Хладнокръвно отмъщение

11.

Инвъркърктън

Самотният велосипедист въртеше педалите с явно усилие нагоре по тесния, криволичещ път. Черното колело с три скорости беше снабдено със специална рамка върху задния калник, на която в момента имаше кожена кутия, закрепена с ластик. Колоездачът беше облечен в тъмносиво ветроустойчиво горнище и панталони от рипсено кадифе в гълъбов цвят, така че с черното колело отдалеч изглеждаха странно едноцветни на фона на яркожълтия прещип и розовия пирен по шотландските хълмове.

На върха на хълма, където от зелените храсти прещип като зъби се издигаха редица от обветрени камъни, пътят се разклоняване Т-образно. Тук колоездачът спря, слезе и с вид, който показваше, че е доволен от почивката, извади карта от якето си, разгърна я върху седалката и започна да я изучава, без да бърза.

Вътрешно обаче Джъдсън Естерхази се чувстваше всякак, но не и спокоен. Беше изгубил апетит; можеше да яде само с усилие. Постоянно му се налагаше да се бори с импулса да погледне назад. Нощем не можеше да спи: щом затвореше очи, всеки път му се привиждаше Пендъргаст, смъртно ранен, вторачен в него от блатото с непримирима ярост в очите.

За хиляден път горчиво се укоряваше, че е оставил агента на ФБР във Фаулмайър. Трябваше да изчака, докато тинята го погълне изцяло. Защо не го бе направил? Преследваха го тези очи; не можеше да издържи сребристия им блясък ни секунда повече, защото го следяха с остротата на скалпел. Беше го обзела необяснима и непонятна слабост тъкмо в момента на отмъщението. Естерхази знаеше, че Пендъргаст е свръх изобретателен „Нямаш представа – ама наистина нямаш – колко е опасен този Пендъргаст“. Не бяха ли това неговите собствени думи от преди половин година? „Той е умен и упорит. Освен това този път е мотивиран както никога досега“. Цялото внимателно планиране на Естерхази се беше свело до нула. А може би не беше?

Неизвестността бе истинско проклятие.

Докато седеше изправен край колелото, преструвайки се, че разглежда картата и студеният влажен вятър развяваше маншетите на панталона му, си напомни, че раната е фатална – нямаше как да е другояче. Дори ако Пендъргаст някак бе успял да се измъкне от блатото, щяха да открият трупа по време на многодневното внимателно търсене. Драгирането на блатото не даде резултат, най-вероятно, защото Пендъргаст някак си би излязъл от първото блато, само за да умре в някой гъсталак или да бъде засмукан в друго, по-далечно блато.

Обаче не знаеше – не бе сигурен, – и това го подлудяваше. Непременно трябваше да узнае истината. Алтернативата – цял живот, прекаран в параноя и страх – бе просто непоносима.

След процеса бе напуснал Шотландия по възможно най-изтънчен начин, след като самият инспектор Балфур недоволно го прокуди в Глазгоу. Сега, седмица по-късно, отново бе тук. Бе се подстригал ниско и боядисал косата си в черно. Носеше очила с големи рогови рамки и се бе снабдил с висококачествени реквизитни мустаци. В случай, че се натъкнеше на Балфур или някой от неговите хора, вероятността да го разпознаят бе почти нулева. Просто поредният американски турист, наслаждаващ се на велосипедна обиколка из планинска Шотландия в късната есен.

От престрелката бяха изминали почти три седмици. Ако изобщо имаше следа, тя вече бе изстинала. Но нищо не можеше да стори. Преди процеса го наблюдаваха внимателно, което не му позволяваше да проведе собствено разследване. Сега трябваше да действа колкото е възможно по-бързо, за да не изгуби още повече време. Трябваше да си докаже за собствено удовлетворение, че Пендъргаст не е оцелял и не се е измъкнал от блатото. Ако успееше да стори това, може би все пак щеше да намери спокойствие.

Най-сетне върна вниманието си към картата. Локализира собственото си местонахождение; установи мястото на Бийн Диърг и Фаулмайър; намери и Кеърн Бароу, най-голямото село в района. С пръст, забоден в точката, където бе застрелял Пендъргаст, той внимателно разгледа околностите. Най-близкото село бе Инвъркърктън, на около пет километра от мястото на стрелбата. Като се изключи Килчърн Лодж, нямаше други села наблизо. Ако Пендъргаст бе оцелял – ако изобщо бе отишъл някъде, – трябваше да е в Инвъркърктън. Оттам трябваше да започне.

Естерхази сгъна картата и погледна надолу. От мястото, където стоеше, Инвъркърктън едва се виждаше. Той прочисти гърло и се качи на колелото. Секунди по-късно вече се спускаше на изток по хълма, със следобедното слънце зад себе си и без да забелязва сладникавата миризма на пирена.

Инвъркърктън не беше нищо повече от група добре поддържани сгради покрай завоя на пътя, но в него имаше задължителните за всяко шотландско село кръчма и хан. Той стигна до ханчето, слезе от колелото и го подпря на варосания камък. След това извади кърпичка от джоба си и влезе вътре.

Малкото фоайе бе уютно декорирано – имаше рамкирани фотографии на Инвърнес и нос Кинтайър, поставени до шотландска носия и карта на местността. Нямаше нищо, като се изключи един мъж на около шейсет години, явно съдържателят, който стоеше изправен зад тезгяха от полирано дърво и четеше вестник. Той вдигна поглед към Естерхази, яркосините му очи гледаха изпитателно. Естерхази нарочно изтри лице с кърпичката си и се изсекна шумно. Несъмнено стрелбата е бяла голяма новина за такова уединено селце, и той почувства облекчение като не видя признаци, че е разпознат.

— Добър ви ден – изсумтя съдържателят.

— И на вас – отрони Естерхази, като се престори, че се мъчи да успокои дишането си.

Съдържателят погледна през рамото му към предната гума на колелото, която се виждаше през вратата.

— На почивка, а?

Естерхази кимна.

— Бих искал да наема стая, ако има свободни.

— О, разбира се. Как ви е името, господине?

— Едмънд Дрейпър – отвърна Естерхази, като дишаше накъсано и отново изтри лице с кърпичката си.

Съдържателят тежко смъкна голямата книга за регистрации от рафта зад гърба си.

— Изглеждате малко поуморен, младежо.

Естерхази кимна отново.

— Идвам с колелото от Фрейзбъроу.

Съдържателят застина, докато отваряше книгата.

— Фрейзбъроу? Че това е повече от шейсет километра – при това по-голямата част от пътя е планински.

— Аха. И аз го разбрах, ама късно. Това ми е едва вторият ден от отпуската и май се престарах. Такъв съм си по природа.

Съдържателят поклати глава.

— Е, тогава мога да кажа единствено, че ще спите добре довечера. Най-добре утре си почивайте.

— Май нямам голям избор – отвърна Естерхази, пъхтейки. – Между другото, видях съседната кръчма, сервират ли вечеря там?

— Охо, и още каква! А ако не възразявате, ще ви препоръчам и нашата местна малцова бира, Глен…

Но докато съдържателят говореше, лицето на Естерхази се разкриви в разтревожено, болезнено изражение.

— Какво става с вас? – попита съдържателят.

— Не знам – отвърна с усилие Естерхази. – Изведнъж почувствах болка в гърдите.

По лицето на мъжа се изписа тревога. Той припряно излезе иззад тезгяха, поведе Естерхази в малък съседен салон и го настани в дълбоко кресло.

— Ох, сега болката тръгна по ръката ми. Господи, как боли само… – Естерхази скърцаше със зъби, като се държеше за сърцето.

— Да ви дам ли нещо за пиене, господине? – рече съчувствено съдържателят.

— Не, не… извикайте лекар. Бързо… – След което, падайки назад, Естерхази затвори очи.