Хладнокръвно отмъщение

35.

Разклона Армадило, Мисисипи

Бетъртън беше излязъл за ранната си сутрешна чаша кафе, когато го осени идеята. Може и да беше стреляне в тъмното, но не чак толкова, че да не си струва едно петнайсеткилометрово отклонение, за да провери.

Той направи завой с Нисана си и се насочи отново по посока на Малфурш, като спря на шест километра пред тъжната гледка на разклонението на шосето, известно сред местните като Разклона Армадило. Според историята преди години някой беше връхлетял върху един броненосец[13], а прегазеният труп бе останал достатъчно дълго, че да нарекат кръстовището на негово име. Единствената къща на разклона беше колиба от насмолена хартия, жилището на някой си Били Б. Скакалеца.

Бетъртън спря пред старата съборетина, почти незабележима под дебелия покров кудзу[14]. Ръката му пулсираше ужасно. Като грабна пакет цигари от жабката, той излезе от колата и тръгна към портичката в светлината на изгрева. Можеше да познае Били Б., който се поклащаше мързеливо. Въпреки ранния час във възлестата си ръка държеше бира „Будвайзер“. Когато ураган беше отнесъл табелката, указваща завоя към Малфурш преди години, Били Б., неизменно поклащащ се в люлеещия се стол, почти винаги упътваше непознатите по кой път да стигнат до града.

Бетъртън изкачи старите скърцащи стъпала.

— Здрасти, Скакалец – рече той.

Мъжът го изгледа с хлътналите си очи.

— Здрасти. Нед. Как си, синко?

— Добре, добре. Ще възразиш ли да поседна?

Били Б. посочи горкото стъпало.

— Сядай.

Благодаря. – Бетъртън се отпусна предпазливо, после вдигна пакета цигари и го тръсна. – Една?

Били Б. измъкна елка цигара от пакета; Бетъртън му поднесе запалка, после пъхна пакета обратно в горния джоб на ризата си. Той самият не пушеше.

През следващите няколко минути двамата обсъждаха лениво местни проблеми. Най-накрая Бетъртън стигна до истинската цел на посещението си.

— Скакалец, да са се мяркали скоро някакви непознати насам? – попита той небрежно.

Били Б. пое дълбоко дима от цигарата, извади я от устата си, изследва филтъра, после я изхвърли в близките храсталаци.

— Няколко – каза той.

— Виж ти. Разкажи ми за тях.

— Чакай да видим. – Били Б. присви очи замислено.

— Една Свидетелка на Йехова. Опита се да ми пробута едно от малките си списания, когато ме попита кой е пътят за Малфурш. Казах й да поеме надясно.

Бетъртън изтипоса измъчена усмивка при това грешно указание.

— После се появи онзи чужденец.

Бетъртън произнесе колкото е възможно по-нехайно:

— Чужденец?

— Имаше акцент.

— Откъде беше, според теб?

— Европа.

— Да ме вземат мътните, дано! – Бетъртън поклати тава. – И кога се случи това?

— Знам точно кога се случи. – Мъжът започна да свива пръстите си един след друг. – Преди девет дена.

— Как можеш да си сигурен?

Били Б. кимна важно.

— Беше деня, преди да открият, че Броуди са убити.

Това бе повече, отколкото Бетъртън се бе надявал и в най-смелите си мечти. Значи това било то да си разследващ репортер?

— Как изглеждаше този тил?

— Висок. Много слаб. Руса коса, малка грозна бенка под едното око. Носеше модерен дъждобран, като тези в шпионските филми.

— Помниш ли каква кола точно караше?

— „Форд фюжън“. Тъмносиня.

Бетъртън поглади замислено брадичката си. Знаеше, че „Форд фюжън“ се използват най-често за коли под наем.

— Каза ли нещо за това на полицията, Скакалец?

По лицето на мъжа се изписа свирепо изражение.

— Не са ме питали.

Бетъртън едва се сдържа да не хукне през портата към колата, си.

— Броуди – рече той. – Лоша работа.

Били Б. се съгласи, че е така.

— Много вълнения в района напоследък – продължи Бетъртън. – Инцидентът в „Тайни’с“ и всичко останало…

Били Б. извади цигарата и се изплю замислено в пръстта.

— Онова не беше инцидент.

— Какво имаш предвид?

— Онзи тип от ФБР. Взриви мястото.

— Взриви го? – повтори Бетъртън.

— Изстреля един куршум в резервоара за пропан. Хвърли всичко във въздуха. Гръмна също така и група лодки.

— Ами… аз ще… Но защо го е направил? – Това беше смайваща новина.

— Изглежда Тайни и шайката му са създавали неприятности на него и на партньорката му.

— Те създават неприятности на много хора наоколо. – Бетъртън се замисли за момент. – Защо му е на агента от ФБР да идва тук?

— Представа нямам. Е, сега знаеш всичко, което и аз. – Той си отвори нова бира.

Последното изречение беше знак, че Били Б. се е уморил от приказки. Този път Бетъртън стана.

— Отбий се пак – каза Били Б.

— Ще го направя. – Бетъртън тръгна надолу по стъпалата. После спря, бръкна в джоба си и извади цигарите.

— Задръж пакета – рече той. Хвърли го внимателно в скута на Били Б. и тръгна към Нисана си с колкото е възможно по-голяма важност.

Беше се поддал на едно предчувствие, а сега се връщаше с история, заради която „Венити феър“ или „Роулинг стоун“ биха убили. Семейство, което беше симулирало собствената си смърт – само за да бъде свирепо убито. Взривен бар. Мистериозно място, известно като Спениш Айлънд. Чужденец. И като връх на всичко – откачен ФБР агент на име Пендъргаст.

Ръката му още пулсираше, но вече почти не я усещаше. Това се очертаваше като един много добър ден.