Хладнокръвно отмъщение

8.

Ню Йорк сити

Д-р Фелдър последва полицейската кола, когато тя се спусна с друсане надолу по еднолентовия път, който пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд. Беше топло за октомврийска вечер и мочурищата от всички страни бяха осеяни с парцали мъгла. Пътуването на юг от Бедфорд Хилс беше отнело по-малко от час и дестинацията им лежеше право пред тях.

Ванът сви в уличка с отдавна изсъхнали кестенови дървета и Фелдър зави след нея. През дърветата можеше да види Ийст ривър и безбройните силуети на Манхатънския Ийст сайд. Толкова близки, и все пак толкова далечни.

Ванът намали, после спря пред висока порта от ковано желязо. От будката на пазачите се показа охранител и отиде до шофьора. Погледна елин тефтер, който шофьорът му подаде, после кимна, върна се в будката и отвори портата с натискане на бутон. Когато двете коли влязоха в двора, Фелдър погледна бронзовата табелка на портата: Болница за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“. Напоследък имаше някакви опити да се смени името с нещо по-модерно, не чак таткова заклеймяващо, но голямата табелка изглеждаше сякаш ще си остане вечно.

Ванът спря на малък, покрит с чакъл паркинг, и Фелдър паркира волвото си до него. Излезе и вдигна очи към необятната готическа грамада с внушителни стари прозорци, сега покрити с решетки. Това сигурно беше най-живописната – да не кажем необичайна – лудница в цяла Америка. Беше му отнело много време и писмена работа да уреди това прехвърляне, и сега бе повече от раздразнен, че човекът, който бе обещал „да разкрие всичко“ за затворничката във вана като отплата за тази услуга, сякаш беше изчезнал напълно от лицето на земята.

Погледът му бързо се премести от сградата към полицейската кола. От пасажерската седалка се измъкна един затворнически пазач, отиде до задните врати и ги отключи с ключ от голяма връзка. Миг по-късно вратите се отвориха и отвътре излезе полицейски офицер в униформа и въоръжен с пушка. Докато чакаше с насочено оръжие, затворническият пазач протегна ръка вътре да помогне на другия пътник да излезе.

Фелдър гледаше как младата, двайсет и няколкогодишна жена излиза във вечерния въздух. Имаше тъмна коса, подстригана в изискана прическа, а гласът й – когато поблагодари на служителя за помощта му – беше нисък и равен, интонацията му сдържана и старомодна. Тя беше облечена в затворническа униформа, с оковани в белезници китки, но когато я поведоха към входа, главата й бе високо вдигната и тя се движеше с грация и достойнство, с горда осанка.

Фелдър се присъедини към малката група, когато минаха покрай него.

— Д-р Фелдър – каза тя, кимайки му сериозно. – Радвам се да ви видя отново.

— Аз също, Констанс – отвърна той.

Когато се приближиха до входната врата, тя бе отключена отвътре и отворена от един изискан на вид мъж, облечен в бяла лекарска престилка над скъп костюм.

— Добър вечер, госпожице Грийн – произнесе той с тих, успокоителен глас, сякаш говореше на дете. – Очаквахме ви.

Констанс направи лек реверанс.

— Аз съм д-р Остром и ще бъда ваш лекуващ лекар тук в „Маунт Мърси“.

Младата жена наклони глава.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе. Моля, наричайте ме Констанс.

Те влязоха в чакалнята. Въздухът беше топъл и миришеше леко на дезинфектант.

— Познавам вашия… ъ-ъ-ъ… вашия настойник, Алойзиъс Пендъргаст – продължи д-р Остром. – Много съжалявам, че не можахме да ви прехвърлим по-рано тук, но отне повече време от очакваното, докато уредим необходимата документация.

Когато Остром го произнесе, погледът му за миг се срещна с този на Фелдър. Фелдър знаеше, че стаята, в която щеше да бъде настанена Констанс в „Маунт Мърси“ е била – след цялостно проучване – грижливо изчистена първо с белина, после с антисептици и накрая пребоядисана с три пласта боя. На тези мерки се гледаше като на необходимост, защото предишната обитателка на стаята се беше прочула със склонността си към отровите.

— Във висша стенен съм ви благодарна за вниманието, докторе – каза Констанс сдържано.

Наложи се да почакат малко, докато д-р Остром подпише формулярите, дадени му от пазача на затвора.

— Сега можете да свалите белезниците – каза Остром, когато върна документите.

Пазачът се подчини. После един санитар изведе пазача и полицейския офицер навън, и заключи грижливо входната врата след тях.

— Много добре – каза Остром и разтърка леко ръце, сякаш доволен от сделката. – Сега двамата с д-р Фелдър ще ви покажем стаята ви. Надявам се да я харесате.

— Не се съмнявам, че ще я харесам, д-р Остром – отвърна Констанс. – Много сте мил.

Тръгнаха по дълъг, отекващ коридор, д-р Остром обясняваше правилата в „Маунт Мърси“ и изразяваше надежда, че Констанс ще се чувства удобно сред тях. Фелдър хвърли таен поглед към Констанс. Всеки би я намерил за необичайна жена, разбира се: старомодната й реч, неразгадаемите очи, които изглеждаха някак по-възрастни от лицето, на което се намираха. И все пак във вида и или обноските й нямаше нищо, което да подготви човек за истината: че Констанс Грийн е сериозно душевноболна. Случаят й беше уникален в практиката на Фелдър. Тя твърдеше, че е била родена през 1870-та в отдавна починало и забравено семейство, откъслечни следи, за което бяха намерени в обществените архиви. Съвсем наскоро тя се беше върнала с кораб от Англия. По време на воаяжа тя – но собственото й признание – беше хвърлила новородения си син в морето, защото, както настояваше, той бил въплъщение на злото.

За двата месеца, откакто се занимаваше със случая й, Фелдър беше продължил – първоначално в „Белвю“, после в Изправителното отделение на Бедфорд Хилс – анализите си на Констанс. И докато интересът му се изостряше, той трябваше да признае, че няма никакъв напредък нито по отношение на нея като човек, нито по отношение на болестта й.

Те почакаха малко, докато санитарят отключи една тежка метална врата, после завиха по друг отекващ коридор, докато накрая спряха пред една необозначена врата. Санитарят отключи и нея и д-р Остром ги въведе в малка стая без прозорци, спартански обзаведена. Цялата мебелировка – легло, маса, единствен стол – беше закована за пола. На една от стените имаше рафт с подредени на него пет-шест книги. На масата стоеше малка пластмасова саксия с нарциси от болничната градина.

— Е? – попита Остром. – Какво мислите, Констанс?

Младата жена се огледа, поглъщайки с очи всичко.

— Напълно удовлетворително, благодаря.

— Радвам се да го чуя. С д-р Фелдър ще ви оставим за малко, докато се настаните. Ще изпратя една сестра да ви донесе по-подходящо облекло.

— Ще съм ви много задължена. – Погледът на Констанс се спря върху рафта. – Боже мили. „Магналиа Кристи Американа“ от Котън Малър. „Автобиографията“ на Бенджамин Франклин. „Клариса“ на Ричардсън. Това да не са книги на пралеля Корнелия?

Д-р Остром кимна.

— Нови екземпляри. Това беше нейната стая, разбирате ли, и вашият попечител ни помоли да доставим тези книги за вас.

— А! – За миг Констанс се изчерви, сякаш от удоволствие. – Почти като да се прибереш вкъщи. – Тя се обърна към Фелдър: – Толкова е приятно да продължиш семейната традиция тук.

Въпреки топлината в стаята Фелдър усети да го побиват студени тръпки.