Хладнокръвно отмъщение

56.

Камдън, Мейн

Частната клиника беше срината и на мястото й се издигаха жилищни блокове, окаяна редица от празни градски къщи с плющящи банери, рекламиращи намаления на цените и други бонуси. От улуците висяха ледени висулки.

Когато влезе в малкия търговски офис, Пендъргаст установи, че е празен и удари една малка камбанка на гишето. От стая в дъното се появи млада жена с измъчен вид, едва ли не сепната, че го вижда. Тя го поздрави с професионална усмивка.

Пендъргаст се освободи от тежкото си палто и приглади черния си костюм отдолу, възстановявайки безупречността му.

— Добро утро – каза той.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, можете. Търся недвижим имот в района.

Това очевидно беше нещо ново за продавачката. Веждите й отскочиха нагоре.

— Проявявате интерес към жилищните ни блокове?

— Да. – Пендъргаст пуска отвратителното палто на един стол и седна. – От Юга съм, но търся по-хладен климат за ранното си пенсиониране. Горещината, знаете…

— Наистина не знам как издържат хората там – кимна жената.

— Така е, така е. А сега пи кажете какво имате на разположение.

Жената започна да рови из една палка, извади някакви брошури, прелиствайки ги на масата, и се впусна в пространни описания на огромните намаления.

— Имаме апартаменти с една, с две и с три спални, всички с мраморни бани и супер модерни уреди: хладилници „Съб зироу“, миялни машини „Бош“, готварски печки „Уалф“…

Докато тя редеше монотонно, Пендъргаст я окуражи с кимане и одобрително сумтене. Когато най-после свърши, той я възнагради с блестяща усмивка.

— Прекрасно. Само двеста хиляди за този с двете спални? С изглед към морето?

Това предизвика нов словесен поток и Пендъргаст отново я изчака да стигне до финала. После се облегна назад в стола и сключи ръце.

— Някак си ми изглежда правилно да живея тук – каза той. – Все пак майка ми е живяла на това място преди известно време.

При тези думи жената сякаш се обърка.

— Колко мило, но… ами, ние току-що отворихме…

— Разбира се. Имам предвид в клиниката, която е била тук преди това. „Бей Менър“.

— А, това ли било – каза тя. – Да, „Бей Менър“.

— Помните ли я?

— Разбира се. Отраснала съм тук. Затвориха я, когато… вми… трябва да е било преди седем-осем години.

— Имаше една много мила помощничка, която се грижеше за майка ми. – Пендъргаст присви устни. – Познавате ли някои хора, които са работили там?

— Съжалявам, не.

— Жалко. Тя беше толкова приятен човек. Надявах се да се отбия да я видя, докато съм в града. – Той изгледа продавачката пронизващо. – Ако видя имената, сигурен съм, че бих си го спомнил. Можете ли да ми помогнете?

Тя едва не подскочи при шанса.

— Определено мога да опитам. Нека се обадя тук-там.

— Колко сте мила. Междувременно аз ще разгледам брошурите. – Той отвори една брошура, зачете се внимателно в нея, като кимаше одобрително, докато тя се зае с телефона.

Пендъргаст си отбеляза, че тя проведе разговор с майка си, стара учителка, и накрая с майката на гаджето си.

— Ами – каза продавачката, оставяйки най-накрая слушалката, – получих малко информация. „Бей Менър“ е бил разрушен преди години, но се добрах до имената на трима души, които са работили там. – Тя остави с триумфална усмивка пред него лист хартия с три имена.

— Дали някой от тях все още е в района?

— Първата, Мейбълин Пейсън. Още живее тук. Другите двама са починали.

— Мейбълин Пейсън… Защо ли ми се струва, че точно тя е човекът, който беше толкова мил с майка ми! – Пендъргаст я изгледа с грейнал поглед и взе листа.

— А сега, ако желаете, ще се радвам да ви покажа примерните апартаменти…

— Възхитително! Когато дойда отново със съпругата си, ще се радваме да направим една обиколка. Бяхте толкова мила. – Той събра брошурите, пъхна ги в палтото си, навлече дебелото палто и излезе на свирепия студ.