Хладнокръвно отмъщение

29.

Планкууд, Луизиана

Марселъс Дженингс, директор на Службата за обществено здраве на община Сейнт Чарлз, седеше в спокойно съзерцание зад обширното си бюро. Всичко беше в ред, както той обичаше. Нямаше и една бележчица, която да не е на мястото си в старомодния контейнер; не можеше да се види нито една прашинка или пръснат кламер. Четири молива, току-що подострени, лежаха в спретната редица до бележника с кожена подвързия. От дясната страна на бюрото се мъдреше компютър, изключен. На стената висяха три служебни грамоти в дървени рамки: всичките за перфектно участие в съвещанията на щата Луизиана. Малък библиотечен рафт зад него съдържаше колекция от наръчници със законови наредби и ръководства, потънали в прах и отваряни само в редки случаи.

На вратата на кабинета се почука леко.

— Влезте – каза Дженингс.

Вратата се отвори и Мидж, секретарката му, провря глава вътре.

— Някакъв си господин Пендъргаст иска да ви види, сър.

Въпреки, че това бе единствената му служебна среща за сутринта, Дженингс отвори едно чекмедже на бюрото си, извади календара си и направи справка в него. Точен, много точен. Дженингс уважаваше точността.

— Можете да го поканите да влезе – каза той, като остави календара настрана.

Миг по-късно посетителят влезе. Дженингс стана да го посрещне, после замръзна в изненада. Мъжът изглеждаше така, сякаш бе току-що изваден от ковчега. Мършав, без помен от усмивка, блед като восъчен манекен. Облечен в черен, монотонен костюм, той силно напомни на Дженингс за Онази с косата. Само дето му липсваше коса. Той понечи да протегне ръката си за ръкуване, но бързо я вдигна и махна към редицата столове пред бюрото си.

— Заповядайте, седнете.

Дженингс наблюдаваше как мъжът пристъпи напред и бавно, с болезнено изражение на лицето, сеотпусна. Пендъргаст, Пендъргаст… Името накара някаква камбанка в съзнанието му да звънне – но не знаеше защо. Той се наведе напред, подпря лакти на бюрото и скръсти едрите си ръце пред гърдите.

— Приятен ден – отбеляза той.

Мъжът на име Пендъргаст не направи коментар на шегата.

— Ами… – Той прочисти гърлото си. – Какво мога да направя за вас, господин Пендъргаст?

В отговор Пендъргаст измъкна малък кожен портфейл от джоба на сакото си, отвори го и го сложи на бюрото.

Дженингс го погледна.

— ФБР. А! Това… нещо по служба ли е?

— Не. – Гласът беше слаб, и при все това мелодичен, с меките, сочни акценти на човек от нюорлианската аристокрация. – Става въпрос за личен проблем. – Но значката на ФБР остана да лежи на бюрото като някакъв амулет или тотем.

— Разбирам. – Дженингс чакаше.

— Тук съм във връзка с една ексхумация.

— Разбирам – повтори Дженингс. – За вече извършена ексхумация ли се отнася, или за искане да бъде извършена такава?

— За нова заповед за ексхумация.

Дженингс отлепи лактите си от бюрото, облегна се назад, свали очилата си и започна да ги трие с дебелия край на полиестерната си вратовръзка.

— И кой точно бихте искали да бъде ексхумиран?

— Съпругата ми. Хелън Естерхази Пендъргаст.

Триенето сиря за миг. После се поднови с по-бавно темпо.

— И казвате, че това не е въпрос на съдебна заповед? Полицейско искане, за да се установи причината за смъртта?

Пендъргаст поклати глава.

— Както казах, това е лично.

Дженингс вдигна ръка към устата си и се изкашля учтиво.

— Трябва да разберете, господин Пендъргаст, че тези неща трябва да бъдат направени по каналния ред. Има си правила и спазването им не е случайно. Ексхумация на погребани тленни останки не е нещо, което се урежда лесно.

Когато Пендъргаст не каза нищо Дженингс, окуражен от звука на собствения си глас, продължи:

— Ако не действаме по съдебна заповед или някакво друго официално искане – като например съдебна аутопсия в резултат на подозрения за причините на смъртта – съществува наистина само едно-единствено обстоятелство, при което подобна молба може да бъде удовлетворена…

— Ако семейството на починалия желае да премести останките в друг гроб – завърши Пендъргаст.

— Ами, хм… да, точно така – каза Дженингс. Възклицанието го изненада и той се опита за момент да възстанови ритъма на мисълта си. – Такъв ли е случаят?

— Такъв е.

— Е, тогава мисля, че можем да стартираме процеса по подаването на молбата. – Той се обърна към един шкаф с папки, който стоеше до библиотечната, отвори едно чекмедже, извади бланка и я сложи върху тефтера си. Известно време я проучва. – Нали осъзнавате, че има определени… ъ-ъ-ъ… условия. Например, необходимо ни е копие от смъртния акт на… на починалата ви съпруга.

Като бръкна в джоба си отново, Пендъргаст извади сгънат лист, разгъна го и го сложи на бюрото до значката си.

Дженингс се наведе напред и го изследва.

— Ах. Много добре. Но какво е това? Виждам, че става въпрос за гробището „Сейнт Севин“. То е изцяло от другата страна на енорията. Боя се, че ще се наложи да отправите искането си към западния енорийски офис.

Той усети, че сребристите очи са се втренчили в неговите.

— Вие също имате правомощията… технически погледнато.

— Да, но всъщност „Сейнт Севин“ се управлява единствено от западния енорийски клон.

— Избрах ви, господин Дженингс, по точно определена причина. Само вие можете да направите това за мен – вие и никой друг.

— Поласкан съм, разбира се. – Дженингс усети прилив на задоволство при тази проява на доверие. – Предполагам, че можем да направим изключение. Да пристъпим тогава към таксата за молбата…

Бледата тясна ръка отново изчезна в джоба на сакото. И отново се появи, този път с чек, датиран и подписан, с точната сума.

— Добре, добре – каза Дженингс, поглеждайки към чека. – После има формуляр за съгласие, естествено, от управата на гробището, където понастоящем са погребани останките.

На бюрото се появи друг формуляр.

— И формуляр за съгласие от гробището, до което ще бъде трансформирано тялото.

Върху лакираната дървена повърхност кацна поредната бланка.

Дженингс погледна редицата листове пред себе си.

— Е, не сме ли организирани днес? – Той направи опит за усмивка, но се спря от суровото изражение върху лицето на мъжа. – И, ах, струва ми се, че това май е всичко, от което се нуждаем. О… с изключение на бланката от транспортната кампания, която ще трябва да пренесе останките от едното до другото гробище.

— Това няма да е необходимо, господин Дженингс.

Дженингс примига изненадано към призрака от другата страна на бюрото си.

— Не разбрах добре.

— Ако ми окажете любезността да погледнете по-внимателно двете бланки за съгласие, мисля, че всичко ще стане ясно.

Дженингс сложи отново очилата на носа си и се взря в двата документа за момент. После вдигна очи бързо.

— Но двете гробища са всъщност едно и също!

— Именно. Така че, както можете да видите, транспортиране не е необходимо. Преместването на тялото ще бъде възложено на гробищната управа.

— Да не би нещо да не е наред с настоящото гробно място на покойницата?

— Настоящото гробно място е чудесно. Лично аз го избрах.

— Сигурно става въпрос за нов строеж? И е наложително тялото да бъде преместено заради направени промени в гробището?

— Избрах „Сейнт Севин“ тъкмо защото там никога нищо няма да се промени – и не са раздавани гробни парцели на нови семейства.

Дженингс леко се приведе напред.

— Тогава мога ли да попитам защо местите тялото?

— Защото, господин Дженингс, преместването на тялото е единственият начин, по който мога да получа достъп до него.

Дженингс облиза устните си.

— Достъп?

— По време на ексхумацията ще присъства медицински следовател, лицензиран и акредитиран от щата Луизиана. Изследването на тленните останки ще се извърши в мобилна съдебно-медицинска лаборатория, паркирана на територията на гробището. След което тялото ще бъде препогребано – в гроб точно до онзи, в който е лежало преди това, в парцела на семейство Пендъргаст. Всичко това е подробно описано в молбата.

— Изследване? – каза Дженингс. – Свързано ли е това с някакъв… проблем за наследство?

— Не. Става въпрос за нещо строго лично.

— Незаконно е, господин Пендъргаст – във висша степен незаконно. Никога досега не съм получавал подобно искане. Съжалявам, но това не е нещо, което мога да одобря, ще се наложи да минете процедурите през съда.

Пендъргаст го гледа известно време.

— Това ли е последната ви дума по въпроса?

— Указанията за ексхумация са съвсем ясни. Не мога да направя нищо. – Дженингс разпери ръце.

— Разбирам. – Пендъргаст вдигна значката си и я прибра обратно в джоба на сакото си. Молбата си, обаче, остави там, където беше. – Ще имате ли нещо против да дойдете с мен за момент?

— Но къде…?

— Ще отнеме само минутка.

Дженингс неохотно се измъкна от стола.

— Искам да ви покажа – каза Пендъргаст – защо избрах именно вас за тази молба.

Те минаха през външния офис, после надолу по коридора на обществената сграда и излязоха през главния вход. Пендъргаст спря на широкото предно стълбище.

Дженингс погледна към оживената улица.

— Както казах – приятен ден – отбеляза той пресилено одобрително, опитвайки се да поддържа учтив разговор.

— Наистина приятен ден – дойде отговорът.

— Точно затова харесвам тази част на Луизиана. Слънцето сякаш свети по-ярко отвсякъде другаде.

— Да. Придава любопитен златист ефект на всичко, което докосне. Да вземем тази плоча, например. – И Пендъргаст посочи към една стара бронзова плоча, поставена в тухлената фасада на сградата.

Дженингс хвърли поглед към плочата. Минаваше покрай нея всяка сутрин, разбира се, на път към офиса си, но бяха минали много години, откакто си бе дал труда да я разгледа.

— Комсток Пендъргаст – промърмори под нос Дженингс. Нищо чудно, че името му изглеждаше смътно познато.

— Моят прапрачичо. Разбирате ли, семейство Пендъргаст има дълга традиция да подпомага определени градове в двете общини – Ню Орлиънс и Сейнт Чарлз, места, където различни клонове на нашето семейство са живели през изминалите векове. Дори да не живеем вече в много от тези градове, завещаното от нас продължава да живее.

— Разбира се – каза Дженингс, все още взирайки се в плочата. През ума му започна да се прокарва една доста неприятна идея защо Пендъргаст е бил толкова придирчив в избирането на тъкмо неговия офис, за да подаде молбата си.

— Не го разгласяваме нашир и длъж. Но факт е, че различни фондове и благотворителни фондации на семейство Пендъргаст продължават да правят дарения на няколко града – включително на Планкууд.

Дженингс премести очи от плочата към Пендъргаст.

— Планкууд?

Агентът кимна.

— Фондовете ни осигуряват стипендии за студенти магистри, осигуряват издръжка на спомагателните полицейски отряди, купуват книги за библиотеката – и подпомагат добрата работа на собствения ви офис за обществено здраве. Срам ще е да се види как тази помощ намалява… или, може би, напълно секва.

— Секва? – повтори Дженингс.

— Орязване на програми. – Изпитите черти на Пендъргаст придобиха скръбно изражение. – Свиване на заплати. Загуба на работа. – Той специално натърти на тази последна фраза, докато сивите му очи се заковаха в тези на Дженингс.

Дженингс вдигна ръка към брадичката си и я потърка замислено.

— Сега, като се замисля, господин Пендъргаст, ми се струва, че на молбата ви може да бъде погледнато благосклонно – стига само да можете да ме убедите, че това е от изключителна важност.

— Мога, господин Дженингс.

— В такъв случай, ще задействам процедурата. – Той погледна пак към плочата. – Дори ще стигна дотам да ви обещая, че документите ще бъдат обработени спешно. За десет дни, а може и за седмица, можем да получим тази заповед одобрена…

— Ще се отбия за нея утре следобед, благодаря – каза Пендъргаст.

— Какво? – Дженингс свали очилата си и примигна на яркото слънце. – Ама, разбира се. Утре следобед.