Хладнокръвно отмъщение

27.

Езервил, Мисисипи

Нед Бетъртън се огледа в двете посоки, преди да пресече широката и прашна главна улица с бяла хартиена торба в едната ръка и две кутийки диетична сода в другата. Пред пералнята на Дела бе паркиран очукан шевролет Импала. Като го заобиколи отпред, Бетъртън седна на пасажерското място. Зад волана седеше нисък и мускулест мъж. Носеше тъмни очила и избеляла бейзболна шапка.

— Хей, Джак! – поздрави Бетъртън.

— Здрасти – долетя отговорът.

Бетъртън връчи едната сода на мъжа, после се разрови в торбата и извади един сандвич, увит в амбалажна хартия.

— Омари със сос ремулад без маруля. Точно както го поръча. – Той го подаде на шофьора, после отново бръкна в торбата и извади собствения си обяд: огромен сандвич с пармезан и кюфтета.

— Благодаря – рече мъжът.

— Няма проблем. – Бетъртън отхапа от сандвича си. Умираше от глад. – Какво ново с нашите момчета в синьо? – смутолеви той, докато дъвчеше кюфтетата.

— Поги пак се заяжда с всички.

— Пак? Какво му тежи на душата този път на шефа?

— Може би хемороидите го мъчат.

Бетъртън се изкиска и отхапа солидно. Това беше често оплакване на ченгетата, които бяха принудени да киснат в колите часове наред.

— Е-е-с – рече Бетъртън. – Какво ще ми кажеш за убийствата на Броуди?

— Нищо.

— Е, хайде де! Купих ти обяд.

— Аз пък ти благодарих. Безплатният обяд не си струва клъцнатото гърло.

— Това няма да се случи. Знаеш, че никога не бих написал нещо, което да се свърже с теб. Просто искам да знам истината.

Мъжът на име Джак се намръщи.

— Само защото бяхме съседи, смяташ, че можеш да ме тормозиш за всичките си статии.

Бетъртън се постара да изглежда засегнат.

— Моля ти се, не е вярно. Ти си ми приятел. Надявам се, че ми желаеш успех в писането.

— Ти си ми приятел – би трябвало да гледаш по-малко да ме караш да газя в дълбокото. И впрочем, не знам нищо повече от теб.

Бетъртън отново отхапа.

— Глупости.

— На практика си е така. Тази история е твърде голяма за нас. Докараха щатските полицаи, даже целия отряд на отдел „Убийства“ от Джаксън. Нас практически ни отстраниха.

Журналистът се замисли за момент.

— Виж, всичко, което знам, е че мъж и жена – двойката, която интервюирах неотдавна – са били брутално убити. Все знаеш нещо повече от това.

Мъжът зад волана въздъхна.

— Знае се, че не е обир. Нищо не е взето, освен това не е бил никой местен.

— Това откъде се знае? – попита Бетъртън, дъвчейки.

— Никой местен не би направил подобно нещо. – Човекът извади една папка от вратата на колата и измъкна от нея цветна снимка с размер 9 х 13. – А и не ти показах това.

Бетъртън хвърли поглед на снимката от местопрестъплението. Кръвта се смъкна от лицето му. Дъвкането му се забави, после спря. След което бавно и внимателно той отвори вратата на колата и изплю хапката си в канавката.

Шофьорът поклати глава.

— Супер.

Бетъртън му върна снимката, без да я погледне повече. Обърса уста с опакото на ръката си.

— О, боже мой – произнесе той дрезгаво.

— Схвана ли идеята?

— О, боже мой – повтори Бетъртън. Неутолимият му глад изведнъж бе изчезнал.

— Сега знаеш всичко, което и аз – заяви ченгето, като довърши сандвича си и обърса пръсти. – О, с изключение на едно – не разполагаме с нищо, което дори далечно да напомня за следа по този случай. Местопрестъплението беше чисто. Професионална работа, каквато не виждаме по тези места.

Бетъртън не отговори.

Мъжът хвърли поглед към полуизядените останки от сандвича с кюфтета.

— Ще го ядеш ли това?