Хладнокръвно отмъщение

80.

Нацисти. Кори свали полиетилена, като внимаваше да не шумоли. По гърба й минаха студени тръпки. Все още не можеше да помръдне. Всичко, което Бетъртън й беше казал, си идваше на мястото. Сградата е била тук от времето на Втората световна война; кварталът е бил германска територия; онзи убиец, за когото репортерът говореше, е имал немски акцент. А сега това.

Тези хора не бяха наркодилъри. Бяха нацисти – и са действали в тази къща от Втората световна война. Дори след капитулацията на Германия, след Нюрнбергския процес, след Съветската окупация на Източна Германия и дори след падането на Берлинската стена те не бяха спрели. Изглеждаше неправдоподобно, невероятно. Всички някогашни нацисти би трябвало да са мъртви досега – не е ли така? Кои бяха тези хора? И какво, за бога, продължаваха да правят след всичките тези години?

Ако Пендъргаст не знаеше за това, а тя предполагаше, че не знае, беше задължително да научи повече.

Започна да се придвижва изключително внимателно, сърцето й биеше силно. Макар да не беше видяла никакви знаци за движение, никой да идва или да излиза, все пак беше възможно в къщата да има хора. Не можеше да е сигурна.

В ъгъла стоеше една маса с някакво електронно оборудване, също покрита с мръсен полиетилен. Тя вдигна единия край бавно, безшумно, за да се разкрие прел очите й стара колекция от апаратура за радиопредаване. След това насочи вниманието си към пълните шкафове, изследвайки етикетите. Бяха на немски, а тя не знаеше езика. Избра един напосоки, установи, че е заключен и извади шперцовете си. Само слея минута разби простата ключалка и отвори чекмеджето. Нищо. Чекмеджето беше празно. Но ако се съдеше по пластовете прах, покриващи горните ъгли на чекмеджето, можеше да се заключи, че то до съвсем скоро е било пълно.

Няколкото други чекмеджета потвърдиха същото. Каквито и документи да са били съхранявани тук, вече ги нямаше – и то от съвсем скоро.

Тя извади фенерчето си и освети в кръг наоколо, проучи вратите на всяка от отсрещните стени. Някоя от тях сигурно водеше нагоре. Отиде до най-близката, хвана бравата и опита, като се стараеше ръждясалите панти да скърцат колкото се може по-малко.

Лъчът на фенерчето разкри стая с бели керамични плочки на пода, тавана и всичките четири стени. Един гол стоманен стол стоеше занитен в средата на пода, а под стола имаше шал. От подлакътниците и краката на стола висяха стоманени белезници. В ъгъла се виждаше навит маркуч, откачен от ръждясал кран.

Тя се върна, усещайки леко галене, и се приближи към вратата от другата страна на избената стая. Тази водеше към тясно стълбище.

На върха на площадката имаше друга заключена врата. Кори се ослушва дълго, после хвана бравата и я натисна. Бърза проверка със стоматологичното огледалце показа празна, неизползвана кухня. Тя отвори по-широко вратата и огледа кухнята, после премина през нея в трапезарията, а оттам – в богато украсена всекидневна. Беше декорирана в тежък, баварски стил на ловна хижа: еленови рога, закачени на облицованите с дървени панели стени, масивни резбовани мебели, пейзажи в тежки рамки, стойки за старовремски пушки и карабини. Една космата глиганска глава с блестящи жълти бивни и пронизителни стъклени очи доминираше полицата над камината. Тя бързо огледа рафтовете с книги и претърси няколко шкафа. Всички книги и документи бяха на немски.

Кори отиде в коридора. Най-после се изкачи по стъпалата, като спираше на всяко, за да се ослуша. На площадката на втория стаж почака отново, изследвайки затворените врати, и после отвори една напосоки. Тя разкри почти лишена от мебели стая, с изключение на една прилична на скелет рамка за легло, маса, стол и библиотечен шкаф. Счупен прозорец гледаше към задната градина, по перваза още се виждаха пръснати парчета стъкло. Прозорецът беше с решетки.

Провери и другите стаи на втория стаж. Всички си приличаха – всички бяха спални, всички без мебелировка – с изключение на последната. Оказа се задръстена с прах фотографска работилница и тъмна стаичка, като в добавка съдържаше няколко печатни преси и примитивни на вид фотокопирни машини. Рафтове с печатни плаки от всевъзможни размери бяха подредени покрай стената, много от тях изгравирани със сложни, официално изглеждащи мотиви и печати. Изглежда са били използвани за подправяне на документи.

Обратно в коридора тя се изкачи по стъпалата до третия стаж. Озова се в голямо таванско помещение, разделено на две стаи. Първата – стаята, в която се намираше в момента – беше много странна. Подът бе покрит с дебели персийски килими. Дузина свещи, големи и дебели, стояха в украсени стойки, езерца от стопен восък висяха като сталактити от основите им. Върху стените имаше черни гоблени, покрити с чудати жълти и златни символи, някои пришити отгоре, други изработени от дебел филц: хексаграми, астрономични символи, очи без клепки, вписани триъгълници, петолъчни и шестолъчни звезди. В основата на един такъв гоблен беше извезана една-единствена дума: Арарита. В друг ъгъл на стаята три мраморни стъпала водеха нагоре към нещо, прилично на олтар.

Това бе прекалено зловещо и тя се отдръпна. Оставаше още една стая и след това щеше да се омете оттук.

Треперейки, тя мина през ниската рамка на вратата към втората стая. Тук беше пълно с библиотечни рафтове, явно навремето тук е било библиотека или може би кабинет. Но сега всичките рафтове бяха празни, стените – голи, с изключение на едно-единствено, проядено от молците нацистко знаме, което висеше унило до отсрещната стена.

В средата на стаята имаше голям индустриален унищожител на документи ново производство, включен в контакт в стената, и изглеждаш странно нелепо в онова, което във всяко друго отношение приличаше на капсула на времето от средата на миналия век. От едната му страна стояха дузина нестабилни купчини листове, а от другата – редица черни торби за боклук, пълни с резултата от работата на апарата. В отсрещната стена се виждаше една отворена врата.

Тя си помисли за изпразнените шкафове за документи на долния етаж, за пустите спални. Каквото и да е било оставено долу, беше станало бързо история: мястото показваше всячески, че е било методично оголено от инкриминиращото си съдържание.

В този миг осъзна – с лека тръпка на страх, – че ако тази работа продължаваше, тя можеше да бъде подновена във всеки един момент.

Това бяха единствените документи, останали в къщата. Пендъргаст със сигурност би искал да ги види. Бързо и тихо тя се приближи към купчините с листове, разглеждайки ги. Повечето се отнасяха до Втората световна война и бяха върху нацистки бланки за писма, заедно със свастики и немски букви в стар стил. Тя се изруга за неспособността си да чете немски, като внимаваше да не ги разбърква, опитвайки се да открие нещо, което би представлявало специален интерес.

Докато се ровеше из листове осъзна, че документите на дъното са по-скорошни от тези отгоре. Отказа се от старите и се фокусира върху последните. Но всички бяха на немски и бе невъзможно да установи тяхната значимост. Въпреки всичко събра онези, които й се видяха по-важни: онези с най-много печати и щемпели, заедно с другите, върху които беше напечатано с големи червени букви:

Което според нея трябваше да е печат за „Свръх секретно“.

Внезапно погледът й падна върху едно име на един от документите: Естерхази. Осъзна мигновено, че това бе моминското име на починалата съпруга на Пендъргаст, Хелън. С това име бе осеян целият документ, и когато се зае да сортира листовете отдолу, откри и други. Събра всичките и ги напъха в раницата си.

След което се разрови из тези, които не бяха на немски; някои бяха на испански, а останалите – предположи тя – на португалски. Поназнайваше слабо испански, но повечето от тези документи изглеждаха доста скучни: фактури, заявки, списъци с разходи и реимбурсирането им, заедно с много медицински картони, в които имената на пациентите бяха зачертани или отбелязани само с инициали. Въпреки това тя мушна онези, които й се сториха най-значими, в ранината си, вече пълна до пръсване…

В този миг чу пода да изскърцва.

Замръзна, адреналинът изпълни тялото й. Тя спря и се ослуша напрегнато. Нищо.

Затвори бавно раницата си и се изправи, като внимаваше да не вдига шум. Вратата беше съвсем леко отворена и през нея се процеждаше мъждива светлина. Кори продължи да напряга слух и – след миг – дочу ново изскърцване. Беше тихо, едва доловимо… като предпазливи стъпки.

Намираше се в капан, на тавана, само с едно стълбище, което води надолу. Нямаше прозорци, нямаше място, където да отиде. Но щеше да е грешка да се паникьосва; може да се дължеше просто на развинтеното й въображение. Тя изчака на слабата светлина, всичките й сетива бяха нащрек.

Поредно изскърцване, този път по-високо и от по-близко. Не си беше въобразила: определено в къщата имаше някого – и той се качваше по стълбите.

Във възбудата си около документите бе забравила да се старае да не вдига шум. Дали човекът, който идваше по стъпалата, я беше чул?

Като внимаваше, тя прекоси стаята и отиде до отворения гардероб от отсрещната страна. Опита се да влезе в него, без да скръцне нито една дъска. Вмъкна се вътре и дръпна вратата почти до край, след което се сви в тъмнината. Сърцето й биеше толкова силно и толкова бързо, че тя се боеше, че влезлият може да го чуе.

Още едно тихо проскърцване и леко пъшкане. Вратата към стаята беше отворена. Тя надникна от вътрешността на гардероба, едва позволявайки си да диша. След дълга тишина в стаята се плъзна един тъмен силует.

Кори сдържа дишането си. Мъжът беше облечен в черно, носеше кръгли тъмни очила, лицето му беше скрито. Крадец?

Той отиде до средата на стаята, спря там и накрая извади пистолет. Обърна се към гардероба, вдигна оръжието и го насочи към затворената врата.

Кори замръзна от ужас.

— Излезте, ако обичате – каза гласът със силен акцент.

Изминаха няколко безкрайни мига, Кори се изправи и отвори полека вратата.

Мъжът се усмихна. Свали предпазителя и се прицели внимателно.

— Auf Wiedersehen[39] – каза той.