Хладнокръвно отмъщение

54.

Кори Суонсън чу слабото звънене на клетъчния си телефон през слушалките, докато лежеше на леглото в спалнята си и слушаше „Найн инч нейлс“*. Тя се изправи, свали слушалките, затършува из голямата камара от дрехи на пода и извади телефона.

Номер, който не познаваше.

— Да?

— Ало? – долетя глас. – Корин Суонсън ли е?

— Корин? – Мъжът имаше силен южняшки акцент, не толкова изискан и мелодичен като на Пендъргаст, но не и чак толкова различен. Това мигновено я накара да застане нащрек. – Да, Корин е на телефона.

— Корин, казвам се Нед Бетъртън.

Тя изчака.

— Репортер съм.

— Къде?

Колебание.

— В „Езервил бий“.

При това Кори не се сдържа и се разсмя.

— Добре, кой се обажда все пак и какви са тези шеги? Приятел на Пендъргаст ли сте?

От другата страна настъпи тишина.

— Това не е шега, но факт е, че той е причината да ви потърся.

Кори чакаше.

— Извинявам се, че се свързвам с вас така, но разбрах, че вие сте тази, която поддържа уебсайта за специален агент Пендъргаст.

— Точно така – произнесе Кори предпазливо.

— Оттам взех името ви – каза мъжът. – Не знаех, че сте в града до днес. Пиша статия за едно двойно убийство, което се случи в Мисисипи. Бих искал да поговорим.

— Говорете.

— Не по телефона. Лично.

Кори се поколеба. Инстинктите й подсказваха да го отреже, но беше любопитна каква е връзката с Пендъргаст.

— Къде?

— Всъщност, не познавам Ню Йорк добре. Какво ще кажете, например за… ъ-ъ-ъ… „Деликатеси Карнеги“?

— Не обичам пастърма.

— Чух, че имали страхотен чийзкейк. Какво ще кажете за след един час? Ще съм с червен шал.

— Както искате.

Имаше поне десет човека с червени шалове в помещението и докато открие Бетъртън, настроението на Кори вече се беше скапало. Той стана при приближаването й и измъкна стол за нея.

— Мога и сама, благодаря, не съм някоя немощна южняшка хубавица – каза тя, докато дърпаше стола от услужливите му ръце и сядаше.

Той беше към трийсетте, дребен, но жилав на вид, мускулест, с белези от старо акне по красивото иначе лице. Беше облечен в спортно сако, издаващо лош вкус, шотландски каскет върху кестенявата коса и нос, който по всяка вероятност някога е бил чупен. Да не говорим и превързаната му към шината ръка. Любопитно.

Той поръча парче трюфелов чийзкейк, а Кори се спря на сандвич с бекон, маруля и домати. Когато келнерката се отдалечи, Кори скръсти ръце пред гърдите си и впери очи в Бетъртън.

— Добре, а сега: за какво е всичко това?

— Преди почти две седмици едно семейство, Карлтън и Джун Броуди, бяха брутално убити в Малфурш, Мисисипи. Изтезавани и след това убита, за да съм точен.

За миг го заглушиха тракащите чинии и келнерите, подвикващи поръчки.

— Продължавайте – каза Кори.

— Престъплението е неразкрито. Но аз се натъкнах на известна информация, която проследявам. Нищо определено, сама разбирате, но има някои показателни факта.

— Какво общо има с това Пендъргаст?

— Ще стигна и до там, момент. Ето историята. Преди десетина години семейство Броуди изчезва. Жената симулира самоубийство, после изчезва съпругът. Преди няколко месеца те се появяват отново, сякаш нищо не се е случило, връщат се в Малфурш и продължават живота си. Тя приписва симулираното си самоубийство на семейни и служебни затруднения, а двамата в един глас твърдят, че през времето, когато ги е нямало, са управлявали хотел в Мексико. Само дето не е било така. Излъгали са.

Кори се наклони напред. Беше по-интересно, отколкото бе очаквала.

— Малко преди да се появят отново, Пендъргаст пристига в Малфурш с корабче, придружаван от един капитан от НПУ – жена.

Кори кимна. Това трябва да е била Хейуърд.

— Никой не може да ми каже какво са правили там, нито защо са отишли. Изглежда, че той е проявявал интерес към едно място навътре в съседното блато – място, наречено Спениш Айлънд. – Той продължи да разказва на Кори за всичко, което беше научил и за подозренията си, че това е свързано с операция за преработване и контрабанда на наркотици.

Кори кимна. Значи по това работеше толкова секретно Пендъргаст.

— Преди по-малко от две седмици мъж с германски акцент се появява в Малфурш. Тъкмо тогава семейство Броуди са брутално убити. Тръгнах по следите на мъжа и те ме доведоха до Ню Йорк. Беше използвал фалшив адрес, но успях да го свържа с малка къща от червеникавокафяв камък на Ийст Енд авеню № 428. Поразрових се наоколо. Сградата е в сърцето на стария немскоговорящ район Йорквил и продължава да е собственост на една и съща компания от 1940 г. Фирма за недвижими имоти. Изглежда, мъжът има и огромна яхта, закотвена в пристанището за лодки. Проследих го от къщата до там.

Кори кимна отново. Питаше се кога ли ще й поиска някаква информация в замяна.

— Е? – вдигна вежди тя

— С две думи: според мен този Пендъргаст, за когото вие явно знаете толкова много, е ключът към цялата работа.

— Няма съмнение. Това е големия случай, по който работеше.

Последва неловка пауза.

— Не ми изглежда вероятно.

— Какво искате да кажете?

— Когато един агент на ФБР тръгне да работи по даден случай, не тръгва да взривява бар и да потопява куп лодки, без да броим изгарянето на лабораторията за наркотици в блатата. Не, това е нещо извънслужебно.

— Възможно е. Той често прави… самостоятелни разследвания.

— Казвам ви, че това не е разследване. Това е… отмъщение, възмездие. Този Пендъргаст… смятам, че той е организирал цялата операция.

Тя го изгледа.

— Организирал какво?

— Убийството на семейство Броуди. Операцията по контрабанда на дрога, ако наистина е имало такава. Но във всеки случаи тук става нещо голямо и изключително незаконно – това поне е очевидно.

— Чакайте малко, наричате Пендъргаст „наркобарон“, може би дори убиец?

— Нека да кажем, че имам сериозни подозрения, че е замесен. Всичко дотук сочи към производството на наркотици и този агент на ФБР е затънал до шия в…

Кори рязко се изправи и шумно избута стола си.

— Да не би да сте се побъркали? – каза тя на висок глас.

— Моля ви, седнете…

— Нямам никакво намерение! Пендъргаст да продава наркотици?! – Тя звучеше толкова възмутено, че в препълнения ресторант започнаха да се обръщат хора. Но не й пукаше.

Бетъртън се отдръпна след това избухване.

— Ще замълчите ли…

— Пендъргаст е един от най-честните хора, които въобще ще срещнете някога. Не сте достоен дори да целунете обувките му!

Тя видя как репортерът се изчервява от унижение. Сега вече бе приковала вниманието на целия ресторант. Няколко келнери забързано си проправяха път към нея. В това имаше нещо почти удовлетворяващо.

Нейното засилващо се раздразнение от изчезването на Пендъргаст, възмущението й от това, че я бяха накарали да вярва, че той е мъртъв – всичко това сякаш се сля в едно и се насочи към Бетъртън.

— И имате нахалството да се наричате репортер? – крещеше тя. – Че вие не бихте могли да напишете един репортаж даже за селска тоалетна. Пендъргаст ми спаси живота! Също за ваше сведение, той е човекът, който ме издържа в колежа, и не си мислете, че между нас има нещо, защото това е най-честният човек, когото познавам, задник такъв!

— Моля ви, мис… – размахваше ръце един келнер пред нея, обзет от паника, сякаш искаше да я накара да изчезне.

— Не ми викайте „мис“, и без това си тръгвам. – Тя се обърна и изгледа ужасената тълпа в ресторанта. – Какво, не обичате да слушате ругатни? Вървете си тогава обратно в Дъбюк!

Тя тресна вратата на ресторанта, излезе на Седмо авеню и там, сред тълпите обядващи, най-сетне успя да си поеме дъх и да се успокои.

Това изглеждаше сериозно. Явно Пендъргаст беше загазил, при това здравата. Но досега винаги се бе справял с трудностите. Тя му беше обещала – обеща да стои настрана – и имаше намерение да сдържи обещанието си.