Хладнокръвно отмъщение

59.

Ню Йорк сити

Нед Бетъртън стоеше на входа към пристана за лодки на Седемдесет и девета улица и се взираше към безпорядъка от яхти, платноходки и всевъзможни корита за развлечение, всички поклащащи се леко напред-назад в спокойните води на Хъдсън. Беше облечен само със сакото, което си беше взел – син блейзер, – но си бе купил един евтин шал, напъхан в момента в яката, заедно с бяла фуражка, килната небрежно върху главата му. Още нямаше шест часа, но слънцето бързо потъна зад бастионите на Ню Джърси.

С ръце в джобовете, той гледаше към яхтата, с която беше видял германеца да излиза предишния ден, закотвена на известно разстояние от доковете. Беше си внушителен съд, който проблясваше в бяло с три редици прозорци с тъмни стъкла – дълъг над сто фута. На борда не се виждаше никакво оживление.

Отпуската на Бетъртън беше свършила и обажданията на Кранстън от вестника бяха станали заплашителни. Мъжът беше бесен, че се налага сам да отразява църковните мероприятия и всичките други глупости. Добре – да върви по дяволите. Това беше гореща следа, тази яхта. Можеше да се окаже неговият билет за навън.

Наричаш се репортер? Че ти не можеш да напишеш репортаж за една селска тоалетни. Бетъртън се изчерви при мисълта как го беше нахокала Кори Суонсън. Това беше другата причина, поради която се бе върнал тук. Знаеше, така или иначе, че Пендъргаст е замесен… и не като разследващ.

Всъщност тъкмо синият блейзер му даде идеята. Знаеше, че е широко разпространена практика яхтсмени, закотвени в съседство, да си разменят визити, да споделят питиета или да демонстрират други жестове на любезност. Щеше да се престори на такъв, да се качи на борда и да види каквото има да се види. Но това бяха лоши момчета, наркодилъри – и той трябваше да играе много, много внимателно.

Скоро откри, че не е толкова просто да влезе в яхтклуба. Мястото беше заобиколено от верига с метални халки и барака за охрана със заключена порта. Една голяма табела известяваше: „Гости – само с покана“. Мястото смърдеше на пари, затворено за простолюдието.

Той изследва оградата, която минаваше покрай брега и изчезваше в някакви храсти. Убеди се, че никой не го гледа и последва оградата в храсталака, като си пробиваше път през растителността по речния бряг. И там откри онова, което търсеше: ниска пролука.

Промъкна се през нея, изправи се, изтупа се, върна фуражката на главата си, приглади блейзера и продължи по брега, без да се отдалечава от гъстака. След петдесетина метра различи отпред навеса за лодки и началото на колоните и кея. Пооправи отново дрехите си и излезе на открито, като тръгна бързо към алеята над вълнолома, после продължи спокойно по нея сякаш е просто поредният яхтсмен, излязъл на чист въздух. Служителите на яхтклуба работеха на дока край навеса, където стояха няколко дузини корабчета, привързани на номерирани спотове.

— Добър вечер – поздрави Бетъртън.

Мъжът вдиша поглед, отвърна му и продължи работата си.

— Питам се – каза Бетъртън – дали бихте ме завели до онази яхта ей там. – Той извади двайсетачка от джоба си и кимна към бялата яхта, която се поклащаше на петстотин метра от тях. Мъжът се изправи. Погледна двайсетачката, после Бетъртън.

— „Фергелтунг“ ли?

— Точно така. И ще ви помоля да ме изчакате и да ме върнете обратно. Няма да остана на борда повече от пет минути, десет най-много.

— По каква работа?

— Посещение от учтивост. Един яхтемен – при друг яхтемен. Възхищавам се на коритото и си мисля дали да не си взема и аз нещо подобно. Моята яхта е ей там.

— Той махна неопределено към пристана.

— Ами…

В мрака на навеса за лодки се мярна движение и се появи друг мъж, към трийсет и петгодишен, с избеляла от слънцето кестенява коса и тъмен тен, въпреки че беше ноември.

— Аз ще го заведа, Брал – каза той и огледа внимателно Бетъртън.

— Добре. Вик. Изцяло твой е.

— Ще ме почакате ли, докато съм на борда? – попита Бетъртън.

Мъжът кимна, после посочи към едно от корабчетата на яхтклуба:

— Качвай се.