Хладнокръвно отмъщение

62.

Фелдър стоеше в далечния ъгъл на стаята на Констанс Грийн в болницата „Маунт Мърси“. Д-р Остром също беше там, заедно с агент Пендъргаст и един лейтенант от нюйоркското полицейско управление на име Д’Агоста. Предишния ден полицията бе отнесла всички книги за Констанс, личните й съчинения, личните й вещи и дори картините по стените. Тази сутрин те бяха научили окончателно, че Пул е измамник и Фелдър трябваше да понесе едно конско от истинския Пул, който го нападна, че не е проверил документите на мъжа.

Пендъргаст не си даде труд да скрива презрението си заради начина, по който бяха позволили на Констанс да напусне „Маунт Мърси“. Част от неодобрението му беше насочена към Остром, но Фелдър бе понесъл главната тежест на ледения гняв на мъжа.

— Е, доктори – казваше Пендъргаст, – позволете ми да ви поздравя за първото бягство от „Маунт Мърси“ за сто и двайсет години. Къде да закачим плакета?

Мълчание.

Пендъргаст измъкна една снимка от джоба на сакото си и я показа първо на Остром, после на Фелдър.

— Познавате ли този човек?

Фелдър я погледна от близо. Беше леко размазана фотография на красив мъж на средна възраст.

— Прилича доста на Пул – каза Фелдър, – но съм непълно сигурен, че не е същият мъж. Негов брат, може би?

— А вие, д-р Остром?

— Трудно ми е да кажа.

Пендъргаст извади тънък флумастер от джоба си, приведе се над снимката и започна да прави нещо по нея. Продължи с един бял писец. Накрая се обърна към двамата лекари и им показа фотографията без коментар.

Фелдър се втренчи отново – този път шокиран от откритието. Пендъргаст беше добавил прошарена брада ала Ван Дайк.

— Мили боже, това е той! Пул.

Остром кимна мрачно.

— Истинското име на мъжа е Естерхази – каза Пендъргаст, хвърляйки с отвращение снимката върху празната маса. После седна, събра върховете на пръстите си в колибка и насочи поглед навътре. – Бил съм пълен глупак, Винсънт. Мислех си, че съм го прогонил в миша дупка. Не очаквах, че ще се върне втори път по следата и ще ме нападне в гръб като бик.

Лейтенантът не отговори. В стаята надвисна неловко мълчание.

— В бележката – каза Фелдър – тя твърди, че детето й е още живо. Как е възможно? Причината, поради която беше тук, е признанието й, че го е убила.

Пендъргаст му хвърли унищожителен поглед.

— Преди да възкресим едно дете от мъртвите, докторе, не трябва ли първо да спасим майката?

Пауза. После Пендъргаст се обърна към Остром.

— Когато тъй нареченият д-р Пул обсъжда състоянието на Констанс, използва ли специфична психологична терминология?

— Направи го, да.

— Анализът му беше ли логичен? Правдоподобен?

— Изглеждаше изненадващ, като се има предвид онова, което знаех за мис Грийн. Но вътрешната му логика беше вярна, така че допуснах, че е правилен. Твърдеше, че тя е била негова пациентка. Нямаше причина да се съмнявам в думите му.

Тънките пръсти на Пендъргаст забарабаниха по дървената ръкохватка на стола.

— И казвате, че на първата визита при Констанс д-р Пул е помолил да остане за момент насаме с нея?

— Да.

Пендъргаст погледна Д’Агоста.

— Мисля, че ситуацията е достатъчно ясна. Кристално ясна, всъщност.

На Фелдър съвсем не му беше ясна, но не каза нищо.

Пендъргаст се обърна към Остром.

— И пак същият този Пул, естествено, е бил човекът, който е предложил Констанс да бъде изведена на разходка – извън района?

— Точно така – потвърди Остром.

— Кой се погрижи за документите?

— Д-р Фелдър.

Пендъргаст прониза с поглед Фелдър, който се сви.

Агентът от ФБР огледа стаята с дълъг, претърсващ поглед. После се обърна към Д’Агоста.

— Винсънт, тази стая – и това място – не представляват по-нататъшен интерес. Трябва да се фокусираме върху бележката. Би ли я показал отново, ако обичаш?

Д’Агоста бръкна в джоба си и извади фотокопието, което Остром беше направил. Пендъргаст я взе и я прочете веднъж, после втори път.

— Жената, която я е доставила – каза той. – не успяхте да проследите таксито й, така ли?

— Не. – Д’Агоста кимна към бележката. – От това тук не маже да се разбере много.

— Не много – каза Пендъргаст. – Но може би напълно достатъчно.

— Не разбирам – вдигна рамене лейтенантът.

— Има два гласа, които говорят в тази бележка. Единият от тях знае крайната дестинация на Констанс, другият – не.

— Казваш, че първият глас е на Пул. Имам предвид на Естерхази.

— Именно. И ще забележиш, че може би по невнимание, той е позволил на една фраза да се изплъзне, която именно Констанс цитира. „Отмъщение – там ще свърши всичко“.

— И?

— Естерхази винаги е се е гордял с каламбурите си. „Отмъщение – там ще свърши всичко“. Не е ли това странна конструкция, Винсънт?

— Не знам, наистина. Точно в това е целият смисъл: отмъщение.

Пендъргаст махна с ръка нетърпеливо.

— Ами ако той няма предвид действие, а предмет?

Думите му бяха последвани от дълга тишина,

— Естерхази е отвел Констанс на някакво място, наречено „Отмъщение“. Може да е някое старо фамилно жилище. Имение. Някакъв вил бизнес, фирма. Това е точно от вида каламбури, които Естерхази би употребил – особено в момент на триумф, както несъмнено той гледа на това.

Д’Агоста поклати глава.

— Това е прекалено неубедително. Кой би нарекъл нещо „Отмъщение“?

Пендъргаст върна сребристите си очи върху скептичния полицай.

— Имаме ли нещо друго, с което да продължим?

Д’Агоста помълча.

— Не, предполагам, че нямаме.

— Дали спорел теб сто офицери от нюйоркското полицейско управление, дърдорейки празни приказки и разбивайки врати, имат по-голям шанс за успех, отколкото аз, следвайки тази възможна следа?

— Това е игла в купа сено. Как би могъл да проследиш такова нещо?

— Познавам човек, който е изключително умел точно в тези неща. Хайде, нямаме време.

Той се обърна към Фелдър и Остром.

— Готови сме да ви напуснем, господа.

В следващия миг Пендъргаст се понесе толкова бързо, че Фелдър и Остром трябваше да подтичват, за да го догонят. Агентът извади клетъчния си телефон, без да спира и набра един номер.

— Мим? – произнесе той в телефона: – Пендъргаст е. Имам работа за теб – но се боя, че е много трудна… – Той говореше бързо и спокойно през целия път до входа, след което го затвори рязко. Обърна се към Фелдър и Остром с глас, преливаш от сарказъм: – Благодаря ви изключително много, доктори, но сами ще намерим изхода.