от неочаквана топлина, неустоимо желание за сън, непукизъм.

Бога ми, той просто го приемаше.

Ще пукнеш, идиот.

С нечленоразделно ръмжене и почти свръхчовешко усилие той се надигна на крака и започна да си бие шамари. Плесна лицето си два пъти, здраво, и усети бодване на студ. Фрасна се толкова силно, че залитна и падна. Пак се изправи, заразмахва ръце като ранено животно.

Едва стоеше изправен, толкова бе слаб. Болка прониза краката му. Главата му буквално щеше да експлодира, а раненото му рамо пулсираше. Започна да върви в кръг, да се прегръща и да пляска торса си, изтупвайки снега, като викаше колкото му глас държи, приветствайки болката. Болката означаваше оцеляване. Яснотата на разсъдъка му започна да се възвръща малко по малко.

Той подскочи, после подскочи още веднъж. През цялото време държеше очите си върху онази жълта светлина, която трепкаше в мрака. Как да стигне до там? Заклатушка се напред и падна отново по лице на милиметри от ръба на блатото.

Сви ръце на фуния и изкрещя:

— Помощ! Помогнете ми!

Гласът му отекна сред неподвижните блата.

— Изгубих се! Опитвам се да намеря Глимс Холм.

Крясъците много му помотаха. Усети, че кръвта му отново потича във вените, а сърцето му бие.

— Моля ви, помогнете ми!

И тогава я видя: втора светлинка до първата, по-ярка. Сякаш се движеше в мрака към него.

— Насам! – извика той.

Светлината наистина идваше към него. Даде си сметка, че е била по-далече, отколкото първоначално си бе помислил: блуждаеше, на моменти изчезваше и пак се появяваше. После се скри отново и Д’Агоста зачака.

— Тук съм! – изкрещя той паникьосано. Дали го бяха чули, или бе просто съвпадение? Или пък му се привиждаше? – Насам! – Защо не му бяха отвърнали? Дали не бяха поели в блатата?

И внезапно светлинката изникна точно прел него. Човекът, който я носеше, освети лицето му, после я остави на земята и бледото й сияние разкри странна жена с увиснали устни, наметната с дъждобран, с ботуши, шал, ръкавици и шапка, изпод която се показваше безпорядък от бяла коса, със закривен нос и диви сини очи. Сред мъглата и мрака изглеждаше като привидение.

— Какво, по дяволите, си просиш тук, а? – запита тя остро.

— Търся Глимс Холм.

— Е, намери го – рече тя и добави саркастично: – Почти. – После вдиша лампата и му обърна гръб. – Гледай си в краката.

Д’Агоста закуцука след нея. Десет минути по-късно светлината на лампата му разкри неясните очертания на къща, чиито някога измазани с хоросан каменни стени сега бяха почти напълно покрити с лишеи и мъхове. Покривът беше сив, полегат и от него сгърчеше комин.

Тя отвори вратата и Д’Агоста я последва сред изненадващата топлина на уютната стая, в която бумтеше огън от огромна камина; виждаше се старомодна емайлирана печка, удобни диванчета и столове, тъкани килими на пода и стени, покрити с книги и стари картини, както и редица от еленови рога, осветени от керосинови фенери.

Топлината беше най-великолепното нещо, което Д’Агоста беше изпитвал през целия си живот.

— Събличай дрехите – нареди белокосата жена и се приближи до огъня.

— Аз…

— Събличай се, да те вземат мътните! – Тя отиде в ъгъла и измъкна голяма ракитена кошница. – Дрехите – тук!

Д’Агоста свали дъждобрана си и го хвърли в коша. Последваха го подгизналите му пуловер, обувки, чорапи, риза, потник и панталони. Остана да стои само с окаляните си боксерки.

— Гащите също! – прогърмя жената. Тя се защура около печката, свали един голям чайник от куката, изля го в калайдисано корито и го доближи до огъня, след което метна хавлия и кърпа до него.

Д’Агоста изчака, докато му обърна гръб, преди да свали последната част от бельото си. Жегата откъм огъня беше изключителна.

— Как се казваш? – попита жената.

Прозвуча малко странно, предвид момента, но на Д’Агоста вече не му пукаше.

— Д’Агоста. Винсънт Д’Агоста.

— Измий се, ще ти донеса чисти дрехи. Малко си едричък за дрехите на стопанина, но все ще намерим нещо. – Тя изчезна нагоре по стълбите и той я чуваше как се движи назад-напред. Отгоре се разнесе кашлица и заядливият глас на старец, който хич не звучеше доволен.

Жената се върна с куп дрехи, докато той се търкаше с гъбата. Опита се да се обърне и установи, че се е вторачила в него и определено не го гледаше в лицето.

— Ей това вече е гледка за очите на една стара жена! – И тя с кикот остави дрехите, обърна се към огнището, хвърли още няколко цепеници в него и се засуети около печката.

Чувствайки се като идиот. Д’Агоста доизми калта, попи се с кърпата и облече оставените дрехи. Бяха скроени за по-висок и слаб мъж, но горе-долу му паснаха, като изключим, че не можеше да закопчее панталоните. Използва колана, за да ги задържи около кръста си. Възрастната жена разбъркваше някакво котле и до ноздрите му достигна неустоимо апетитен аромат на агнешка яхния.

— Сядай. – Тя му поднесе голяма купа от сготвеното и отчупи голямо парче хляб от един груб самун. – Ха яж сега.

Д’Агоста загреба препълнена лъжица и изгори небцето си.

— Яденето е великолепно – рече той. – Просто не знам как да ви благо…

Тя го прекъсна:

— Намери Глимс Холм. Сега кажи какво търсиш тук.

— Един приятел.

Жената напрегнато се взря в него.

— Преди около четири седмици един скъп мой приятел изчезна в блатата Иниш до мястото, което наричат овчарската хижа Кумбе. Знаете ли я?

— Че знам я.

— Приятелят ми е американец като мен. Бил тръгнал на лов от Килчърн Лодж, когато изчезнал. Бил е ранен – случайно застрелян. Драгирали са блатата, за да открият трупа му, но не са успели и аз, познавайки го, се надявах, че може би някак се е спасил.

Лицето й се набръчка от подозрение. Старата може и да бе разчувствана, но при все това явно беше и доста съобразителна.

— Хижата Кумбе е на почти петнайсет километра сред мочурищата.

— Знам, но това беше последната ми надежда.

— Ни него съм виждала, ни друга жива душа.

Макар да го знаеше отдавна, Д’Агоста се почувства почти смазан от разочарование.

— А може би съпругът ви е виждал…?

— Хич и не излиза. Инвалид е.

— Може да сте видяла някого в далечината, нещо да се движи…

— Казвам ти, от седмици не съм виждала пукнат човек.

Той дочу треперещ, раздразнен глас откъм горния етаж, който ръмжеше с такъв тежък акцент, че почти нищо не му се разбра. Жената се намръщи и се затътри нагоре по стълбите. Д’Агоста долови приглушените оплаквания на стареца и резките отговори на жена му. Когато се върна долу, тя все още се мръщеше.

— Време е за лягане. Аз спя при печката. Ти ще трябва да се качиш горе при стария. Одеялото е на пода.

— Мерси. Благодарен съм за помощта.

— Не безпокой стария, не му е добре.

— Ще пазя тишина.

Последва рязко кимване.

— Е, лека нощ.

Д’Агоста изкачи скърцащото стълбище, толкова стръмно, сякаш се катереше по стълба. Озова се в стая е нисък таван, осветена от малък керосинов фенер. В отсрещния край имаше дървено легло точно под скосения покрив и той успя да различи неясните очертания на съпруга, истинско плашило с едър червен нос и чорлава бяла коса. Онзи се втренчи в Д’Агоста с единственото си здраво око, в което се четеше известна злонамереност.

— Ъ-ъ-ъ… здравейте – промълви Д’Агоста, като не знаеше какво да каже. – Съжалявам, че ви причинявам неудобство.

— И аз тъй – долетя ръмжащият отговор. – Да не си гъкнал. – И старецът рязко се обърна с гръб към Д’Агоста.

Облекчен, Д’Агоста свали взетите назаем риза и панталони и се свря под одеялото, постлано на примитивен дървен нар. Духна фенера и легна в тъмното. В стаичката беше приятно топло, а звукът на бурята отвън и виещият вятър му подействаха странно успокоително. Той заспа почти незабавно.

След известно време се събуди. Беше тъмно като в рог и той бе спал толкова дълбоко, че му отне известно време да се ориентира къде е. Когато успя, разбра, че бурята е утихнала и къщата е потънала в тишина. Сърцето му блъскаше в гърдите. Имаше ясното усещане, че някой или нещо се е надвесило над него в мрака.

Лежеше в чернотата и се опитваше да се успокои. Било е просто сън. Но така и не можеше да се отърве от чувството, че някой стоеше или дори се бе навел над него.

Подът до леглото му изскърца тихо.

Исусе Христе. Трябваше ли да изкрещи? Кой би могъл да бъде? Определено не и старият. Нима някой бе влязъл през нощта?

Подът изскърца отново и една ръка сграбчи рамото му в желязна хватка.