Хладнокръвно отмъщение

18.

— Скъпи ми Винсънт – долетя шепот от мрака. – При все, че съм трогнат от твоята загриженост, все пак трябва да кажа, че ми е извънредно неприятно да те видя тук.

Д’Агоста изпита почти парализиращ шок. Не ще и дума, че сънуваше. Чу драсването на клечка, внезапен пламък и фенерът се запали. Старецът стоеше над него прегърбен и очевидно болен. Д’Агоста се взираше в набръчканата и петниста кожа, едрият като патладжан нос, рядката брада и мазната, стигаща до раменете коса. И все пак гласът, колкото и тих да бе, както и сребристият блясък изпод тежките клепачи принадлежаха несъмнено на човека, когото търсеше.

— Пендъргаст?! – успя да смотолеви Д’Агоста най-накрая.

— Не биваше да идваш – отвърна агентът със същия шепот.

— Какво… как?

— С твое позволение ще се върна в леглото си. Не съм достатъчно силен, за да стоя прав дълго.

Д’Агоста седна и загледа как старият мъж окачва фенера и болезнено се отпуска на кревата.

— Донеси си стол, приятелю.

Д’Агоста стана, навлече дрехите и побутна един стол. После седна до възрастния мъж, който въпреки всичко съвсем не приличаше на агента.

— Мили боже, толкова се радвам, че си жив. Мислех си… – Д’Агоста се задави, емоцията му пречеше да говори.

— Винсънт – рече Пендъргаст. – Сърцето ти е голямо, както винаги. Но нека не ставаме сантиментални. Имам много да ти разказвам.

— Бил си застрелян – каза Д’Агоста, когато най-сетне укрепи гласа си. – Какво, по дяволите, правиш тук? Трябва ти медицинска помощ, болница.

Пендъргаст вдигна ръка да го спре.

— Не, Винсънт. Получих отлична медицинска помощ, но трябва да остана скрит.

— Защо? Какво, за бога, става?

— Ако ти кажа, трябва да ми обещаеш, че ще се върнеш в Ню Йорк при първа възможност – и че няма да споменеш и дума за това пред никого.

— Трябва ти помощ. Няма да те оставя. Аз съм ти партньор, дявол да го вземе.

С явно усилие Пендъргаст леко се повдигна.

— Налага се. Трябва да се възстановя. След което ще открия своя убиец.

Агентът бавно се отпусна върху възглавницата си. Д’Агоста издиша.

— Значи копелето наистина се е опитало да ти види сметката.

— И не само на мен. Имам основания да смятам, че той е човекът, който те простреля, когато тръгвахме от „Пенумбра“. Той също така се опита да убие Лора Хейуърд, когато бяхме на посещение в болницата в Бастрон. Той е липсващото звено. Онази мистериозна личност, свързана с „Проекта Авес“.

— Невероятно. Значи той е убиецът на жена ти? Собственият й брат?

Настъпи внезапна тишина.

— Не. Той не е убил Хелън.

— А кой тогава?

— Хелън е жива.

Д’Агоста не можеше да повярва. По-точно: не вярваше. Не знаеше какво да каже.

Стоманените пръсти отново се стегнаха около китката му.

— Когато бях прострелян и потъвах в мочурището, Джъдсън ми каза, че тя е още жива.

— Но нима ти не я видя как умира? Свалил си пръстена от откъснатата й ръка. Показа ми го.

Дълго време никой не продума. После Д’Агоста заговори отново:

— Онзи нещастник го е казал, за да те тормози. – Погледна тялото в леглото, блясъка в сребристите очи на специалния агент. В него прочете едно желание: да вярва.

— Какъв тогава е твоят… хм… план?

— Ще го открия. Ще насоча оръжие към главата му. След което ще го накарам да ме отведе при Хелън.

Д’Агоста бе изумен. Маниакалната нотка в гласа, отчаянието изобщо не бяха в стила на стария му приятел.

— А ако не направи това, което го накараш?

— Ще го направи, Винсънт. Вярвай ми, ще се погрижа за това.

Д’Агоста предпочете да не пита Пендъргаст как. Вместо това смени темата.

— Когато те простреляха… как се измъкна?

— Когато ударът на куршума ме хвърли в тресавището, започнах да потъвам. Бързо осъзнах, че не затъвам по-дълбоко – краката ми се бяха опрели в нещо, което се намираше едва на няколко стъпки под повърхността. Нещо меко, най-вероятно труп. То ми попречи да затъна. За да поддържам илюзията, че тресавището ме всмуква, бавно започнах да се спускам. Извадих голям късмет, че Джъдсън напусна местопрестъплението, без да изчака напълно да потъна.

— Повече от късмет – промърмори Д’Агоста.

— Изчаках четири или пет минути – продължи Пендъргаст. – Кървях твърде силно, за да остана по-дълго. После отново се изправях и като използвах трупа като лост, се измъкнах от калта. Направих си импровизиран компрес, доколкото можах. Намирах се на километри от най-близкото село или хижа.

Агентът помълча. Когато поде разказа си отново, гласът му бе малко по-твърд:

— Двамата с Джъдсън сме ловували и друг път, преди около десетина години. На онова пътешествие се запознах с местния лекар на име Роскомън. Имахме някои общи интереси. Практикуваше в село Инвъркърктън на около четири километра. Оказа се най-близо до мястото, където бях застрелян.

— Как го направи? – допита Д’Агоста след малко. – Как го достигна, без да оставиш следи?

— Набързо направената превръзка ми помогна да не оставям капки кръв – отвърна Пендъргаст. – Движех се много внимателно. Дъждът се погрижи за останалото.

— Вървял си четири километра под дъжда? С ужасна рана на гърдите? До къщата на доктора?

Пендъргаст втренчи поглед в него.

— Да.

— Мили боже, как…?

— Изведнъж намерих за какво да живея.

Д’Агоста поклати глава.

— Роскомън е изключително интелигентен и фин човек. Бързо влезе в положението ми. Две обстоятелства бяха в моя полза: куршумът бе пропуснал подключичната артерия на косъм и бе излязъл от другата страна, тъй че не се налагаше операция, за да бъде изваден. Роскомън обдиша дроба и успя да спре кръвоизлива. Под прикритието на нощта ме отведе в къщата си. Оттогава леля му се грижи за мен.

— Леля му?

Пендъргаст кимна.

— Да се грижи за нея е единственото, което го мотивира да остане в тази част на Шотландия, вместо да отвори успешен кабинет на Харли стрийт. Знаеше, че с нея ще съм в безопасност.

— Значи си бил тук през последния месец?

— Да, и тук ще остана още известно време – докато съм в достатъчно добра кондиция, за да си довърша работата.

— Нуждаеш се от мен – каза Д’Агоста.

— Не – пламенно възрази Пендъргаст. – Не. Колкото по-скоро се прибереш, толкова по-добре. За бога, Винсънт, възможно е да си вкарал вълка в кошарата с това ненавременно откритие.

Д’Агоста замълча.

— Самото ти присъствие тук ме поставя в опасност. Джъдсън несъмнено все още е наоколо. Той е в паника, не знае дали съм жив, или мъртъв. Но ако те види, особено близо до тази къща…

— Мога да ти помогна по друг начин.

— Абсолютно не. Заради мен едва не загина веднъж. Капитан Хейуърд никога няма да ми прости, ако допусна да се случи отново. Най-доброто, което можеш да направиш за мен, единственото, е да се върнеш в Ню Йорк, на работа, и да не разказваш на никого за случилото се тук. А онова, което аз трябва да свърша, трябва да го сторя сам. Не казвай нищо на никого, нито на Проктър, нито на Констанс, нито на Хейуърд. Разбираш ли? Трябва да възстановя силите си, преди да хвана Джъдсън. А аз ще го хвана. Освен ако той не ме изпревари.

Д’Агоста усети бодване при последните думи. Загледа се в Пендъргаст, легнал на кушетката, с отслабнало тяло, но с решителен ум. Отново го порази фанатичната обсебеност, която надничаше в тези очи. Бога ми, явно бе обичал онази жена.

— Е, добре – рече той неохотно. – Ще направя както искаш. Но ще трябва да кажа на Лора. Заклел съм се, че никога повече няма да я излъжа.

— Много добре. Кой още знае за усилията ти да ме откриеш тук?

— Инспекторът Балфур и още неколцина. Доста поразпитах наоколо.

— Значи и Естерхази знае. Но можем да обърнем това в наша полза. Разкажи на всички, че търсенето ти е било безплодно, че вече си убеден, че съм мъртъв. Върни се у дома и покажи всячески, че скърбиш.

— Щом наистина това искаш.

Очите на Пендъргаст го приковаха.

— Настоявам за това.