Хладнокръвно отмъщение

15.

Кеърн Бароу

Д’Агоста седеше на шофьорското място на наетия Форд и безутешно се взираше в безкрайните сиво-зелени мочурища. От възвишението, където бе паркирал, те изглеждаха безкрайни и потънали в мъгли. И като се имаше предвид какъв късметлия е, като нищо щяха да се окажат безпределни, скрили тъмните си тайни завинаги.

Чувстваше се по-уморен от всякога в живота си. Дори сега, след седем месеца, онази огнестрелна рана все още му разказваше играта: затрудняваха го прости неща като изкачване на стълби или пресичане на терминала на летището. Последните три дни в Шотландия отмъстително му напомниха колко е слаб. Благодарение на услужливия и компетентен главен инспектор Балфур бе видял всичко, което имаше да се види. Бе прочел всички официални доклади, показания, рапорти за улики. Беше отишъл на мястото на стрелбата. Беше говорил със служители на Килчъри Лодж. Беше посетил всички къщи, ферми, обори, каменни хижи, блата, възвишения, долове и долчинки и всичко, за което човек се сеща в радиус от трийсет и пет километра от това затънтено място – без никакъв успех. Оказа се невероятно изтощително. Дори повече от изтощително.

И студеното, дъжделиво шотландско обкръжение никак не помагаше. Знаеше, че британските острови може да са влажни, но не беше виждал слънцето, откак бе напуснал Ню Йорк. Храната бе отвратителна, не можеше да се намери италианска паста на двеста километра околовръст. Беше принуден да яде саздърма от агнешки дреболии вечерта, когато пристигна, и храносмилателната му система оттогава не можеше да се оправи. Самата ловна хижа Килчъри беше достатъчно изискана, но ставаше течение, студът проникваше в костите му и старата рана го болеше.

Той погледна пак през прозореца и въздъхна. Последното, което му се искаше да прави, бе да излезе в онова тресавище отново. Но предишната вечер в кръчмата случайно беше дочул за една стара двойка – луди, или просто малко смахнати, в зависимост от това на кого говориш, – които живеели в каменна къща извън блатата, недалеч от Иниш; отглеждали си овце и голяма част от храната си, и почти никога не идвали в града. Казаха му, че нямало път до къщата им, само малка пътека, белязана с камъни. Била в средата на нищото, далече от пътя и на четирийсетина километра от мястото, където бе станала стрелбата. Невъзможно беше – Д’Агоста знаеше това – смъртно раненият Пендъргаст да може да измине цялото разстояние дотам. Но все пак заради себе си и стария си приятел той бе длъжен да провери тази последна следа, прели да се върне обратно в Ню Йорк.

Хвърли още един поглед на топографската карта, която си бе купил, сгъна я и я пъхна в джоба си. По-добре да беше започнал – небето се беше снишило и на запад се събираха заплашителни облаци. Той се поколеба за миг. После, като изпъшка от усилието, отвори вратата и излезе от колата. Закопча дъждобрана плътно и тръгна.

Пътеката беше достатъчно ясна: чакълеста лента, която се виеше сред туфи трева и участъци избуял пирен. Той съзря първия камък за ориентиране – не обичайната купчина камъни, а високо, тясно парче гранит, забито в земята. Когато се приближи, забеляза, че нещо е изгравирано на повърхността му.

Това беше, името на къщурката, която бяха споменали в кръчмата. Той изсумтя доволно. Шест километра. Щеше да отнеме може би два часа, ако не бързаше. Тръгна. Новозакупените му обуща скърцаха по камъчетата, острият вятър духаше в лицето му. Но той бе добре екипиран срещу студа, освен това оставаха седем часа до мръкване.

През първите километър и половина два пътеката продължи по твърда почва, следвайки леко възвишение, което се простираше навътре в блатото. Д’Агоста си пое въздух дълбоко, изненадан и повече от доволен, че цялото му шляене наоколо през изминалите няколко дена изглежда го бе направило малко по-силен, въпреки умората и болката от раната. Пътеката беше добре маркирана, с дълги, тесни парчета гранит, забити в земята като пътепоказатели.

По-навътре в блатото изтъняваше, но маркерите продължаваха да се виждат на стотици метри нататък; той спираше при всеки, оглеждаше пейзажа напред, намираше следващия и продължаваше. Въпреки че земята изглеждаше сравнително равна и открита, докато вървеше той осъзна, че има много гънки и леки издатини, което правеше трудно и ненадеждно установяването на релефа и поддържането на прав курс.

Когато наближи единайсет часа, пътеката започна да се спуска, макар и леко, към по-ниски, по-мочурливи земи. Далече надясно той различи една тъмна линия, която според картата му би трябвало да означава границата на блатото Иниш. Въздухът стана неподвижен, вятърът утихна, мъглите се събираха в падините и се издигаха на филизи над тъмните блата. Небето притъмня и по него се понесоха бавни облаци.

По дявалоте, помисли си Д’Агоста, гледайки напред. Проклетият шотландски дъжд започваше. Отново.

Той обаче продължи. Внезапно дъждът беше прекъснат от ужасен порив на вятъра. Чу го, преди да е дошъл – бучене, което се носеше през блатата, огъвайки пирена по пътя си, – след което го блъсна, развя дъждобрана му и започна да дърпа шапката му. В този миг тежките капки дъжд започнаха да тупат по земята. Мъглите, които се бяха събрали в ниското, сякаш изскочиха и започнаха да се кълбят над блатата, или може би самото оловно небе се беше спуснало до земята.

Д’Агоста погледна часовника си. Почти пладне.

Той спря да си почине на елин камък. Нямаше повече знаци за Глимс Холм, но предположи, че е изминал почти пет километра. Оставаше километър и нещо. Огледа пейзажа напред; не можа да види нищо, което да прилича на селска къща. Връхлетя го нов порив на вятъра, студените капки дъжд жилеха лицето му.

Това е лудост. Той се надигна, погледна картата, но тя беше безполезна, тъй като не се виждаше никакъв отличителен белег на местността, по който да прецени докъде е стигнал.

Абсурдно беше, че някой изобщо живее тук. Тези хора бяха повече от смахнати – трябва да бяха направо луди. А той беше тръгнал за зелен хайвер: нямаше никакъв начин Пендъргаст да е успял да стигне чак до къщата.

Дъждът продължи, силен и равномерен. Притъмня още, сякаш се свечерява. Пътеката стана по-неясна, притисната от блатата от всички страни и на места преминаваше по напречни греди или редица от плоски камъни. С мъглите, дъжда и тъмнината Д’Агоста все по-трудно намираше следващата маркировка, взирайки се в здрача дълго, прели да я забележи.

Колко още нататък? Погледна часовника си. Дванайсет и половина. Беше вървял два часа и половина. Практически трябваше вече да е стигнал. Но единственото, което виждаше напред, бяха сиви мочурища, които се показваха в безпорядък от мъглата и дъжда.

Надяваше се, че ще завари някого в къщата, надяваше се да гори огън и да има горещо кафе или най-малкото чай. Започваше да усеща студени, пронизващи тръпки, когато водата стигаше до дрехите му. Беше грешка; към болката от раната сега се присъедини и обаждащата се от време на време болка в крака му. Запита се дали да не си почине пак, но се отказа при мисълта, че вече е почти стигнал. От почивката можеше да се вкочани и да му стане още по-студено.

Той спря. Пътеката свърши в широко, тресящо се езеро от тиня. Огледа се за някакви маркиращи камъни, които евентуално да показват път през него, но не видя нищо. По дяволите, не беше внимавал. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Сега, като присви очи напрегнато, това съвсем не му приличаше на пътека – по-скоро редица от парчета земя. Тръгна обратно по стъпките си, после спря: изглеждаше, че има два, пътя, по които можеше да е стигнал дотук, две блуждаещи пътеки. Изследва ги внимателно, но не можа да открие отпечатъци от обувките си в твърдата повърхност, вече разкаляна от дъжда. Изправи се и погледна към хоризонта, търсейки издайнически остриета от гранит. Но колкото и да се взираше, не виждаше нищо, освен сиво блато и парцали мъгла.

Пое си дълбоко дъх. Гранитните маркиращи камъни бяха поставени през сто метра един от друг, не можеше да се е отдалечил на повече сто метра от последния. Единственото, което трябваше да направи, беше да върви бавно, да не се притеснява, да запази хладнокръвие и да върне задника си до предишния ориентир.

Пое по дясното разклонение, движеше се бавно и спираше, присвивайки очи в опит да открие гранитния камък. След като измина петдесетина метра заключи, че това не може да е пътят, от който е дошъл – до този момент щеше да е видял маркера. Хубаво; трябваше да тръгне по другата пътека. Обърна се и се върна по стъпките си, но по някаква причина не стигна до разклонението, което го беше объркало преди. Продължи малко по-нататък с мисълта, че е преценил погрешно разстоянието – колкото да открие, че пътеката свършва в поредно блато.

Той спря и се опита да възстанови дишането си. Добре: беше се изгубил. Но не чак толкова. Все още нямаше как да е не повече от двеста метра от последния маркер. Това, което трябваше да направи, беше да се огледа. Нямаше да мръдне оттук, докато не се ориентира и не разбере накъде върви.

Дъждът се усили и той усети една студена струйка да се процежда надолу по гърба му. Без да обръща внимание на усещането, се огледа. Явно се намираше в някаква подобна на купа падина. Хоризонтът беше може би отдалечен на километър и половина от всички страни, но беше трудно да се каже заради непрекъснато движещите се мъгли. Той понечи да извади картата, но после я пъхна обратно в джоба си. Какво можеше да му помогне? Прокле се, че не носи компас. С компас поне щеше да знае най-общо накъде върви. Хвърли поглед на часовника си: един и половина. Три часа до залез.

— По дяволите – произнесе той гласно, и после по-силно: – По дяволите!

Странно, но от това се почувства по-добре. Избра една точка на хоризонта и започна да я изследва подробно за гранитен ориентир. И го откри – далечна вертикална драскотина в подвижните мъгли.

Тръгна нататък, като стъпваше от една камениста пътека на друга. Но блатата заговорнически блокираха всяка негова крачка: той продължи да върви първо на една страна, после на друга и да се връща, докато не попадна на някакъв виещ се като змия остров в средата на блатата. Исусе Христе, вече можеше да види, че тъпият гранитен маркер е на по-малко от двеста метра!

Стигайки до един тесен ръкав на блатото, той забеляза и самата пътека, която минаваше от другата страна – пясъчно парче земя, криволичещо към ориентира. Обзе го чувство на огромно облекчение. Като опитваше ту отсам, ту оттам, той търсеше път през тясното блато. В началото не можеше да намери проход. Но после забеляза, че на едно място блатото е осеяно с хълмчета, достатъчно близко едно до друго, за да му позволят да го прекоси. Той си пое въздух и стъпи на първото, опита го, отпусна се с цялата си тежест и сложи и другия си крак. После повтори същото, преминавайки от една туфа на друга, докато черната тиня отдолу се тресеше, изпускайки от време на време мехури блатен газ, разместена от вибрацията на стъпките му.

Почти стигна. Протегна крак над една голяма пролука, сложи го върху парчето земя, оттласна се с другия крак – и загуби равновесие. С неволен вик се опита да прескочи на твърда почва, но не успя и цопна в блатото с тежък плясък.

Когато лепкавата тиня се стегна около бедрата му го обзе истинска, истерична паника. С пореден вик се опита да извърти единия си крак, но от движението само хлътна още по-дълбоко. Паниката му се увеличи. Рязкото дръпване на другия крак имаше същия ефект; при всеки опит за измъкване студената тиня засмукваше тялото му по-дълбоко, усилието предизвикваше разпукване на мехурчета, които се пръскаха около него, обвивайки го във вонята на блатно разложение.

— Помощ! – извика той; малката част от мозъка му, още не обхваната от паника, регистрира колко глупав беше този вик. – Помогнете ми! – Тинята вече стигаше над кръста му; ръцете му се мятаха инстинктивно, опитвайки се да го измъкнат, но това само ги закотви и той хлътна още по-дълбоко. Сякаш бе стегнат в усмирителна риза, като муха в мед, потъваше бавно и безпомощно в блатото.

— Помогнете ми, за бога! – изкрещя Д’Агоста и гласът му отекна над пустото тресавище.

Идиот такъв, казваше малката рационална част от мозъка му, спри да мърдаш. Всяко движение го пращаше все по-навътре. С нечовешко усилие той накара паниката да отстъпи.

Поеми си дълбоко въздух. Почакай. Не мърдай.

Беше трудно да диша с налягането на тинята около гръдния му кош. Тя вече стигаше до раменете му, но като спря да мърда, оставайки абсолютно неподвижен, той сякаш успя да спре потъването. Изчака, като се опитваше да преодолее паникьосващото усещане, което пълзящата към врата му тиня създаваше. Остана така в поройния дъжд, докато не осъзна, че всъщност е в равновесие.

Не само това, даде си сметка, че вече е само на пет стъпки от пътеката от другата страна.

Изключително бавно започна да измъква едната си ръка, като държеше пръстите си опънати и бавно я вдигаше. Избягваше всяко засмукване и даваше време на тинята да заеме освободеното място.

Чудо. Ръката му бе свободна. Като я държеше над повърхността, той съвсем бавно се наклони напред. Изпита моментна паника, когато усети влажната лепкава кал по врата си, но потапяйки по-голяма част от торса си можеше да почувства как краката му се повдигат мъничко. Колкото повече се накланяше напред, толкова повече се издигаха крайниците му. Внимателно потопи част от главата си в тинята, което подобри движението и приближи тялото му към брега. Като се опитваше да остане спокоен и се движеше с агонизираща бавност, той продължи така и – точно когато калта стигна до носа му – успя да се протегне и да сграбчи туфа пирен.

Полека изтегли тялото си към брега, докато опря брадичка в тревата. После много внимателно извади другата си ръка и с нея се хвана за друг храст, след което се измъкна на твърда земя.

Лежеше с чувство на безгранично облекчение. Лудото блъскане на сърцето му полека се успокои. Тежкият дъжд почти отми калта от него.

След минута-две успя да се изправи. Беше замръзнал до костите, подгизнал във воняща тиня и зъбите му тракаха. Вдигна китка и остави дъжда да облее часовника му: четири часа.

Четири часа! Нищо чудно, че толкова се бе стъмнило. През октомври слънцето по тези северни ширини залязваше рано.

Усети, че трепери неконтролируемо. Вятърът го блъскаше на пориви, дъждът го шибаше през лицето, а в далечината се чуваше тътен на гръмотевици. Нямаше фенерче, нито дори запалка. Това бе лудост – рискуваше да получи хипотермия. Слава на бога, че бе успял да открие пътеката. Като приспиваше очи в дрезгавината, успя да различи пред себе си ориентира, към който толкова се бе стремил.

Изтръска колкото можа от тинята и внимателно се насочи натам. Но докато се приближаваше, камъкът започна да му изглежда някак не наред. Твърде тесен. И когато го достигна, видя какво всъщност представляваше – малък изсъхнал дънер, обелен и посребрен, изсушен от вятъра.

Д’Агоста го гледаше с искрено неверие. Проклет сух дънер, тук в средата на нищото, на километри от всякакви живи дървета. Ако го беше подминал по пътя, със сигурност щеше да го забележи.

Но нали беше на пътеката…?

Докато се взираше в припадащия мрак, все повече му се струваше, че онова, което бе взел за пътека, всъщност бяха само островчета суша и чакъл, разпръснати сред блатата.

Сега вече наистина притъмня. Студът също се засилваше. Можеше да падне и пол нулата.

Колосалната му глупост, която го бе тласнала към това пътешествие из мочурищата, внезапно го порази. Все още бе слаб. Не носеше фенерче, нито компас, а мизерният му сандвич бе почти изяден. Тревогата му за Пендъргаст го бе накарала да поеме глупави рискове и да стигне до ръба… и отвъд него.

И сега какво, по дяволите? Вече бе толкова тъмно, че би било безсмислено да се опитва да продължи. Пейзажът се бе свел до неясни петна от по-светло и по-тъмно сиво и всяка надежда да открие ориентир се бе стопила. Господи, никога в живота си не бе мръзнал така. Имаше чувството, че мозъкът в костите му се превръща в ледени кристали.

Щеше да се наложи да изкара нощта в блатата.

Той се огледа и недалеч видя два обли камъка. Треперещ и с тракащи зъби, закуцука нататък и се сгуши между тях да се скрие от вятъра. Опита се да се свие колкото се може повече, като застана в ембрионална поза и скръсти ръце. Дъждът барабанеше по гърба му, стичаше се на вадички във врата и по лицето му. Тогава осъзна, че вече не е дъжд, а поледица.

Тъкмо когато си мислеше, че вече не може да понесе студа, усети просмукваща се топлина. Невероятно – стратегията работеше, тялото му се подчиняваше, приспособяваше се към убийствения студ. Топлината се зароди в самата му вътрешност и бавно се разпростря навън. Почувства се сънен и странно омиротворен. Успокои се. Може би все пак щеше да успее да изкара нощта. А на сутринта слънцето щеше да изгрее, щеше да бъде по-топло, можеше да започне наново и да намери пътеката.

Сега вече му беше доста топло и настроението му се подобри. Щеше да е лесна работа, дори болката от раната изчезна.

Мракът се сгъсти, а той се почувства невероятно сънен. Добре щеше да е да поспи, нощта щеше да мине много по-бързо. А когато мракът стана пълен, суграшицата спря. Още късмет. Всъщност не, сега валеше сняг. Е, поне вятърът бе утихнал. Боже, колко му се спеше!

И като се намести, я забеляза: бледа светлинка в тъмните блата – жълта и трепкаща. Д’Агоста се взря. Нима му се привиждаше? Трябваше да е Глимс Холм – какво друго? А и не беше толкова далече. Трябваше да отиде.

Но не. Така сладко му се бе приспало, че можеше да изкара нощта тук и да отиде на сутринта. Хубаво беше да знае, че къщата е наблизо. Сега вече можеше да си заспи на спокойствие. И той се понесе в море от топла празнота.