Малфурш, Мисисипи
Нед Бетъртън паркира пред мръсната витрина на кафе „Идеал“, пристъпи сред миризмата на пържен лук и бекон и си поръча кафе със захар. „Идеал“ не беше точно кафене. Но пък и Малфурш не беше точно град: мърляв, беден и полуизоставен, той скоро щеше да се превърне в развалина. Децата с наченки на какъв да е талант явно бяха се изнесли по най-бързия начин към по-големи и по-вълнуващи места, оставяйки зад гърба си само неудачниците. Четири поколения и ето, гледай – град като Малфурш. По дяволите, и неговият роден град беше същата дупка. Проблемът беше, че не бе избягал достатъчно далеч. Остави това, ами той все бягаше и бягаше, но не стигаше никъде.
Поне кафето беше почти прилично, а и като влезе вътре, се почувства като у дома си. Трябваше да признае, че му допадаха подобни „капанчета“ със солидните сервитьорки, шофьорите, които се провикваха от масите, мазните бургери, поръчките, изкрещени с цяло гърло и силното, освежаващо кафе.
Бе първият в семейството си, който завърши гимназия, че и колеж. Дребно и кекаво дете, той бе отгледан от майка си – бяха си само двамата, баща му излежаваше присъда за грабеж на фабрика за кока-кола. Двайсет години, благодарение на един прокурор-кариерист и един безжалостен съдия. Баща му умря от рак в пандиза и Бетъртън знаеше, че отчаянието беше причинило рака, който го уби. А смъртта на баща му на свой ред уби майка му.
В резултат Бетъртън беше склонен да приема, че всеки с някаква власт е лъжец и егоист. По тази причина той беше привлечен от журналистиката, където – предполагаше – ще може да се бори с тези хора с реални оръжия. Проблемът беше, че с бакалавърската степен по комуникации единственото място, където можеше да кацне, беше работа в „Езервил бий“ и той прекара там изминалите пет години, опитвайки се да се премести в някой по-голям вестник. „Езервил бий“ беше пълен боклук, оправдание за безплатните обяви и реклами до всички жители, и се складираше на високи купчини в бензиностанциите и супермаркетите. Собственикът, редактор и издател, Зики Кранстън, смъртно се боеше да не обиди някого, дори ако съществуваше и микроскопичен шанс да го измести за рекламно място. Така че: никакви разследващи материали, никакви разкрития, никакви остри политически статии. „Работата на „Езервил бий“ е да продава реклама“, казваше Кранстън, след като махнеше мократа клечка за зъби, която сякаш вечно висеше от долната му уста. „Не се опитвайте да изровите друг „Уотъргейт“. Само ще отблъснете читателите – и бизнеса“. Като резултат страниците на вестника приличаха на взети от „Светът на жените“: всякакви статии за услуги, спасяване на кучета и репортажи за организирани от църквата продажби на печива, гимназиални футболни мачове и другарски срещи на сладолед. С подобни теми нищо чудно, че той не можеше да додрапа до интервю в истински вестник.
Бегъртън поклати глада. Беше повече от сигурен, че няма да остане в Езервил през останалата част от живота си и единственият начин да се измъкне оттам беше да намери сензационната новина. Без значение дали е престъпление, ангажираща вниманието на обществеността история или извънземни с лъчеви пистолети. Един летящ старт, това му трябваше.
Той гаврътна чашата си, плати и излезе навън в слънчевата утрин. От блатото Блек Брейк се надигна бриз, неприятно топъл и зловонен. Бетъртън се качи в колата, запали двигателя и наду климатика. Но не тръгна наникъде – все още не. Преди да се посвети на статията си, искаше да премисли нещата. С огромна трудност и много уговорки бе успял да убеди Кранстън за материала. Ставаше дума за любопитна човешка история, която щеше да се превърне в първата истинска журналистика в биографията му. Възнамеряваше да експлоатира тази възможност максимално.
Бетъртън седеше в охлаждащата се кола, преговаряше наум коментарите и въпросите си, опитваше се да предугади възраженията, които със сигурност щеше да чуе. След пет минути бе готов. Повторно среса рядката си коса и попи потта от челото си. После погледна картата, която бе принтирал, натисна газта, направи обратен завой и пое по разнебитената улица към покрайнините на града.
Дори когато пишеше бози, се бе научил да обръща внимание и на най-дребния слух, колкото и тривиален да беше. Така бе чул за онази мистериозна двойка: за изчезването им преди години и за внезапната им поява преди няколко месеца, както и за инсценирано самоубийство покрай цялата работа. Едно посещение в местното полицейско управление по-рано тази сутрин бе потвърдило, че слухът всъщност е истина. А полицейският доклад, напълно формален, по-скоро бе повдигнал въпроси, отколкото да даде отговори.
Той отново хвърли поглед на картата, а после и на редиците умърлушени къщи от двете страни на покритата с дупки улица. А, ето го и него: малко бунгало, боядисано в бяло и засенчено от магнолии.
Паркира колата на тротоара, изключи двигателя и прекара още минутка в психическа подготовка. След това излезе, приглади спортното си яке и с решителна стъпка пое към вратата. Нямаше звънец, само чукче и той го взе и потропа авторитетно.
Бетъртън чу как звукът отекна в къщата. За момент настъпи тишина. После долови стъпки. Вратата се отвори и на входа застана висока и грациозна жена.
— Да?
Бетъртън не бе имал ясна представа какво ще види, но последното, което очакваше, бе че тя ще е красива. Не млада, разбира се, но изключително привлекателна.
— Госпожа Броуди? Джун Броуди?
Жената го премери с хладните си сини очи.
— Точно така.
— Казвам се Бетъртън. Аз съм от „Езервил бий“. Ще ми отлелите ли минутка от времето си, моля?
— Кой е, Джун? – долетя висок мъжки глас от вътрешността на къщата. Чудесно, помисли си Бетъртън. И двамата са си вкъщи.
— Няма какво да кажем на пресата – каза Джун Броуди. Тя направи крачка назад и започна да затваря вратата.
Бетъртън бързо плъзна крак между прага и вратата.
— Моля ви, госпожо Броуди. Вече знам почти всичко. Бях в полицията. Докладът е обществено достъпен. Независимо дали ще ми съдействате, или не, ще пусна историята. Просто помислих, че бихте желали възможност да се чуе и вашият глас.
Тя се взря в него. Интелигентният й поглед се забиваше в него като бормашина.
— За каква история говорите?
— За това как сте инсценирали собственото си самоубийство и сте изчезнали безследно за няколко години.
Последва кратка тишина.
— Джун? – отново се чу гласът на мъжа отвътре.
Госпожа Броуди отвори вратата и се отдръпна настрана.
Без да й даде възможност да си промени мнението, Бегъртън се шмугна вътре. Антрето водеше право към спретната дневна, която миришеше леко на нафталин и лак за дърво. Помещението беше почти празно – кушетка, два стола, малка масичка върху персийско килимче. Стъпките му отекнаха празно, докато вървеше по дървения под. Усещането бе за къща, в която току-що са се нанесли. В следващия момент той осъзна, че всъщност е точно така.
От мрака на антрето се материализира дребен мъж, блед и кльощав, с чиния в едната ръка и кърпа в другата.
— Кой беше?… – поде той и млъкна щом видя Бетъртън.
Джун Броуди се обърна към него.
— Това е господин Бетъртън. Той е репортер във вестник.
Дребният мъж местеше поглед от жена си към Бетъртън и обратно, а лицето му изведнъж придоби недружелюбен израз.
— Какво иска?
— Пише материал за нас. За завръщането ни. – В гласа й имаше намек за нещо – не точно презрение, не съвсем ирония. – което накара Бетъртън да се почувства леко неспокоен.
Мъжът внимателно остави чинията на масичката. Беше толкова запуснат, колкото жена му бе елегантна.
— Вие трябва да сте Карпън Броуди? – попита Бетъртън.
Човекът кимна.
— Защо не ми кажете какво знаете – или си мислите, че знаете? – каза Джун Броуди. Съвсем съзнателно не му бе предложила стол или нещо за пиене.
Бетъртън облиза устни.
— Знам, че автомобилът ви е бил оставен на моста „Арчър“ преди човече от дванайсет години. Вътре имало предсмъртна бележка с вашия почерк, на която пишело: „Не издържам повече. Вината е само моя. Простете ми.“ Претърсили реката, но не открили тяло. След няколко седмици полицията посетила съпруга ви, Карлтън, само за да установи, че е заминал за неопределен период от време в неизвестна посока. Това било последното, което се чуло за семейство Броуди – докато внезапно не се появихте тук сякаш от нищото преди няколко месеца.
— Добре го резюмирахте – рече Джун Броуди. – Не е кой знае каква история нали?
— Тъкмо обратното, госпожо – великолепна история е и смятам, че читателите на „Езервил бий“ ще се съгласят с мен. Какво би тласнало една жена да направи подобно нещо? Къде е била тя през цялото време? И защо се завръща след повече от десетилетие?
Джун Броуди се намръщи, но не каза нищо. Настъпи кратка, ледена тишина.
След известно време господин Броуди въздъхна.
— Вижте какво, млади човече, боя се, че въобще не е таткова любопитно, колкото си мислите.
— Карлтън, не си давай труд – каза жената.
— Не, скъпа, мисля, че ще е най-добре да го кажем – отговори господин Броуди. – Да го кажем веднъж завинаги и да откажем да го обсъждаме повече. Само ще удължим нещата, ако не съдействаме. – Той се обърна към Бетъртън: – Преминавахме през труден период в брака си.
Бетъртън кимна.
— Нещата бяха много зле – продължи господин Броуди. – След това работодателят на Джун загина в пожар и тя изгуби работата си в „Лонджитюд Фармасютикълс“, когато компанията банкрутира. Тя не беше на себе си, почти се побърка. Трябваше да избяга. Далеч от всичко. Аз също. Беше глупаво от нейна страна да инсценира самоубийство, но по онова време изглеждаше като единствената възможност. Малко след това и аз се присъединих към нея. Решихме да попътуваме. Спряхме в „В & В“[2]. Мястото ни хареса от пръв поглед, разбрахме, че се продава, купихме го и години наред го стопанисвахме. Но… Е, сега сме по-стари и по-мъдри, а и нещата се поуспокоиха, така че решихме да се върнем у дома. Това е всичко.
— Това е всичко – глухо повтори Бетъртън.
— Щом сте чел полицейския доклад, вече го знаете. Имаше разследване, естествено. Но всичко се случи преди много време, нямаше измама, нямаше неизплатени дългове или застрахователна измама, няма нарушени закони. Така че прекратиха разследването. А сега искаме просто да живеем тук тихо и спокойно.
Бетъртън се замисли. В полицейския доклад се споменаваше „В & В“, но без никакви подробности.
— Къде се намираше този хотел?
— В Мексико.
— Къде по-точно?
Настъпи кратко колебание.
— Сан Мигел де Аленде. Мястото беше страхотно. Това е град на художници сред планините на Централно Мексико.
— Как се казваше хотелът?
— „Каза Магнолия“. Чудесно място. Съвсем близо до Меркадо де Артезаияс.
Бегъртън пое дълбоко дъх. Не му идваха наум други въпроси. А и неподправеният разказ на мъжа не му даваше следа за душене.
— Ами, благодаря ви за откровеността.
В отговор Броуди кимна и отново взе чинията и кърпата.
— Може ли да ви се обадя? Имам предвид, ако ми хрумнат още въпроси.
— Не може – сухо каза Джун Броуди – Приятен ден.
Докато вървеше към колата си, Бетъртън се почувства по-обнадежден. Все пак не беше лоша история. Е, да, не беше ударът на живота му, но щеше да накара хората да го четат, да го забележат и щеше да стои добре в биографията му. Жена, която фалшифицира собствената си смърт, изчезва в изгнание заедно със съпруга си и най-сетне се завръща у дома след години: интересна съдба.
— Нед, негоднико – произнесе той, докато отваряше вратата на колата. – Може и да не е „Уотъргейт“, но като нищо ще разкара жалкия ти задник от Езервил.
Джун Броуди гледаше как колата се отдалечава с неподвижно лице и студени, немигащи очи. После се обърна към съпруга си:
— Смяташ ли, че се върза?
Карлтън Броуди лъскаше китайския порцелан.
— Полицията се върза, нали така?
— Нямахме избор. Но сега е обществено достояние.
— То си беше и преди.
— Но не по вестниците.
Броуди се засмя.
— Придаваш твърде много важност на „Езервил бий“. – После спря и я погледна. – Какво има?
— Не помниш ли какво каза Чарлз? Колко беше уплашен? „Трябва да се крием. Те не бива да знаят, че сме живи. Те ще дойдат за нас“.
— Е?
— Е, ами ако „те“ прочетат вестника?
Броуди пак се засмя.
— Джун, моля те. Няма никакви „те“. Слейд беше стар. Стар, болен, душевно нестабилен и страшно параноичен. Повярвай ми, така е по-добре. Да го кажем веднъж и в нашата версия. Без повече слухове и спекулации. Да го прекъснем в зародиш. – И той се отправи към кухнята, като продължаваше да бърше чинията.