Хладнокръвно отмъщение

66.

Сградата на Ийст Енд авеню не можете да бъде удостоена със званието гранитна. Беше тухлена, а не „от червеникавокафяв камък“; тясна. И се състоеше само от три етажа. По-мрачна и неприветлива постройка не можеше да се намери в Горен Ийст сайд, реши Кори, като се облегна на дървото гинко на отсрещната страна на улицата, отпивайки кафе и преструвайки се отново, че чете книга.

Прозорците бяха с плътно спуснати транспаранти, които изглеждаха сякаш бяха пожълтявали с годините. Самите стъкла бяха мръсни, покрити с решетки и окичени с лепенки за охранителна система. Покритата веранда беше напукана и на входа на сутерена се беше събрал боклук. Въпреки запуснатия вид, обаче, сградата изглеждаше затворена много здраво с лъскави нови ключалки на входната врата. Решетките на прозорците също не изглеждаха стари.

Тя допи кафето си, прибра книгата и тръгна по улицата. Кварталът, някога немски, сега шеговито бе наричан „момичешко гето“, предпочитан район за наскоро завършилите колеж, предимно жени, току-що пристигнали в Манхатън и търсещи безопасно място за живеене. Районът беше спокоен, подреден и безспорно сигурен. Улиците бяха пълни с привлекателни млади жени, повечето от които имаха вид на работещи на Уолстрийт или в някоя адвокатска фирма на Парк авеню.

Кори сбърчи нос и продължи до края на пресечката. Бетъртън беше казал, че е виждал някого да излиза от къщата, но видът й беше такъв, сякаш от години в нея не е стъпвал човешки крак.

Тя се обърна и тръгна обратно по улицата с чувство на неудовлетворение. Сградата беше част от дълга редица каменни постройки и несъмнено всяка от тях имаше малка градина или вътрешен двор отзад. Ако можеше да надникне отвъд, щеше да провери нещата по-добре. Разбира се, това може и да се дължеше на прегрялото въображение на Бетъртън. И все пак имаше нещо правдоподобно в историята му, че Пендъргаст е взривил бар, опожарил е ловен лагер и е потопил група лодки. И макар Бетъртън да беше сбъркал, тя трябваше да признае, че той изглеждаше умен и жилав. Не й направи впечатление на човек, когото лесно могат да убият. И все пак го бяха убили.

Когато наближи средата на пряката, тя погледна двете каменни постройки, граничещи с № 428. И двете бяха типичните за Горен Ийст сайд раздвижени сгради, с по няколко апартамента на етаж. Докато гледаше, от сградата излезе млада жена в хубав костюм, която носеше куфарче. Жената я отмина, като й хвърли кос поглед, оставяйки след себе си ухание на скъп парфюм. И други жени от квартала идваха или тръгваха, и всички те изглеждаха по подобен начин: млади професионалистки в бизнес костюми или екипи за джогинг. Кори осъзна, че собственият й стил готик – боядисаната на кичури щръкнала коса, провесени метални аксесоари, многобройни обици и татуировки – я карат да изглежда като забрал пръст.

Какво да направя? Тя отиде до едно кафене, поръча си сандвич с пастет от сьомга, после седна до прозореца, откъдето имаше изглед към улицата. Ако успееше да се сприятели с наемателката на някой от приземните апартаменти, можеше да я склони да я пусне да надникне в задния двор. Но в Ню Йорк не можеш просто да отидеш и да кажеш на хората „здрасти“. Това не ти е Канзас…

… След което тя видя да излиза от каменната постройка вдясно от № 428 момиче с дълга черна коса, облечено в кожена мини-пола и високи кожени ботуши.

Като хвърли няколко банкноти на масата. Кори излетя от кафенето навън и тръгна по улицата, размахала чанта и вперила поглед нагоре към небето, което неминуемо идеше към сблъсък с идващото насреща готик-момиче.

Оказа се толкова лесно. Слънцето залязваше, а Кори се беше отпуснала в малката кухня на приземния апартамент, като отпиваше зелен чай и слушаше оплакванията на новата си приятелка от всичките юпита в квартала. Момичето се казваше Маги и работеше като келнерка в джаз клуба, докато се опитваше да пробие в театъра. Беше умна, забавна и явно зажадняла за компания.

— Ще ми се да се преместя в Лонг Айлънд сити или Бруклин – каза тя, обхванала чашата си чай, – но според баща ми всичко в Ню Йорк извън Горен Ийст сайд гъмжи от изнасилвачи и убийци.

Кори се засмя.

— Може и да е прав. Съседната сграда изглежда доста зловеща. – Тя се почувства виновна, че манипулира едно момиче, което би искала да й бъде приятелка.

— Мисля, че е изоставена. Май не съм виждала никой да влиза или да излиза. Странно, сигурно струва поне пет милиона долара. Едно първокласно имение, което се прахосва.

Кори отпи чай и се запита сега, след като вече беше тук, как да излезе във вътрешния двор, да се прехвърли през два и половина метровата стена в задната градина на призрачната съседна къща – и да проникне в нея.

Да проникне в нея. Това ли щеше да направи наистина? За първи път тя спря да помисли защо, всъщност, е тук и какво планира. Каза си, че просто ще провери как стоят нещата. Небрежно. Наистина ли това бе най-умното нещо: да обмисля влизане с взлом точно когато следваше в колежа „Джон Джей“ и се готвеше за кариера в силите на реда?

Но това бе само половината от истината. Разбира се, беше се вмъквала незаконно повече пъти, отколкото й се полагаше преди, в Меднсън крийк – мътните да го вземат, – но ако Бетъртън беше прав, тези хора бяха опасни наркодилъри. А Бетъртън беше мъртъв. Но пък беше обещала на Пендъргаст…

Разбира се, че нямаше да влезе с взлом. Но щеше да провери. Щеше да заложи на сигурно, да надникне през прозорците, да се държи на разстояние. При първия сигнал за бода или опасност, или каквото и да е, щеше да се измъкне.

Тя се обърна към Маги и въздъхна.

— Харесва ми тук. Иска ми се и аз да си имах такова местенце. Изхвърлят ме вдругиден от апартамента ми, а новият ми договор започва от първи. Ще отида в хостел или нещо такова.

Маги засия.

— Трябва ти място за няколко дена?

— Да! – усмихна се Кори.

— Хей, ще е страхотно да си имам компания тук. Понякога е доста страшничко да живееш сам. Знаеш ли, когато се прибрах снощи, имах странното чувство, че някой е влизал в апартамента, докато ме е нямало…