Хладнокръвно отмъщение

25.

Единбург, Шотландия

— Можете да си облечете ризата вече, господин Пендъргаст. – Възрастният лекар върна един по един инструментите си в износената чанта марка „Гладстоун“ с придирчиви и точни движения: стетоскоп, апарат за измерване на кръвно, отоскоп, фенерче, офталмоскоп, портативен апарат за ЕКГ. След като внимателно затвори чантата, човекът огледа луксозния хотелски апартамент, после дари Пендъргаст с още един неодобрителен поглед. – Заздравяла е зле.

— Да, знам. Условията, в които се възстановявах, бяха… една-две идеи под съвършенството.

Докторът се поколеба.

— Очевидно е, че раната е причинена от куршум.

— Действително. – Пендъргаст закопча бялата си риза, над която наметна копринен халат с индийски мотиви в приглушени тонове. – Ловен инцидент.

— Подобни инциденти следва да се съобщават в полицията, нали знаете.

— Благодаря ви за забележката, властите са наясно с всичко необходимо.

Бръчката върху челото на лекаря се задълбочи.

— Все още сте доста слаб. Анемията ви е сериозна, имате и брадикардия. Препоръчвам поне две седмици почивка на легло, най-добре в болница.

— Уважавам диагнозата ви, докторе, и ще я взема предвид. Благоволете сега да ми изготвите справка с жизнените ми показатели, както и електрокардиограмата, а след това с удоволствие ще покрия сметката за визитата ви.

Пет минути по-късно лекаря напусна апартамента, като внимателно затвори вратата след себе си. Пендъргаст изми ръцете си в банята и се отправи към телефона.

— Да, господин Пендъргаст, как мога да ви бъда полезен?

— Ако обичате, донесете ми „Олд Ралж“[4] и един „Нойли Прат“[5]. С лимон.

— Както желаете, сър.

Пендъргаст остави слушалката, прекоси хола, разтвори стъклените врати и излезе на малката тераса. Отвън го посрещна жуженето на града. Беше хладна вечер. Долу на улица „Принсис“ няколко таксита чакаха пред фоайето на хотела, прогърмя камион. Пътниците се тълпяха на автогара „Уейвърли“. Агентът вдигна поглед към Стария град и отвъд, към разпиляната, пясъчна на цвят грамада на Единбургския замък, който сякаш пламтеше на фона на пурпурното сияние на залеза.

Почука се, после врата на апартамента се отвори. Един камериер в униформа влезе със сребърен поднос, на който имаше чаши, лед, шейкър, малка купичка с лимонови кори и две бутилки.

— Благодаря – каза Пендъргаст като влезе и притисна банкнота в ръката на младежа.

— Удоволствието е мое, сър.

Камериерът си тръгна Пендъргаст напълни шейкъра с лед, заля го с няколко пръста джин и глътка вермут. Бърка сместа в продължение на шейсет секунди, после я прецеди в едната чаша и добави шипка лимонови кори.

Взе питието, отново излезе на балкона и остана там, неподвижен, в продължение на час. Най-сетне пресуши чашата, извади от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер.

Сигналът за свободно прозвуча няколко пъти, преди един сънен глас да отговори.

— Д’Агоста.

— Здравей, Винсънт.

— Пендъргаст?

— Да.

— Къде си? – Гласът вече не беше сънен.

— В хотел „Балморал“ в Единбург.

— Как си със здравето?

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква.

— А Естерхази – с него какво стана?

— Успя да се изплъзне от хватката ми.

— Мили Боже. Как?

— Подробностите не са от значение. Достатъчно ще е да кажа, че дори и най-добре скроените планове са подвластни на каприза на обстоятелствата.

— Къде е той сега?

— Във въздуха. На международен полет.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ванът, който открадна, е бил открит паркиран на една служебна отсечка в близост до единбургското летище.

— Кога?

— Този следобед.

— Хубаво. Значи самолетът му още не се е приземил. Кажи ми накъде е тръгнал проклетият кучи син и ще му устроя топло посрещане.

— Боя се, че не мога да сторя това.

— Защо не, по дяволите? Само не ми казвай, че се каниш просто да го оставиш.

— Не е това. Вече говорих с имиграционните служби и паспортен контрол. Никъде не е залисано, че Джъдсън Естерхази е напуснал Шотландия. Стотици други американци – да, но нито един Джъдсън.

— Добре тогава, значи е зарязал автомобила само за отвличане на вниманието. Все още се крие някъде там.

— Не, Винсънт. Обмислих възможностите от всички съществуващи ъгли. Определено е напуснал страната, най-вероятно пътува за САЩ.

— Как, по дяволите, би могло да стане това, без да мине през паспортната проверка?

— След разследването Естерхази е разиграл голямо театро при отпътуването си от Шотландия. В паспортните служби имат дата и номер на полета. Но никъде не е записано да се е връщал обратно – макар и двамата с теб да знаем, че го е направил.

— Това е невъзможно – не и с предохранителните мерки на летищата в наши дни.

— Напълно възможно е, ако използваш фалшив паспорт.

— Фалшив паспорт?

— Вероятно се е сдобил с такъв, докато е бил в Щатите след приключването на процеса.

Последва кратка пауза.

— Вече е буквално неизпълнима задача да се извади фалшив американски паспорт. Трябва да има друго обяснение.

— Няма. Той е с фалшив паспорт – факт, който намирам за силно обезпокоителен.

— Не може да се скрие. Ще надушим дирите му.

— Сега Джъдсън знае, че съм жив и че ще се стремя с всички средства да го спипам. Следователно ще бъде по-нисък от тревата. В краткосрочен план търсенето му е безполезно. Явно е, че някой професионалист му помага. Тъй че моето разследване ще трябва да поеме по нов курс.

— Така значи. И какъв ще да е той?

— Налага се да открия местонахождението на съпругата си сам.

Тези думи бяха посрещнати от нова и по-дълга пауза.

— Ъ-ъ-ъ… Пендъргаст… Прощавай, но ти вече знаеш къде е жена ти. В семейната гробница.

— Не, Винсънт. Хелън е жива. По-сигурен съм в това, отколкото, в каквото и да е друго през живота си.

Д’Агоста въздъхна шумно.

— Не му позволявай да ти причини това. Нима не виждаш какво се случва? Той е наясно колко много е значела тя за теб. Знае, че би дал всичко, че би направил всичко, за да си я върнеш. Опитва се да ти бърка в мозъка по свои собствени садистични причини.

Когато Пендъргаст не отвърна, Д’Агоста изруга полугласно.

— Предполагам, това означава, че вече не си под прикритие.

— Няма смисъл. Въпреки това възнамерявам да не се набивам много в очи в обозримо бъдеше. Все пак не държа да оповестявам всеки свой ход.

— Има ли как да ти помогна? Оттук?

— Можеш да наглеждаш Констанс в „Маунт Мърси“ вместо мен. Увери се, че нищо не й липсва.

— Дадено. Ами ти? Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Каквото ти казах. Ще намеря жена си. – И с тези думи Пендъргаст затвори.