Хладнокръвно отмъщение

21.

Фаулмайър

Джъдсън Естерхази спря, за да си поеме дъх. Бе необичайно слънчево утро и мъгливите мочурища, които го обграждаха от всички страни, блестяха в богати кафяви и зелени тонове. В далечината се виждаше тъмната ивица на Иниш. А измежду хълмовете пред него само на неколкостотин метра се гушеше малка каменна къщичка, известна като Глимс Холм.

Естерхази бе чувал за нея, но отначало я бе отхвърлил като твърде далечна спрямо мястото на стрелбата, и прекалено примитивна, за да получи там Пендъргаст медицинските грижи, от които би се нуждаел. Но после научи, че Д’Агоста е бил в Инвъркърктън, разпитвал е за Пендъргаст и така бе разбрал, че Глимс Холм е последното място, което полицаят бе посетил, преди разочаровано да се върне в Америка.

Но дали разочарованието му бе искрено? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-иронично му се струваше, че тъкмо това би избрал Пендъргаст за възстановяването си.

И тогава, съвсем случайно, докато се ровеше в официалните документи на графство Съдърланд, Естерхази бе научил дреболията, която го убеди: странната старица, която живееше в каменната къща, се оказа леля на д-р Роскомън. Това бе факт, който лекарят – мъж, който видимо умееше да пази самообладание – бе скрил от добрите си съселяни в Инвъркърктън.

Като се прикри зад храстите прещип, Естерхази извади бинокъл и заразглежда постройката. През прозореца на долния етаж различи силуета на старата жена, която се въртеше около печката. Не след дълго тя извади нещо от огнището и изчезна от погледа му. За момент не я виждаше, след което тя отново се появи край прозореца на втория етаж, като носеше в ръце нещо, прилично на канче. После той различи как слабата й фигура се навежда над някой, който приличаше на болник в леглото, как му помага да се изправи и му подава канчето да пие.

Сърцето на Естерхази ускори ритъма си. Като забиваше бастунчето си в меката почва, той заобиколи къщата и спря от задната страна. Имаше малка вратичка, издялана от грубо дърво, която водеше към неголяма градина, навес и стар, изоставен обор. На задната стена на къщата нямаше прозорци.

Той се огледа внимателно. Не се виждаше никой. В безкрайните поля и тресавища във всички посоки нямаше жива душа. Измъкна малък пистолет от джоба си и се увери, че е зареден. Много предпазливо той започна да се приближава към къщата.

Скоро припълзя до задната врата. Драсна с нокът по дървото и зачака.

Естествено, дъртата проклетница имаше добър слух и го бе чула. Той долови стъпките й и приглушеното мърморене, докато се приближаваше. Вратата се отвори рязко. Жената надникна навън.

Последва тихо ахване.

С едно бързо, икономично движение Естерхази се надигна, притисна с ръка устата й и я дръпна от входа. След това здравата я цапардоса зад ухото с дръжката на пистолета и положи безжизненото й тяло върху торфа. Миг по-късно безшумно се плъзна в къщата. Долният етаж се състоеше от една-единствена голяма стая. Той бързо се огледа, отбелязвайки си емайлираната печка, захабените столове, окачените по стените рога и стръмното стълбище, водещо към таванската стая. Отгоре се чуваше високо, хрипливо дишане, което оставаше ритмично.

Той се движеше безшумно, огледа килера и се увери, че никой не се крие вътре. После, като стискаше здраво оръжието, се придвижи към стълбището. Беше направено от дебели греди, които можеше да скърцат.

Зачака в основата на стълбите, вслушвайки се напрегнато. Дишането продължаваше и по някое време мъжът на горкия стаж явно се извъртя в леглото си и изохка измъчено. Естерхази изчака още пълни пет минути, но всичко изглеждаше нормално.

Стъпи с един крак на най-ниското стъпало и лека-полека отпусна цялата си тежест върху него. Дървото не проскърца. Продължи така, с влудяваща бавност, докато почти стигна горе. Кракът на примитивния нар вече се виждаше на около метър. Там лежеше някакво тяло, обърнато гърбом, завито, спящо, със затруднено, но ритмично дишане. Беше мършав старец с дебела нощница, чиято бяла коса бе рошава и непокорна, точно като на бабичката. Или поне така изглеждаше.

Но Естерхази не се подлъга.

Една допълнителна възглавница бе подпряна на таблата зад главата на мъжа. Като отпусна пистолета, Естерхази я взе и с очи, приковани върху фигурата на леглото, я вдигна. Напрегнат, сграбчил възглавницата с две ръце, той се хвърли като тигър, притисна я в лицето на мъжа и се облегна отгоре с цялата си тежест.

Отдолу се разнесе приглушен вик и една ръка се измъкна, драскайки и блъскайки Естерхази, но в нея нямаше оръжие, а и той знаеше, че атаката му е била абсолютно изненадваща. Натисна възглавницата дори по-силно, така че звуците притихнаха и сега мъжът се съпротивляваше тихо, пърхащите му ръце сграбчиха ризата на Естерхази заедно с одеялото. Тялото отдолу се загърчи, неочаквано силно за човек, който така скоро е бил смъртно ранен. Една голяма ръка с тънки пръсти сграбчи юргана и го заусуква, вероятно го бе объркал с дрехите из нападателя си. С последно усилие на ръцете и краката завивката бе отхвърлена, разкривайки горката част на тялото, но Пендъргаст бързо отслабваше и краят щеше да настъпи скоро.

В този момент нещо възпря Естерхази: възлестите стари ръце на мъжа. Той се взря под неясната светлина в тънките крака, сбръчканата кожа, варикозните вени. Нямаше как да се сбъркат. Това беше тяло на възрастен човек. Никой не би могъл да пресъздаде толкова реалистична маскировка. Нещо повече: липсваха всякакви превръзки, белег или каквото и да е, което да напомня за едномесечна огнестрелна рана върху задъхващите се гърди.

Умът му заработи бясно, за да превъзмогне шока и яростта. Бе толкова сигурен, толкова убеден…

Бързо дръпна възглавницата и разкри разкривеното лице на мъжа с изплезен език и изскочили от ужас очи. Човекът се закашля, борейки се за въздух, а хлътналите му гърди се надигаха с усилие.

Ослепял от паника, Естерхази хвърли възглавницата настрани и се втурна надолу по стълбите. Дъртата тъкмо влизаше през задната врата, а по лицето й се стичаше кръв.

— Дяволско изчадие! – изкрещя тя и се пресегна към него с костеливите си пръсти, докато той притичваше край нея и се измъкваше през вратата навън в необятните пусти блата.