Хладнокръвно отмъщение

39.

Блатото Блек Брейк, Луизиана

Нед Бетъртън извади кърпичката от джоба си и попи чело за поне стотен път. Носеше широка тениска и бермуди, но не бе очаквал, че блатният въздух ще е така задушен по това време на годината. А стегнатата превръзка на наранените кокалчета на пръстите му запарваше като пиле в плик за печене.

Хайръм, възрастният почти беззъб мъж, с когото бе разговарял пред „Тайни’с“, беше на кормилото на очуканата лодка, със спусната на ушите безформена шапка. Той се наведе над планшира, изплю дълга струя кафяво оцветена от тютюна плюнка във водата, отново се изправи и съсредоточи поглед върху тесния канал, които водеше напред към стена от зеленина.

Един час разследване в архивите на Областния център се бе оказал достатъчен за Бетъртън, за да установи, че Спениш Айлънд е бивш ловен и риболовен лагер, разположен навътре в блатата Блек Брейк – и собственост на семейството на Джун Броуди. Щом научи това, той веднага се бе заловил да открие Хайръм. Бе отнело много подмазване и сладкодумие, за да убеди киселия старец да го отведе до Спениш Айлънд В крайна сметка една стодоларова банкнота и размаханата бутилка „Олд Гренд Дед“ бяха свършили работа – но дори и след това Хайръм бе продължил да настоява да се срещнат на най-далечния северозападен край на Лейк енд, далеч от любопитните очи на Тайни и останалата му сган.

В началото на пътуването им Хайръм беше мрачен, неспокоен и необщителен. Журналистът имаше достатъчно здрав разум да не го принуждава да говори. Вместо това бе оставил бутилката на удобно място и сега – два часа и много глътки по-късно – езикът на Хайръм бе започнал да се развързва.

— Колко още? – попита Бетъртън и за пореден път се избърса с кърпичката.

— Петнайсет минути – отвърна Хайръм и изстреля още един замислен залп от слюнка зад борда. – Може и двайсет. Тъкмо навлизаме в лепкавата зона.

Не се майтапи, помисли си Бетъртън. Кипарисовите дървета ги заключваха от всички страни, а над главите им се сплитаха зелени и кафяви венци, които почти закриваха слънцето. Въздухът бе толкова плътен и влажен, че сякаш бяха под водата. Птици и насекоми бръмчаха и цвърчаха, а от време на време се чуваше тежък плясък, когато някой алигатор се плъзнеше във водата.

— Смяташ ли, че онзи тип от ФБР изобщо е успял да се добере до Спениш Айлънд? – попита Бетъртън.

— Представа нямам – отговори Хайръм. – Не ми е казал.

Бетъртън бе прекарал два извънредно занимателни дни, докато проучваше Пендъргаст. Не се бе оказало лесно и човек можеше да прекара и цяла седмица над задачата. Може би дори месец. Този мъж всъщност беше един от нюорлианските представители на фамилията. Причудлив стар клон на род с френски и английски корени. Думата „ексцентричен“ дори бегло не можеше да ги опише – това бяха учени, изследователи, знахари-шарлатани, амбулантни търговци, магьосници, илюзионисти… и убийци. Да, убийци. Някаква пралеля бе отровила цялото си семейство и бе свършила заключена зад стените на затвора за душевно болни. Един от пра-пра-…прачичовците се бе оказал известен магьосник и учител на Худини. Самият Пендъргаст имаше брат, който явно бе изчезнал в Италия и около който се носеха редица странни слухове с твърде малко отговори. А Пендъргаст, както изглежда, бе прекарал част от късния си пубертет в клиника, въпреки че подробностите бяха конфиденциални и не му се удаде да установи дали причината е била физическа или психологическа.

Но пожарът беше онова, което заинтригува Бетъртън повече от всичко. През детството на Пендъргаст някаква шайка от Ню Орлиънс бе изгорила до основи фамилното имение на улица „Дофин“. Следователите по случая не бяха успели да изяснят точно защо. При все че никой не се бе признал за част от шайката, много хора, разпитани от полицията бяха изредили разнообразни и противоречиви причини, поради които имението е било запалено: че семейството практикувало вуду, че синът убивал домашните любимци на съседите, че родът планирал да отрови местния водоизточник. Но когато Бетъртън подреди цялата объркана информация, усети нещо друго зад действията на тълпата: внимателно проведена кампания за дезинформация, фино замислена от едно или повече неизвестни лица и целяща да унищожи клана Пендъргаст.

Изглежда семейството имаше могъщ и тайнствен враг…

Лодката се разклати, преминавайки през един по-плитък кален участък и Хайръм изключи двигателя. Пред тях клаустрофобичният зелен тунел се разклоняваше. Лодкарят забави дотолкова, че практически спряха. За очите на Бетъртън двете разклонения изглеждаха еднакви – тъмни и мрачни, с лиани и кипарисови клони, увиснали подобно на домашно пушени наденици. Хайръм замислено се почеса по брадата и вдигна очи, сякаш очакваше прозрение свише.

— Не сме се изгубили, нали? – попита Бетъртън. Даде си сметка, че да повери живота си в ръцете на този застаряваш пияница надали беше най-разумният ход в живота му. Ако нещо му се случеше из тези места, край с него. Не съществуваше някакъв шанс да открие обратния път в този блатен лабиринт.

— Тц! – беше отговорът на лодкаря. После взе бутилката, отпи яка глътка, запали двигателя и рязко сви по лявото разклонение.

Нататък каналът се стесняваше още повече, замрежен от блатни хиацинти и водна леща. Подсвиркването и жуженето на невидимите твари се засили. Заобиколиха един стар кипарисов пън, който стърчеше сред тинята подобно рухнал паметник. Хайръм отново намали, за да вземе един остър завой на канала, и надникна през плътната завеса от растителност, която блокираше гледката пред тях.

— Би трябвало да е ей там – промърмори той.

Като пришпори двигателя леко, той преведе лодката през тъмния и лепкав пасаж. Бетъртън се наведе, докато преминаваха през отвесния килим от мъх, след което отново се изправи и напрегнато се взря напред.

Папратите и високите треви свършваха в мрачно сечище. Погледът му пробяга нататък – и той рязко си пое дъх.

Блатото отстъпваше пред малко, почти кръгло парче земя, поръбено с прастари кипариси. Цялата открита площ беше суха и напукана, сякаш я бяха залели с напалм. Останките от няколко купчини насмолени греди, почернели и изгорели, все още се извисяваха към небето като зъби. Навсякъде бяха разпилени овъглени парчета дърво, огънат от топлината метал и боклуци. Във въздуха се носеше остър мирис на влага и изгоряло.

— Това ли е Спениш Айлънд? – попита журналистът невярващо.

— Това е останало, бих казал – изхъхри Хайръм.

Лодката се насочи към плитчините, плъзна се по калния бряг и Бетъртън скочи навън. Тръгна отривисто, подритвайки боклуците на пътя си. Сред тях имаше какво ли не: метални десктопи, пружини за легла, парчета счупена посуда, обгорен диван, еленови рога, разтопено стъкло, парцаливи остатъци от книги и – за негова огромна изненада – почернели отломки от апаратура с неясно предназначение, смачкана и огъната. Той се наведе над един чарк и го вдигна. Въпреки ужасната топлина, на която е бил подложен предметът, Бетъртън разпозна, че е някакво измервателно устройство: фрезован метал с градуирана игла, разграфена в милиметров мащаб. В единия му край можеше да различи дребно напечатано лого: Прецизно медицинско оборудване, Фол Ривър, Масачузетс.

Какво, по дяволите, е ставало тук?

Той чу гласа на Хайръм иззад гърба си, висок и напрегнат.

— Може би е време да се връщаме.

Внезапно Бетъртън усети настъпилата тишина. За разлика от останалата част на блатото, птиците и насекомите тук бяха замлъкнали. Имаше нещо ужасно в дебнещата тишина. Той сведе поглед към бъркотията от боклуци, към странното парче обгорен метал, към уродливо сгънатата апаратура. Над това място витаеше смърт.

По-лошо – сякаш витаеха духове.

Изведнъж Бетъртън осъзна, че не иска нищо по-силно от това да напусне проклетото място незабавно. Обърна се и заподбира пътя си към лодката. Хайръм, очевидно обзет от същото желание, вече бе преполовил разстоянието. Безмълвно поеха обратно през тесните, виещи се канали, които водеха към Лейк Енд.

Веднъж – само веднъж – Бетъртън се озърна през рамо към стената от растителност, преплетени клони и загадъчни зелени сенки. Какви тайни криеше, що за ужасно събитие бе сполетяло Спениш Айлънд, той не можеше да каже. Но в едно бе сигурен: по един или друг начин онова съмнително копеле, Пендъргаст, бе в центъра на всичко.