Хладнокръвно отмъщение

60.

Д-р Фелдър крачеше напред-назад пред кабинета с оловни стъкла на д-р Остром в болница „Маунт Мърси“. Той си пое дълга, дълбока, потръпваща глътка въздух и се загледа в кафявите мочурища отвъд и летящото на юг ято гъски.

Какъв следобед само – какъв ужасен следобед. От нюйоркското полицейско управление бяха дошли и си бяха заминали, обръщайки мястото с главата надолу, задаваха въпроси, разтревожиха обитателите и претърсиха стаята на Констанс. Един детектив беше останал в сградата и изчакваше: в момента стоеше точно до офиса и двамата с д-р Остром разговаряха тихо. Остром погледна, видя, че Фелдър го гледа, намръщи се неодобрително и се обърна към детектива.

До този момент бяха успели да запазят историята извън вниманието на вестниците, но това нямаше да му помогне много. А и по всяка вероятност нямаше да трае дълго. Кметът вече им беше звънял и му бе казал без заобикалки, че ако Констанс не се върне в „Маунт Мърси“ с минимално вдигане на шум и с минимални жертви – Фелдър може да започне да си търси друга работа. Това, че сега се оказваше, че д-р Пул е участвал в бягството – че може би дори го е организирал, – всъщност изобщо не му помагаше. Фактът беше, че под молбата за разходка стоеше името на Фелдър.

Какво можеше да иска този д-р Пул от Констанс? Защо би поел такъв огромен риск да я отвлича тайно от „Маунт Мърси“? Да не би да работеше по поръчка на някой непознат родственик? Възможно ли беше Пендъргаст да е замесен?

При мисълта за Пендъргаст Фелдър потръпна.

В коридора настана суматоха, близо до охранителния пункт на входа на болницата. Един облечен в бяло санитар се запъти към Остром и детектива. Фелдър спря да крачи и загледа как санитарят забързано говори с Остром.

Директорът на „Маунт Мърси“ се обърна към Фелдър.

— Една жена е дошла да ви види.

Фелдър се намръщи.

— Жена? – Кой знаеше, ме той е тук сега, освен д-р Остром и персоналът? Въпреки всичко той последва санитаря по коридора към охранителния пункт.

До входа наистина чакаше жена: петдесетина годишна, ниска, слаба като вейка, с огненочервена коса и ярко червило. През рамото си беше прехвърлила чанта, имитация на „Бърбъри“ Движеше се с бастун.

— Аз съм д-р Фелдър – каза той, като премина през пропуска. – Искали сте да се срещнем?

— Не – каза тя с висок, кавгаджийски глас.

— Не? – повтори Фелдър изненадано.

— Изобщо не ви познавам. И това да ви търся не се вписва в представата ми за приятен следобед. Знаете ли колко е трудно да стигне човек дотук без кола? Беше достатъчно трудно да разбера къде точно с „Маунт Мърси“. Литъл Гавърнърс Айлънд – да, бе. Казвам ви, на два пъти почти се отказвах. – Тя се наведе напред, като потропваше с бастуна по мраморния под, за да подчертае думите си. – Но ми обещаха пари.

Фелдър я погледна объркано.

— Пари? Кой ви обеща пари? Какво общо има това с мен?

— Момичето.

— Какво момиче?

— Момичето, което ми даде бележката. Каза ми да я предам на д-р Фелдър в „Маунт Мърси“. Каза ми, че ще ми платят. – Поредно потропване с бастуна.

— Момиче? – повтори Фелдър. Мили боже, това сигурно е било Констанс. – Къде видяхте това момиче?

— От градината ми в задния двор. Но това не е важно. Това, което искам да знам, е: ще ми платите ли, или не?

— Носите ли бележката? – попита Фелдър. Той усети, че се изчервява от нетърпение да я види.

Жената кимна, но подозрително, сякаш можеше да бъде подложена на претърсване, че е признала това.

С треперещи ръце Фелдър бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла си, измъкна петдесетачка и й я подаде.

— Трябваше да платя на две таксита – каза жената, докато ги прибираше в чантата си.

Фелдър извади една двайсетдоларова банкнота и й я връчи.

— Освен това трябва да взема такси на връщане. Чака ме навън.

Появи се нова двайсетачка – последната банкнота в портмонето на Фелдър – и тя изчезна бързо като предишните. После жената бръкна в чантата си и извади лист хартия, сгънат на две. Единият край беше оръфан, сякаш е бил откъснат от книга. Тя му го подаде. Написано със старовремския почерк на Констанс, той прочете следното:

Фелдър вдигна очи, внезапно преливащ от въпроси. Но жената вече не се виждаше никъде.

Той надникна навън, но тя бе изчезнала. Влезе вътре и се насочи към мястото, където д-р Остром и детективът чакаха.

— Е? – попита д-р Остром. – Какво искаше?

Безмълвно Фелдър му подаде бележката. Той видя как Остром видимо се стресна, когато прочете адреса, после съобщението вътре.

— Къде е жената? – попита рязко Остром.

— Изчезна.

— Господи боже. – Остром тръгна към телефона на стената и вдигна слушалката. – Обажда се д-р Остром – каза той. – Свържете ме с пропуска.

Отне само няколко думи, за да стане ясно, че таксито на жената вече е тръгнало. Остром ксерокопира документа, после връчи оригинала на детектива.

— Трябва да спрем тази жена. Обадете се на хората си. Настигнете я. Разбрахте ли?

Детективът се засуети, откачи радиостанцията си и заговори в нея.

Фелдър се обърна към Остром.

— Тя твърди, че детето й е живо. Какво би могло да означава това?

Остром едва поклати глава.