Хладнокръвно отмъщение

13.

Ингъркгърктън

Джъдсън Естерхази стоеше на бара на кръчмата „Хафмуун“ и пресушаваше халба „Гинес“. Кръчмата бе малка, подходяща за размерите на селцето: три места на бара, четири сепарета, разположени две по две до срещуположните стени. В момента нямаше жива душа, освен него и стария Макфлекноу, бармана, но наближаваше пет и нещата скоро щяха да се променят.

Той допи чашата си и Макфлекноу се наведе към него.

— Ще пийнете ли още една, сър?

Естерхази се престори, че го обмисля.

— Защо пък не? – рече той след известно време. – Предполагам, че д-р Роскомън няма да възрази.

Барманът се изкиска.

— Разбира се, че не, а и ще бъде нашата малка тайна.

Сякаш по даден знак Естерхази забеляза доктора през големия кръгъл прозорец на входната врата. Роскомън вървеше забързано по улицата и спря пред вратата на кабинета си, която отключи с привично движение.

Естерхази го гледа, докато докторът не хлътна в сградата и вратата не се хлопна зад него.

Докато разиграваше сърдечен пристъп вчера, Естерхази ясно си бе представил как ще изглежда местния доктор: подпухнал и червендалест, застаряваш, но стегнат, свикнал да лекува както болни крави и коне, така и хора. Но Роскомън го бе изненадал. Беше слаб, около четирийсетте, с блестящи и внимателни очи и интелигентно изражение. Бе прегледал новия си пациент с хладен, спокоен професионализъм, на който Естерхази можеше само да се възхити. След като бързо определи, че болките в гърдите не са нищо сериозно, Роскомън все пак препоръча няколко дни почивка. Естерхази бе очаквал това и то всъщност бе добре дошло: сега имаше извинение да се мотае из селото. А и се бе срещнал с местния лекар – основната му цел. Беше се надявал да се сприятели с него и да му измъкне информация, но човекът се оказа еманация на шотландската резервираност и не каза почти нищо извън медицинските си съвети. Може би такава бе природата му – а може и да криеше нещо.

Докато отпиваше от прясната „Гинес“, Естерхази отново се запита какво прави човек като Роскомън в мизерно селце като Инвъркърктън. Явно бе, че със своите умения можеше да отвори доходоносна практика в някой голям град. Ако Пендъргаст, противно на всички обстоятелства, бе оцелял от блатата, тъкмо Роскомън щеше да е човекът, при когото да отиде – беше единственият читав наоколо.

Вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе жена – Джени Протеро. Естерхази вече се чувстваше сякаш буквално познава проклетото село. Госпожа Протеро стопанисваше сувенирния магазин, и тъй като този бизнес не беше твърде доходен, се препитаваше и като перачка. Беше пълна и весела, с лице, червено като омар. Въпреки мекия октомврийски ден, вратът й бе омотан с дебел вълнен шал.

— Здравен, Поли – рече тя на бармана и се настани на единия от двата свободни стола с цялата грация, която й позволяваха стоте кила.

— Дал бог добро. Джени – отвърна Макфлекноу, като старателно обърса надраскания дървен плот пред нея и й наля половинка бира.

Жената се обърна към Естерхази.

— Ами вие как сте днес, господин Дрейпър?

Естерхази се усмихна.

— Далеч по-добре, благодаря. Май ще излезе, че просто съм разтегнал мускул.

Тя кимна разбиращо.

— Радвам се да го чуя.

— Трябва да благодаря на вашия д-р Роскомън.

— Страшен е, няма грешка! – намеси се барманът. – Късметлии сме, че го имаме.

— Така е, изглежда е отличен лекар.

Макфлекноу кимна.

— Учил е в Лондон и така нататък.

— Откровено казано, изненадан съм, че тук има достатъчно работа за него.

— Е, ами че той е единственият доктор на петдесет километра околовръст – каза Протеро. – Поне откакто старият Краснър се спомина миналата пролет.

— Значи е доста зает? – попита Естерхази и небрежно отпи от халбата си.

— И още как! – каза Макфлекноу. – Приема посетители по всяко време.

— По всяко време? Не бих очаквал. Имам предвид за някой провинциален лекар.

— Хе, че ние имаме спешни случаи, както навсякъде – отбеляза барманът. После кимна през улицата към лекарския кабинет. – Понякога в къщата му свети много след полунощ.

— Не думай! – учуди се Естерхази. – Кога за последен път се е случвало?

Макфлекноу се замисли.

— О, май преди три седмици беше. А може и по-отдавна. Не мога да кажа със сигурност. Не чак толкова често. Но онзи път си го спомням, защото колата му отиде и се върна два пъти. А и късничко си беше – след девет.

— Може да е била госпожа Блур, бедничката – каза Джени Протеро. – Хич не беше добре през последните месеци.

— Не, не тръгна нататък – възрази барманът. – Чух, че пое на запад.

— На запад? – изненада се жената. – Че то нататък няма нищо, освен блатото?

— Може да е бил някой от гостите горе в хижата – рече Макфлекноу.

Жената отпи глътка.

— Сега, като го каза, се сещам, че в прането на доктора имаше няколко окървавени чаршафа.

— Сериозно? – вдигна вежди Естерхази и сърцето му се разтуптя. – Какви чаршафи?

— Обикновени. Калъфки, постелки.

— Е, Дженн, това не е чудно – каза барманът. – На фермерите наоколо вечно им се случва нещо.

— Да – рече Естерхази, като говореше повече на себе си, отколкото на другите. – Но не посред нощ.

— Какво казахте, господни Дрейпър? – попита го Джени Протеро.

— А, нищо. – Естерхази допи бирата си.

— Още една?

— Не, благодаря. Но нека почерпя теб и госпожа Протеро с по една.

— Сърдечни благодарности, сър.

Естерхази кимна, но не погледна към бармана. Очите му бяха приковани в кръглото прозорче на вратата и кремаво боядисания кабинет на д-р Роскомън от отсрещната страна на улицата.