Хладнокръвно отмъщение

65.

Специален агент Пендъргаст чакаше в една кола под наем на кръговото движение над яхтклуба на Седемдесет и девета улица в Манхатънския Горен Уест сайд, изучавайки през бинокъла закотвените яхти на няколкостотин метра от брега. Това беше най-голямата яхта в яхтклуба, лъскава и добре обзаведена. Когато следобедният вятър промени посоката си, яхтата се завъртя на вързалото си, разкривайки името и хейлинг порта, изписани с боя на кърмата.

Студен порив на вятъра нахлу откъм водата, разклати колата и вдигна бели вълни по широката Хъдсън.

В този момент мобилният телефон, оставен на пасажерската седалка, започна да звъни. Пендъргаст свали бинокъла, за да отговори.

— Да?

— Това моят най-главен таен агент ли е? – долетя шептящият глас от другата страна на линията.

— Мим – каза Пендъргаст. – Как мина?

— Намери яхтата, нали?

— В момента я гледам.

В слушалката се разнесе доволен, дрезгав кикот.

— Идеално. Идеално. Смяташ ли, че имаме… ъ-ъ-ъ… незаконен участник?

— Всъщност, да, Мим – благодарение на теб.

— „Фергелтунг“ на немски означава „отмъщение“ Това е по-скоро предизвикателство. Пак напомням, че онази спяща мрежа от писита[33], която бях създал из цял Кливланд, до голяма степен бездействаше в последно време. Крайно време беше да я накарам да направи нещо полезно.

— Предпочитам да не знам подробностите. Но имаш моите благодарности.

— Радвам се, че успях да помогна и този път. Отпусни се, земляк. – Чу се изщракване и линията прекъсна.

Пендъргаст пусна телефона в джоба си и подкара колата напред, насочвайки се към входа на яхтклуба и към портата, която водеше към главния кей. Един мъж в безупречно изгладена униформа – бивше ченге, без съмнение – надникна от охранителния пункт.

— Да ви помота?

— Дойдох да се срещна с господин Лоуи, генералния управител.

— А вие сте…?

Пендъргаст извади значката си и я обърна за момент към него.

— Специален агент Пендъргаст.

— Имате ли уговорка?

— Не.

— А това се отнася до…?

Пендъргаст просто го гледаше. След това се усмихна.

— Проблем ли ще е? Защото ако има проблем, бих искал да знам сега.

Мъжът примига.

— Един момент. – Той се върна в будката и заговори по телефона. След малко отвори портата. – Можете да влезете и да паркирате. Господин Лоуи ще излезе след няколко минути.

Изминаха повече от няколко минута. Най-накрая един висок мъж в добра физическа форма, с вид на моряк излезе от главната сграда на яхтклуба и тръгна към него важно.

— Виж ти, виж ти. ФБР? – Мъжът протегна ръка с приятелска усмивка, а сините му очи блестяха. – Какво мога да направя за вас?

Пендъргаст кимна към яхтата.

— Интересува ме тази яхта.

Мъжът помълча малко, след това попита:

— Каква е причината за интереса ви? – Той продължи да се усмихва сърдечно.

— Служебна – усмихна се в отговор Пендъргаст.

— Служебна. Гледай ти, това е интересно – каза мъжът. – Защото аз току-що се обадих в нюйоркския офис на ФБР и ги попитах дали специален агент Пендърграст работи по случай, който засяга яхтклуба…

— Пендъргаст.

— Извинете ме. Пендъргаст. Отговориха, че временно отсъствате и ме увериха, че в момента не се занимавате активно с никакъв случаи. Така че човек трябва да допусне, че работите на две места и размахвате значката си под фалшив претекст. Което сигурно е против правилата във ФБР. Прав ли съм?

Усмивката на Пендъргаст не помръкна.

— Прав сте във всяко отношение.

— Така че сега аз ще се върна в офиса си, а вие ще се махнете, и ако чуя още веднъж за това, ще позвъня отново на ФБР и ще се оплача, че един от техните специални агенти броди из града, използвайки значката си, за да плаши съблюдаващите закона граждани.

— Плаши? Когато започна да ви плаша, ще го разберете.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение. – Пендъргаст кимна към водата. – Предполагам, че виждате онази яхта там? Имам причина да вярвам, че на нея ще се извърши сериозно престъпление. Ако това престъпление стане факт, тогава аз ще поема случая – в напълно официалното си качество, – а вие, съвсем естествено, ще бъдете разследван като съучастник.

— Празни заплахи. Не съм съучастник и вие го знаете. Ако има опасност от извършване на престъпление, предлагам ви да се обадите на полицията, господин Прендъргаст.

— Пендъргаст. – Гласът му остана спокоен. – Единственото, което искам от вас, господин Лоуи, е малко информация за тази яхта, екипажа, кой влиза, кой излиза. Ще си остане само между нас двамата. Защото виждам, че сте дружелюбен човек, който обича да помага на силите на реда.

— Ако се опитвате да ме сплашите, няма да стане. Работата ми е да пазя спокойствието на постоянните ни клиенти, които подпомагат този яхтклуб, което и възнамерявам да сторя. Ако се върнете със съдебна заповед, хубаво. Ако дойдат от нюйоркското полицейско управление, хубаво. Тогава ще съдействам. Но не и на агент от ФБР, който размахва някаква тенекиика в извънработно време. А сега изчезвайте

— Когато наистина разследваме това престъпление, колегите ми – и полицаите от отдел „Убийства“ – ще искат да знаят защо сте взели пари от хората на онази яхта.

Едно мускулче върху лицето на мъжа потрепна.

— Паричните възнаграждения са нещо нормално в този бизнес. Аз съм като файтонджия – бакшишите тук са практика. Няма нищо нередно.

— Естествено – стига „бакшишът“ да е в определен размер. После се превръща в съмнително плащане. Може би дори подкуп. А „подкуп“ означава да платиш на някого, с цел да отблъсква силите на реда, ако дойдат и започнат да разпитват наоколо, което ви прави всъщност съучастник. Особено ако стане ясно, че не само сте заплашвали да ме убиете, ако не напусна района, но сте обиждали нюйоркските ченгета с най-вулгарни изрази.

— Ама какво става, по дяволите? Никога не съм заплашвал нито вас, нито ченгетата!

— Точните ви думи бяха: „Имам приятели, които ще ви пръснат мозъка с куршум, ако не се ометете оттук. Както и на онези говеда от НПУ“.

— Не съм казвал нищо подобно, лъжец такъв!

— Точно така. Но само двамата го знаем. Всички останали ще повярват, че говоря истината.

— Това няма да ви се размине! Блъфирате!

— Аз съм отчаян човек, господин Лоуи, и не действам по правилата. – Той извади мобилния си телефон.

— А сега ще звънна на спешния телефон на ФБР, за да съобщя за заплахите ви и да поискам помощ. Когато го направя, животът ви ще се промени – завинаги. Или…? – Той вдиша едната си вежда едновременно с телефона.

Лоуи го гледаше и трепереше от ярост.

— Кучи син!

— Ще приема това за „да“. Дали да не се оттеглим в офиса ви? Тук духа ужасен вятър откъм Хъдсън.