Хладнокръвно отмъщение

19.

Ню Йорк сити

Д-р Джон Фелдър вървеше по ехтящия коридор на болница „Маунт Мърси“ с тънка папка под ръка и с дежурния лекар д-р Остром от другата си страна.

— Благодаря ви, че ми позволихте тази визитация, д-р Остром – рече Фелдър.

— Няма за какво. Доколкото разбирам, интересът ви към нея ще продължи.

— Да. Състоянието й е… уникално.

— Много неща във връзка със семейство Пендъргаст са такива. – Остром сякаш щеше да продължи, но после замълча, като че вече бе казал твърде много по въпроса.

— А къде е Пендъргаст, настойникът й? – попита Фелдър. – От доста време се опитвам да се свържа с него.

— Боя се, че той е загадка за мен – идва и си отива в най-странни часове на денонощието, проявява изисквания, след което изчезва безследно. По мои наблюдения не е лесно да се оправи човек с него.

— Разбирам. Значи нямате възражения срещу визитите ми?

— Ни най-малко. Даже с удоволствие ще споделя наблюденията си с вас, ако желаете.

— Благодаря ви, докторе.

Те стигнаха до вратата и Остром почука тихо.

— Моля, заповядайте – долетя отговорът отвътре.

Остром отключи вратата и пусна Фелдър да мине пред него. Стаята изглеждаше почти като миналия път, когато я бе видял, с изключение на това, че имаше повече книги – много повече книги. Библиотеката, която преди съдържаше само десетина томчета, сега се огъваше под многократно повече. Фелдър плъзна поглед по заглавията и забеляза „Събрани стихотворения“ от Джон Кийтс, „Символи на трансформациите“ на Юнг, Маркиз дьо Сад – „Сто и двайсет дни Содом“, „Четири квартета“ на Елнът, „Сартор Ресартус“ на Томас Карлайл. Несъмнено бяха дошли от библиотеката на „Маунт Мърси“. Фелдър изпита лек потрес, че някои от тези заглавия са достъпни за всички.

Имаше още една разлика: единствената маса в стаята сега бе покрита с листове хартия, изписани плътно, като текстът тук-там се прекъсваше от сложни скици, портрети, пейзажи, уравнения и диаграми в стил Леонардо. Там, от другата страна на бюрото, седеше Констанс. Тя тъкмо приключваше с писането с перодръжка в едната ръка и мастилница със синьо-черна течност от другата страна.

Младата жена вдигна поглед към двамата мъже, когато влязоха.

— Добро утро, д-р Остром. Добро утро, д-р Фелдър. – Тя събра листите един върху друг и дръпна празния върху останалите.

— Добро утро, Констанс – рече Остром. – Добре ли спахте?

— Много добре, благодаря.

— Тогава ще ви оставя. Д-р Фелдър, ще има човек пред вратата. Само почукайте, когато сте готов да си тръгнете. – И Остром излезе. Миг по-късно Фелдър чу как ключът меко изщраква в ключалката.

Когато се обърна, видя, че Констанс го измерва със странните си очи.

— Заповядайте, седнете, д-р Фелдър.

— Мерси. – Фелдър се отпусна на единствения свободен стол в помещението, който беше пластмасов, но със стоманени крака, завинтени за пода. Любопитен беше какво е написала, но реши да повдигне въпроса някой друг път. Остави папката на коленете си и кимна към перодръжката.

— Интересен избор на пособия за писане.

— Трябваше да избера между това и пастелите. – Тя направи пауза. – не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Надявам се, че не намирате разговорите ни за неприятни.

— Тъкмо обратното.

Фелдър се намести в стола.

— Констанс, ако не възразявате, бих желал отново да поговоря с вас накратко за… за детството ви.

Констанс леко се изправи.

— Първо, нека се уверим, че съм разбрал. Вие твърдите, че сте родена на Уотър стрийт през 70-те години на 19 век, макар че не сте сигурна за точната година. Родителите ви са починали от туберкулоза, а брат ви и по-голямата ви сестра са ги последвали след няколко години. Това означава, че сте… – той спря, за да пресметне – на повече от сто и трийсет години.

Известно време Констанс не каза нищо. Просто го наблюдаваше спокойно. Фелдър за пореден път бе поразен от красотата й: от интелигентното изражение, от лъскавата кестенява коса. Тя притежаваше далеч повече самообладание от обичайното за жена, която изглеждаше на двайсет и две или двайсет и три.

— Докторе – рече тя най-сетне. – Дължа ви големи благодарности. Отнесохте се с мен с доброта и уважение. Но ако сте дошъл днес, за да ми се подиграете, се опасявам, че високото ми мнение за вас може да се накърни.

— Не съм тук, за да ви се присмивам – възрази Фелдър искрено. – Тук съм, за да ви помогна. Но за тази цел първо трябва да ви разбера по-добре.

— Аз ви казах истината. Или ми вярвате, или – не.

— Искам да ви повярвам, Констанс. Но поставете се на моето място. Биологически е невъзможно да сте на сто и трийсет години. Затова търся друго обяснение.

Тя отново помълча за кратко.

— Биологически невъзможно? Докторе, вие сте човек на науката. Вярвате ли, че може да се присади сърце от един човек на друг?

— Разбира се.

— Вярвате ли, че рентгенографите и ядрено-магннтният резонанс могат да направят снимки на вътрешните структури в тялото, без прибягване до инвазивни процедури?

— Естествено.

— По времето, когато съм се родила, подобни неща биха били сметнати за „биологически невъзможни“. Наистина ли е „невъзможно“ медицината да забави стареенето и да удължи живота отвъд естествените му граници?

— Е… Може да се увеличи продължителността на живота. Но да поддържаш момиче в разцвета на двайсетте за повече от век? Не, съжалявам, но това няма как да стане. – Докато говореше, Фелдър усети разколебаване в собствените си твърдения. – Нима казвате, че това се е случило с вас? Че сте била обект на някаква медицинска процедура, която е удължила живота ви?

Констанс не отвърна. Фелдър внезапно усети, че се движи в правилната посока.

— Как се случи това? Откъде започна? Кой е извършил тази процедура?

— Ако кажа нещо повече, това би било нарушаване на конфиденциалността. – Констанс приглади роклята си. – Вече казах повече, отколкото трябваше. Единствената причина да ви кажа всичко това е, че усещам искреното ви желание да ми помогнете. Но не бива да говоря повече. В какво ще изберете да повярвате, е изцяло ваш избор, докторе.

— Така е. Благодаря ви, че споделихте това с мен. – Фелдър се поколеба. – Питах се дали бихте ми направили една услуга.

— Разбира се.

— Бих искал да си спомните детството си на Уотър стрийт. Най-ранните ви спомени от квартала.

Тя се взря в него много внимателно, сякаш претърсваше лицето му за някакъв знак за лукавство или измама. След минутка кимна.

— Спомняте ли си Уотър стрийт ясно?

— Да. Помня добре.

— Чудесно. Бяхте споменала, че домът ви е бил на № 16?

— Да.

— И сте била на около пет години, когато родителите ви са починали?

— Да.

— Разкажете ми за най-близкото ви обкръжение – имам предвид в жилището ви.

За момент напрегнатите очи на Констанс се взряха сякаш много далече.

— Съседът беше тютюнджия. Спомням си миризмата на „Кавендиш“ и „Латакия“, която навлизаше през прозореца на нашия апартамент. Срещу нас живееше продавач на риба. Котките от махалата обичаха да се събират край тухлената стена на задната му градина.

— Спомняте ли си нещо друго?

— Отсреща имаше и магазин за мъжки дрехи. Викаха му „Лондон таун“. Спомням си манекена, показан на табелата. А по-надолу беше дрогерията на Хъдъл. Спомням си я, защото баща ми ни заведе вътре веднъж и ни купи шоколадчета за по едно пени. – Лицето и кратко просветна при спомена.

Фелдър намери отговорите за повече от леко тревожещи.

— Ами училището? Ходехте ли на училище на Уотър стрийт?

— Имаше училите долу на ъгъла, но аз не ходех. Родителите ми не можеха да си го позволят. По онова време нямаше всеобщо безплатно образование. А и както ви казах, аз съм самоука. – Тя замълча за момент. – Защо ми задавате тези въпроси, д-р Фелдър?

— Любопитен съм да видя колко ясни са спомените ви.

— Защо? Колкото да се самоубедите, че са плод на самозаблуда?

— Ни най-малко. – Сърцето му биеше бързо и той се опита да прикрие възбудата и объркването си.

Констанс срещна очите му и го погледна, сякаш виждаше през него.

— Ако не възразявате, докторе, уморена съм.

Той вдигна папката и стана.

— Отново ви благодаря, Констанс. Оценявам искреността ви.

— Пак заповядайте.

— И ако има някакво значение… – внезапно каза той, – вярвам ви. Не го разбирам, но ви вярвам.

Изражението и се смекчи. Тя кимна едва доловимо.

Той се извърна и почука на вратата. Какво, по дяволите, му бе станало, че да направи такова импулсивно изявление? Миг по-късно ключът се завъртя и санитарят му отвори.

Навън в коридора, докато мъжът заключваше отново вратата, Фелдър отвори папката, която носеше. В нея имаше статия от тазсутрешния брой на „Ню Йорк таймс“. Тя описваше историческо откритие, което бе съобщено днес: дневникът на млад мъж, Уидфийлд Спийд, който бе живял на Катрин стрийт от 1869-та до ненавременната си смърт под колелата на карета през 1883-та. Спийд, ентусиазиран нюйоркчанин, очевидно е бил много очарован от „Описание на Лондон“ от Стоу. И се бе надявал да напише подобно изящно описание на улиците и магазините на Манхатън. Бе успял да изпише само една тетрадка с наблюдения преди кончината си. Тетрадката бе останала заключена в сандък на някакъв таван, заедно с няколко други принадлежности и никой не я беше потърсил след смъртта му до скорошното й откриване. Вестникът я възвеличаваше като важно допълнение към историята на града, тъй като тя даваше много специфична информация относно квартала на Спийд – информация, която нямаше как да бъде почерпена от никакъв друг източник.

Катрин стрийт се бе намирала точно на ъгъла на Уотър стрийт. На вътрешната си страница „Таймс“ бяха отпечатали една подробна скица с молив от тетрадката на Спийд – рисунка, която включваше подробна карта на две улици от квартала, „Катрин“ и близката „Уотър“. До тази сутрин нямаше жив човек, който да знае точно какви магазини и сгради е имало на тези улици в периода около 1870-та.

Веднага щом Фелдър бе прочел статията на закуска по-рано тази сутрин, го бе поразила една идея. Изглеждаше налудничава, разбира се – едва ли правеше нещо повече от това да окуражава халюцинациите на Констанс – но все пак тук имаше перфектна възможност да провери дадената от нея информация. Пред лицето на истината – на реалното разположение на Уотър стрийт от седемдесетте години на миналия век – вероятно Констанс можеше да бъде убедена да изостави своя илюзорен свят.

Докато стоеше в коридора, Фелдър внимателно прегледа рисунката във вестника, опитвайки се да разчете старовремския почерк, обясняваш скицата. Тогава замръзна. Ето го тютюнджията. А през две сгради, дрогерията на Хъдъл. На отсрещната страна на улицата се намираше магазинът „Лондон таун“, а на ъгъла – академията за деца на мисис Саат.

Той бавно затвори папката. Обяснението, разбира се, беше очевидно. Констанс вече бе виждала днешния вестник. При такъв любопитен ум като нейния тя би желала да знае какво става по света. Той се отправи по коридора към рецепцията.

Когато приближи приемната, забеляза, че д-р Остром стои при отворената врата и разговаря с някаква сестра.

— Докторе – повика го Фелдър припряно.

Остром се обърна към него с въпросително вдигнати вежди.

— Констанс е виждала тазсутрешния вестник, нали? „Таймс“?

Остром поклати шава.

Фелдър замръзна.

— Не? Сигурен ли сте а това?

— Абсолютно. Единствените вестници, радиа и телевизии, до които пациентите имат достъп, са в библиотеката. А Констанс беше в стаята си цяла сутрин.

— И никой не я е виждал в библиотеката? Нито сестрите, нито друг от персонала?

— Никой. Вратата й не е била отключвана от миналата нощ. В книгата пише съвсем ясно. – Той се намръщи. – Нещо не е наред ли?

Фелдър осъзна, че е задържал дъх. Издиша бавно.

— Няма нищо. Благодаря.

И излезе от фоайето в яркия слънчев ден.