Хладнокръвно отмъщение

41.

Ню Йорк сити

Когато Джъдсън Естерхази излезе от таксито, вдигна поглед към потискащите каменни каньони на Долен Манхатън, преди да вземе коженото си куфарче и да плати на шофьора. Той пресече тесния тротоар, приглади вратовръзката си и с уверена и сигурна крачка изчезна в ниското фоайе на Нюйоркския департамент по здравеопазване.

Чувството да носи отново костюм беше приятно, въпреки че все още бе под дълбоко прикритие. А още по-приятно беше да чувства, че е в офанзива, че прави нещо друго, освен да бяга. Страхът и несигурността, които го бяха разяждали, бяха почти избледнели, заменени – след първоначалния период на паника – от ясен и решителен план. План, който щеше да разреши проблема му „Пендъргаст“ веднъж завикал. Но също така – което бе точно толкова важно – щеше да удовлетвори и тях. Те щяха да му помогнат. Най-сетне.

Отличен съвет, макар и да звучеше грубо. А намирането на „кучката“ беше по-лесно, отколкото Естерхази се бе надявал. Следващото предизвикателство беше да открие начин да се добере до нея.

Докато се приближаваше към указателя на сградата, той забеляза, че Отделът за ментална хигиена се намира на седмия етаж. Отиде до една асансьорна площадка, влезе в чакащата кабинка и натисна бутона за седмия етаж. Вратата се затвори и той започна да се изкачва.

Познаването му на медицинската база данни се оказа безценно. В края на краищата му отне само няколко проверки, за да получи информацията, която му трябваше, за да създаде плана си за нападение. Първото попадение беше съдебно дело, на което Пендъргаст е бил призован като заинтересовано лице, но – перверзно – бе избрал да не се яви. Второто беше статия на някой си д-р Фелдър, още непубликувана, но предоставена на медицинската общност за разглеждане, върху един крайно интересен случай, временно затворена пациентка в Женското изправително отделение на „Бедфорд Хилс“, но подлежаща на прехвърляне в болницата „Маунт Мърси“. Независимо, че идентичността на пациентката по разбираеми причини не се споменаваше, като се имаше предвид съдебното разпореждане за изпращане в затвор/психиатрия, не беше никак трудно да се определи за кого става дума.

Като излезе от асансьора Естерхази попита къде се намира офисът на д-р Джон Фелдър. Психиатърът беше на смяна в спретнатия си миниатюрен кабинет и се изправи при влизането на Естерхази. И той като офиса си беше миниатюрен, спретнато облечен, с къса коса в миши цвят и брада в стил Ван Дайк.

— Д-р Пул? – Той протегна ръка.

— Д-р Фелдър – кимна Естерхази и разтърси подадената десница. – Приятно ми е.

— Удоволствието е мое – каза Фелдър, като махна към празния стол. – Да се запозная с човек, който преди това е лекувал Констанс, е неочакван дар към моята работа.

Към моята робота. Беше точно както Естерхази си бе представял. Той огледа безличния офис, учебниците и преднамерено безличните картини. От собствените си наблюдения бе стигнал до извода, че да си съдебен психиатър трябва да е твърде неблагодарна работа. Най-вероятно половината пациенти бяха напълно откачили социопати, а другата половина – симуланти, опитващи се да избегнат обвиненията срещу тях. Естерхази веднага подуши амбициите на Фелдър само като прочете работната версия на статията му: тук имаше случай, в който човек можеше да забие зъби, може би дори цяла бъдеща кариера. Фелдър изглеждаше доверчив, енергичен, отворен и, както мнозина други интелигенти, малко наивен. Добър знак.

Дори и така, обаче, налагаше се да бъде внимателен. И най-малкият намек за собственото му непознаване на случая и на пациента веднага би събудил подозрения. Въпросът щеше да е как да превърне това свое незнание в предимство.

Той махна с ръка.

— Тук имаме нещо уникално, поне според мен. С радост прочетох вашата статия, защото този случай е не просто интересен, той може да се окаже важен. Дори основополагащ. Макар, че аз лично не съм заинтересован да публикувам – интересите ми са в друга област…

Фелдър кимна разбиращо, но Естерхази забеляза бързия израз на облекчение в погледа на психиатъра. Важно беше Фелдър да разбере, че посетителят му не застрашава неговите амбиции.

— Колко пъти сте говорили с Констанс? – запита Естерхази.

— Дотук сме имали четири консултации.

— Има ли тя някакви признаци на амнезия?

Фелдър се намръщи.

— Не. Засега никакви.

— Именно тази част от лечението й ме затрудни най-много. Случвало се е да приключа терапевтичната сесия с нея с усещането, че съм постигнал напредък с лечението на най-опасните й заблуди, и в началото на следващата да установя, че тя не помни абсолютно нищо от предишната визита. Всъщност, тя твърдеше, че изобщо не ме познава.

Фелдър сключи пръсти.

— Колко странно. Моят опит показва, че тя има отлична памет.

— Интересно. Значи амнезията е едновременно дисоциативна и лаконарна.

Фелдър започна да си записва.

— Най-интересното е, че има сериозни признаци това да е рядък случай на дисоциативна фуга.

— Която да обясни например океанското пътуване? – Фелдър продължи да записва.

— Именно. Както и тези необясними изблици на насилие. Точно затова, д-р Фелдър, нарекох този случай уникален. Мисля, че тук имаме възможност – по-точно вие имате възможност – да осъществете значим напредък в медицинското познание.

Фелдър продължи да записва още по-бързо.

Естерхази премести стола си по-наблизо.

— Често съм се питал дали нейните… хм, необичайни лични отношения нямат нещо общо със заболяването й.

— Имате предвид нейния попечител? Този тип Пендъргаст?

— Ами… – Естерхази сякаш се колебаеше. – Вярно е, че Пендъргаст използва термина „попечител“, но… ако си говорим като лекар с лекар, трябва да знаете, че отношенията им са били далеч по-интимни, отколкото предполага едно опекунство. Което може би обяснява защо Пендъргаст е отказал да се яви на нейното освидетелстване, както разбирам.

Д-р Фелдър спря да пише и го погледна. Естерхази кимна, придавайки си тежест.

— Всичко това е много интересно – каза Фелдър. – Тя напълно отрича това.

— Естествено – отвърна Естерхази приглушено.

— Всъщност, знаете ли – замисли се Фелдър за момент, – ако е имало някаква сериозна емоционална травма, сексуална принуда или дори изнасилване, това би могло да обясни не само нейното състояние на фуга, но също така и странните идеи за собственото й минало.

— Странни идеи за миналото? – повтори Естерхази. – Това вече е нещо ново за мен.

— Констанс настоява пред мен, че… е, да не се задълбочаваме, д-р Пул… че е приблизително на сто и четиридесет години.

Естерхази едва се удържа да запази невъзмутимото си изражение.

— Нима? – с усилие прошепна той.

Фелдър кимна.

— Настоява, че е родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Че е израсла на Уотър стрийт, само на няколко пресечки от моя офис. Че и двамата й родители починали, докато била още млада, и че години наред е живяла в имението на някой си Ленг.

Естерхази побърза да последва тази нишка.

— Възможно е това да е обратната страна на нейната дисоциативна амнезия и състояние на фуга.

— Работата е там, че нейното познаване на миналото – или поне на периода, в който твърди, че е израснала – е забележително ясно и точно.

Ама че глупости.

— Констанс е необичайно интелигентна жена, макар и психически неустойчива.

Фелдър замислено преглеждаше бележките си. След това погледна към Естерхази.

— Докторе, мога ли да ви помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Бихте ли ме консултирали по този случай?

— С удоволствие.

— Ще се радвам на едно второ лекарско заключение. Опитът ви с лечението на тази пациентка и наблюденията ви несъмнено ще са безценни.

Естерхази се опита да сдържи радостта си.

— В Ню Йорк ще съм само седмица-две, в Колумбийския университет, но с удоволствие ще ви помогна с каквото мога.

Д-р Фелдър се усмихна за пръв път от началото на срещата.

— Като се има предвид тази лаконарна амнезия – каза Естерхази, – ще е по-добре да ме представите пред нея така, сякаш никога не сме се срещали. След това можем да наблюдаваме как ще реагира. Интересно ще е да се види дали амнезията й се съчетава със състоянието й на фуга.

— Наистина много интересно.

— Както разбирам, в момента тя се намира в „Маунт Мърси“?

— Точно така.

— И предполагам, че можете да ми уредите необходимия статут на консултант тук?

— Така мисля. Разбира се, ще ми трябват вашата автобиография, академична принадлежност, обичайните документи… – провлачи Фелдър смутено.

— Разбира се. Мисля, че имам всички необходими документи в себе си. И без това смятах да ги нося в Колумбийския университет. – Като отвори куфарчето си, той извади папка, съдържаща комплект великолепно подправени акредитации и документи, осигурени от Братството. В случай, че Фелдър решеше да провери, някъде по света наистина съществуваше истински д-р Пул, но доверчивият психиатър едва ли щеше да стигне дотам. – А ето и кратко резюме на моята собствена работа с Констанс. – Той извади втора папка, чисто съдържание бе подбрано по-скоро, с цел да събуди любопитството на Фелдър, отколкото да му предложи някаква информация.

— Благодаря ви. – Фелдър разтвори първата папка, разгледа я набързо, след това я затвори и му я върна. Както се надяваше Естерхази, това се оказа чиста формалност. – Ще ви се обади до утре.

— Ето мобилния ми телефон. – Естерхази му подаде визитката си през бюрото.

Фелдър я пъхна в джоба на сакото си.

— Нямам думи да изразя колко се радвам, д-р Пул, че ще ми помогнете в този заплетен случай.

— Повярвайте, докторе, удоволствието е изцяло мое. – И като се надигна, Естерхази топло стисна ръката на Фелдър, отправи усмивка към честното му лице и се запъти навън.