Хладнокръвно отмъщение

32.

Община Сейнт Чарлз, Луизиана

Д-р Питър Лий Бофорт последва мобилната съдебно-медицинска лаборатория – боядисана в дискретно сиво, – когато тя влезе през страничната врата на гробището „Сейнт Севин“. Един от работниците по поддръжката на мястото затвори вратата след него и побърза да я заключи. Двете коли – неговото собствени комби и мобилната лаборатория – тръгнаха бавно по тясната чакълеста пътека, обрамчена от кучешки дрян и магнолиеви дървета. „Сейнт Севин“ беше едно от най-старите узаконени гробища в Луизиана с безупречно поддържани парцели и поляни. През последните двеста години някои от най-знатните нюорлиански имена бяха погребани тук.

Те щяха да бъдат повече от изненадани, помисли си Бофорт, ако знаеха за процедурата, която щеше да се извърши на територията на гробището.

Пътеката се разклони, после се разклони още веднъж. Сега Бофорт можеше да види пред мобилната лаборатория малко струпване на автомобили: служебни коли, стар модел Ролс Ройс, един ван на „Сейнт Севин“. Лабораторията спря в тясна отбивка зад тях и Бофорт я последва, поглеждайки часовника си.

Беше шест и десет и слънцето тъкмо се изкачваше на хоризонта, хвърляйки златен отблясък над поляните и мрамора. За да се осигури максимална поверителност, ексхуматорите винаги работеха колкото се може по-рано сутрин.

Бофорт излезе от колата. Когато се приближи до семейния парцел, видя работници в защитни облекла да издигат прегради около едеин от гробовете. Беше необичайно студен ден дори за ранния ноември, за което той бе дълбоко благодарен. Ексхумациите в горещи дни бяха ужасно неприятни.

Предвид богатството и дългата история на семейство Пендъргаст в настоящия парцел имаше няколко гроба. Бофорт, който познаваше семейството от години, знаеше много добре, че повечето членове бяха предпочели да бъдат погребани в семейния парцел в плантация „Пенумбра“. Но някои изпитваха отвращение към това обвито с мъгли и обрасло в бурени място – или към криптите отдолу – и предпочитаха по-традиционно погребение.

Той заобиколи преградите и прескочи ниската чугунена ограда, която ограждаше парцела. Освен техниките видя гробокопачите, погребалния директор на „Сейнт Севин“, управителя на „Сейнт Севин“ и един пълен, неспокойно изглеждащ тип, за когото Бофорт предположи, че е Дженингс, служителят от здравеопазването.

В отсрещния край стоеше самият Алойзиъс Пендъргаст, неподвижен и мълчалив, в черно и бяло, едноцветно привидение. Бофорт го изгледа с любопитство. Не беше виждал агента от ФБР от младите му години. Върху черния си костюм той носеше дълго, кремаво палто като от камилска вълна, но – като се имаше предвид копринения му блясък – Бофорт реши, че е по-вероятно да е от викуня[7].

Бофорт се беше срещнал за първи път със семейство Пендъргаст като млад патолог в окръг Сейнт Чарлз, когато беше извикан в плантация „Пенумбра“ след едно поредно отравяне от старата луда леля – как се казваше… Корделия ли беше? Не, Корнелия. Той потръпна при спомена. Алойзиъс беше момче тогава, прекарваше лятото си в „Пенумбра“. Въпреки ужасните обстоятелства около посещението на Бофорт, младият Алойзиъс се лепна за него като репей, следвайки го навсякъде, очарован от съдебната патология. През няколко от следващите лета той се отбиваше при Бофорт в лабораторията му в мазето на болницата. Момчето се учеше извънредно бързо и проявяваше рядко срещано и силно любопитство. Прекалено силно и обезпокоително болезнено. Разбира се, болезнеността на момчето бледнееше пред тази на брат му… Само че този спомен бе твърде мъчителен и Бофорт го отхвърли.

Като по знак Пендъргаст вдигна поглед и закова очи в неговите. Той се приближи плавно и стисна ръката на Бофорт.

— Скъпи ми Бофорт – каза. – Благодаря ви, че дойдохте. – Пендъргаст имаше открай време – дори като момче – навика да се обръща към него само на последно име.

— Удоволствието е мое, Алойзиъс. Радвам се да ви видя отново след всичките тези години, но съжалявам, че трябваше да се случи при подобни обстоятелства.

— И все пак, ако не беше смъртта, ние сигурно никога нямаше да се познаваме – не е ли така?

Тези пронизващи сребристи очи се обърнаха към него и Бофорт, докато правеше морфологичен разбор на изречението, почувства леки тръпки да се спускат по гърба му. Никога преди не бе виждал Пендъргаст напрегнат или развълнуван. Защото независимо от външната невъзмутимост, днес мъжът изглеждаше точно така.

Преградите бяха събрани около парцела и Бофорт насочи вниманието си към ставащото. Дженингс си погледна часовника и подръпна яката си.

— Да започваме – каза той с висок, неспокоен глас.

— Бихте ли ми дали разрешението за ексхумация, ако обичате?

Пендъргаст го измъкна от джоба на палтото си и му го подаде. Служителят от здравния отдел го погледна, кимна и му го върна.

— Не забравяйте при всички случаи, че наша първостепенна отговорност е да пазим общественото здраве и да не накърняваме достойнството на починалия.

Той погледна надолу към надгробната плоча, на която се четеше само:

— Всички ли сме съгласни, че това именно е гробът?

Последва кимане.

Дженингс отстъпи назад.

— Много добре. Ексхумацията може да започне.

Двама гробокопачи с ръкавици и респираторни маски в допълнение към биозащитните им костюми се заеха да изрязват правоъгълник в гъстия зелен чим и с умели движения да го отделят и навиват на рула встрани. Друг стоеше до тях с малка гробищна земекопна машина.

Тревата беше вдигната, двамата гробари хванаха правите лопати, забивайки ги с натиск в черната пръст. Скоро върху постлания на земята найлон започна да се оформя спретната купчинка. Дупката доби форма, копачите изрязаха стените и ги огладиха. После отстъпиха назад и дойде ред на багера, който зарови миниатюрния си кош в тъмната пръст.

Багерът и двамата копачи се редуваха, като копачите оформяха дупката, докато багерът изваждаше пръстта. Събраната група наблюдаваше, пазейки тишина почти като в църква. С разширяването на дупката въздухът започна да натежава от влажния й мирис; глинест и странно ароматен, като миризмата на дълбока гора. От отворения гроб се издигаха слаби изпарения. Дженингс от здравния отдел се пресегна към джоба си и също си сложи маска на лицето.

Бофорт скришом погледна към агента на ФБР. Той се бе втренчил в задълбочаващия се изкоп като омагьосан, с напрегнато изражение, което, поне за Бофорт, оставаше неразгадаемо. Пендъргаст отговаряше уклончиво защо му е потребна ексхумация на тялото на съпругата му, но беше настоял мобилната лаборатория да е подготвена, за да се извършат тестове за установяване на самоличност, в случай, че стане нужда. Дори за такова ексцентрично семейство като Пендъргастови това изглеждаше обезпокоително и необяснимо.

Копането продължи още петнайсет минута, които се удължиха до трийсет. Двамата мъже с маските и защитните облекла спряха за кратка почивка и после продължиха работа. След няколко минути една от лопатите се удари в нещо тежко и издаде дълбок, кух звук.

Мъжете, заобиколили отворения гроб, се спогледаха. Всички, освен Пендъргаст, чиито очи оставаха приковани в зеещата дупка пред краката му.

Сега вече по-внимателно копачите за пореден път подравниха стените, след което продължиха надолу, бавно откривайки стандартния циментов контейнер, в който почиваше ковчегът. С помощта на въжета багерът повдигна бетонния капак и откри ковчега. Беше направен от махагон, по-черен дори от заобикалящата го пръст, и снабден с медни дръжки, ъгли и лайсни. Във вече натежалия въздух проникна нов мирис: слаб лъх на разложение.

Още четирима мъже се появиха край гроба – те носеха „черупката“ – нов ковчег, в който да се положат стария и ексхумираните останки. Като го оставиха на земята, те се приближиха да помогнат на копачите. Докато групата гледаше мълчаливо, в гроба спуснаха мрежа и я подпъхнаха под ковчега. Бавно, внимателно, на ръка, шестимата мъже се напрегнаха, за да го вдигнат.

Бофорт наблюдаваше. Отначало ковчегът се съпротивляваше на усилието. След което със слаба въздишка се освободи и започна да се издига.

Докато свидетелите правеха място, работниците от гробището „Сейнт Севин“ издигнаха ковчега и го положиха на земята до „черупката“. Дженингс се приближи, слагайки си латексови ръкавици. Като коленичи до горката част на ковчега, той се наведе, за да инспектира плочата с името.

— Хелън Естерхази Пендъргаст – прочете той през маската. – Нека протоколът потвърди, че името върху капака съвпада с името в разрешението за ексхумация.

Сега дойде ред да отворят „черупката“. Бофорт видя, че вътрешността й се състои от насмолена цинкова обшивка, покрита с пластмасова мембрана и запечатана. Всичко, както го изискваше стандартът. По кимване на Дженингс, който тихо бе отстъпил назад, гробищните работници отново вдигнаха ковчега на Хелън Пендъргаст с мрежите, занесоха го до отворената „черупка“ и го оставиха вътре. Пендъргаст гледаше като замръзнал, с бледо лице и полузатворени очи. Не беше помръднал нито един мускул, като изключим миганията, от самото начало на ексхумацията.

Като закрепиха ковчега в „черупката“, затвориха и стегнаха капака й. Началникът на гробището пристъпи напред с малка медна плочка в ръце. Докато работниците сваляха защитните си облекла и миеха ръцете си с дезинфектант, той закова медната плочка с името върху „черупката“.

Бофорт се размърда. Наближаваше време и той да започне работа. Работниците повдигнаха „черупката“ в двата края и след тях всички се придвижиха до буса на мобилната лаборатория, гарирана на чакъла наблизо. Тя беше разположена в сянката на магнолиите, чуваше се шумът на работещ генератор. Помощникът му отвори задните врати и помогна на работниците да внесат „черупката“ вътре.

Бофорт изчака да затворят вратите и последва работниците обратно до оградения парцел. Групата щеше да остане там до края на процедурата. Някои работници вече запълваха стария гроб, докато други, с помощта на багера, започнаха да копаят нов гроб до него: когато работата с останките приключеше, те щяха да бъдат препогребани на новото място. Бофорт знаеше, че преместването на тялото – дори и на такова малко разстояние – е единственият начин Пендъргаст да се сдобие с разрешително за ексхумация. И дори тогава той продължаваше да се пита какъв ли натиск е бил оказан върху нервния, изпотен Дженингс. Най-сетне Пендъргаст помръдна и отправи поглед към него. Изразът на очакване и напрегната наблюдателност се бе задълбочил в бледите му черти. Бофорт се приближи към него и тихо заговори:

— Готови сме. А сега какви точно тестове бихте искали да направим?

Агентът на ФБР го изгледа.

— ДНК, проби от косата, ако е възможно отпечатъци от пръстите, рентген на зъбите. Всичко.

Бофорт се запита какъв е най-тактичният начин да изкаже мисълта си.

— Би било полезно да знам каква е целта на всичко това.

Изминаха няколко дълги секунди, преди Пендъргаст да отговори.

— Тялото в ковчега не е това на съпругата ми.

Бофорт се опитваше да вникне.

— Какво ви кара да мислите, че е имало… грешка?

— Ще ви помоля просто да направите тестовете, ако обичате – каза Пендъргаст тихо. Бледата му ръка се измъкна изпод костюма; в нея държеше четка за коса в запечатан найлонов плик. – Ще ви трябва проба от нейната ДНК.

Бофорт пое плика, питайки се що за човек е този, който би запазил четката за коса на жена си недокосната в продължение на десет години след смъртта й. Той се прокашля.

— Ами ако тялото е нейно?

Когато не получи отговор на въпроса си, Бофорт попита:

— Ъ-ъ-ъ… бихте ли искали да присъствате, когато отворим ковчега?

Призрачният поглед на Пендъргаст сякаш смрази Бофорт.

— За мен това е безразлично.

Той се обърна обратно към гроба и не каза нищо повече.