Хладнокръвно отмъщение

30.

Бостън

Мъжът с хлътнали очи и набола брада прекоси Копли скуеър с тътрещи се крака и влезе в сянката на Джон Ханкок тауър. Като се изключат кратките погледи към минаващия трафик, главата му висеше оклюмало; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на мръсния му дъждобран.

Той тръгна надолу по Дартмут стрийт и влезе в станция „Копли“. Като отмина опашката чакащи да си купят електронни карти за метрото, той се смъкна по циментовото стълбище и спря, оглеждайки се. До облицованата с плочки стена имаше редица от пейки и той тръгна към тях. Седна в далечния край. Там се облегна и застана неподвижно, без да изважда ръце от джобовете, загледан в нищото.

След няколко минути до него се приближи друг мъж. Външният му вид бе точно противоположният. Беше висок и слаб, облечен в добре ушит костюм и шлифер „Бърбъри“. В една ръка държеше прилежно сгънат вестник „Бостън глоуб“ а в другата внимателно свит чадър. Мека сива шапка засенчваше лицето му. Единствената отличителна черта в него беше необичайна бенка под дясното око. Като седна до скитника, мъжът разтвори вестника и започна да преглежда вътрешните новини.

Когато поредният влак от зелената линия заскърца по релсите, навлизайки в станцията, мъжът с шапката заговори. Говореше тихо, заглушаван от шума на приближаващия влак, без да вдига поглед от вестника.

— Казвай какъв е проблемът – произнесе той с акцент.

Скитникът продължи да седи с наведена глава.

— Проблемът е това приятелче Пендъргаст, бившият ми зет. Научил е истината.

— Истината? Цялата истина?

— Още не цялата. Но ще стигне дотам. Той е изключително компетентен и опасен.

— Какво точно знае?

— Знае, че случката с лъва в Африка е убийство. Знае всичко за „Проект Авес“. И знае… – Естерхази се поколеба. – Знае за Слейд, „Лонджитюд Фармасютикълс“, семейство Дуейн… както и за Спениш Айлънд.

— О, да, Спениш Айлънд – каза мъжът. – Тъкмо нещо, което ние самите току-що научихме. Сега вече знаем, че смъртта на Чарлз Слейд преди дванайсет години не е била нищо друго, освен изкусна инсценировка, и че той е бил още жив до преди някакви си седем месеца. Това е твърде неприятна новина. Защо не ни каза?

— Аз също нямах представа – излъга Естерхази, колкото може по-убедително. – Кълна се, не знаех нищо за това. – На всяка цена трябваше да върне духа обратно в бутилката, веднъж завинаги, защото иначе можеше да се смята за мъртъв.

Той забеляза, че гласът му се издига и се принуди да го успокои.

— Пендъргаст разкри всичко. И каквото не е разбрал още, скоро ще разбере.

— Пендъргаст – усъмни се мъжът с шапката. – Защо не си го убил досега? Обеща ни.

— Опитах на няколко пъти.

Мъжът с шапката не отговори. Вместо това той прелисти вестника и продължи да чете.

След няколко минути заговори пак:

— Разочаровани сме от теб, Джъдсън.

— Съжалявам. – Естерхази почувства, че лицето му се налива с кръв.

— Не забравяй произхода си. Дължиш ни буквално всичко.

Той кимна безгласно, обзет от срам – засрамен от собствения си страх, от подчинението си, от зависимостта си, от своя провал.

— Знае ли Пендъргаст за съществуването на нашата организация?

— Още не. Но той е като питбул – не се отказва. Трябва да го извадим от играта. Не можем да си позволим да го оставим да прави каквото си иска. Казвам ти, трябва да го убием.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да си позволиш да го оставиш да прави каквото си иска – отговори мъжът. – Ти си този, който трябва да го спре – при това решително.

— Господ ми е свидетел, че се опитах.

— Не е достатъчно. Колко досадно от твоя страна да смяташ, че можеш просто да ни прехвърлиш този проблем. Всеки има слабо място. Намери неговото и го атакувай.

Естерхази усети, че се тресе от раздразнение.

— Искате невъзможното. Моля ви, имам нужда от вашата помощ.

— Естествено, можеш да разчиташ на нас, за каквото има нужда. Помогнахме ти с паспорта – ако трябва ще помогнем пак. Пари, оръжия, убежища. Освен това разполагаме с „Фергелтунг“. Но с този човек трябва да се разправиш лично ти. Всъщност, решението на този въпрос – бързо и окончателно – до голяма степен би те реабилитирало в очите ни.

Естерхази замълча за момент, за да обмисли.

— Къде е закотвена „Фергелтунг“?

— Манхатън. В пристана за лодки на Седемдесет и девета улица.

Мъжът направи пауза.

— Ню Йорк… Там живее агент Пендъргаст, нали? Изненадата беше толкова голяма, че Естерхази не можа да се удържи да не погледне мъжа до себе си.

Онзи продължи да чете с решително изражение. След минута Естерхази се надигна. Докато ставаше, мъжът проговори отново.

— Чу ли какво се е случило със семейство Броуди?

— Да – отговори Естерхази с шепот. Въпросът прозвуча като стаена заплаха.

— Не се притеснявай, Джъдсън – продължи мъжът. – Добре ще се погрижим за теб. Както винаги досега.

И под звуците на следващия приближаващ влак той отново потъна във вестника си.