Хладнокръвно отмъщение

81.

Специален агент Пендъргаст седеше на една кожена кушетка в приемната си в апартамента Дакота. Резката върху бузата му беше почистена и сега бе останала само лека червена линия. Констанс Грийн, облечена в бял кашмирен пуловер и плисирана, дълга до коленете пола с коралов цвят, седеше до него. Мека светлина изпълваше стаята иззад ахатите с форма на раковина, закрепени непосредствено под корниза на тавана. Помещението беше без прозорци. Три от стените бяха боядисани в тъмно розово. Четвъртата беше изцяло от черен мрамор, върху който се лееше тънка завеса вода и се вливаше тихо в езерото в основата, в което плуваха група лотосови цветове.

На масичка от бразилски палисандър стоеше метален чайник, заедно с две малки чашки, пълни със зелена течност. Двамата разговаряха на нисък глас, едва доловим над ромоленето на водата от водопада.

— Все още не разбирам защо му позволи да замине снощи – казваше Констанс. – Със сигурност му нямаш доверие.

— Нямам му доверие – отвърна Пендъргаст. – Но за това му вярвам. Говореше ми истината за Хелън там, във Фаулмайър – каза истината и сега. Освен това – продължи той с още по-нисък тон, – Естерхази знае, че ако не сдържи обещанието си, ще го открия. Без значение какво ще ми струва.

— А ако ти не го направиш – каза Констанс, – аз ще го направя.

Пендъргаст погледна своята повереница. В очите й проблясваше студена омраза – блясък, който бе виждал веднъж преди. Това, осъзна той мигновено, щеше да бъде сериозен проблем.

— Минава пет и половина – каза тя, поглеждайки часовника си. – След половин час… – Тя млъкна. – Как се чувстваш, Алойзиъс?

Пендъргаст не отговори веднага. Най-накрая се размърда върху кушетката.

— Трябва да призная, че изпитвам във висша степен неприятно чувство на безпокойство.

Констанс го погледна, лицето й бе изпълнено със загриженост.

— След дванайсет години… ако е истина, че твоята… че съпругата ти е надхитрила смъртта, защо тя никога не се е свързала с теб? Защо тази… извини ме, Алойзиъс, но кому е била нужна тази чудовищна, огромна измама?

— Не знам. Мога само да предполагам, че има нещо общо с това Братство, за което Джъдсън спомена.

— И ако тя е все още жива… Все още ли ще си влюбен в нея? – Лицето й леко поруменя и тя сведе очи надолу.

— И това не знам – отвърна Пендъргаст толкова тихо, че Констанс едва го чу.

Един телефон на масичката звънна и Пендъргаст се пресегна и го взе.

— Да? – Той слуша известно време, след което върна телефона на вилката му. Обърна се към нея. – Лейтенант Д’Агоста е на път за насам. – Направи малка пауза, после продължи: – Констанс, трябва да те попитам: ако по някое време у теб се появят някакви резерви или не можеш да издържаш повече в затвора, само ми кажи и аз ще отида да донеса детето и ще разреша всичко това. Не сме длъжни… да следваме плана.

Тя го накара да млъкне с лек жест, лицето й се смекчи.

— Ние сме длъжни да следваме плана. Във всеки случай аз ще се радвам да се върна в „Маунт Мърси“. По някакъв странен начин намирам за успокояващо да съм там. Не ме тревожат несигурността и делата на външния свят. Но ще кажа едно нещо. Сега осъзнавам, че съм грешила – грешила съм да гледам на детето като на син на брат ти. Трябваше да мисля за момчето от самото начало като за племенника на моя… на скъпия ми попечител. – И тя стисна ръката му.

Външният звънец иззвъня. Пендъргаст стана и отвори вратата. На прага стоеше Д’Агоста с измъчено лице.

— Благодаря ти, че дойде. Винсънт. Приготвено ли е всичко?

Д’Агоста кимна.

— Колата чака долу пред стълбището. Казах на д-р Остром, че Констанс се връща обратно. Бедният, едва не припадна от облекчение.

Пендъргаст извади едно палто от викуня от гардероба, облече го и помогна на Констанс да надене своето.

— Винсънт, моля те, увери се, че д-р Остром е разбрал напълно, че Констанс се връща доброволно – и че тръгването й от болницата е било отвличане, а не бягство; и изцяло по вина на онзи фалшив д-р Пул. Когото ние продължаваме да търсим, но е малко вероятно да намерим.

Д’Агоста кимна.

— Ще се погрижа.

Те излязоха от апартамента и се качиха в чакащия асансьор.

— Когато се върнеш в „Маунт Мърси“, провери дали са й дали старата й стая и са й върнали всичките книги, мебели и бележници. Ако не, протестирай енергично.

— Ще вдигна шумотевица до бога, повярвай ми.

— Отлично, скъпи ми Винсънт.

— Но… по дяволите, не мислиш ли, че трябва да дойда с теб до навеса за лодки? Просто за в случай, че има неприятност?

Пендъргаст поклати глава.

— Винсънт, при всякакви други обстоятелства бих приел помощта ти. Но безопасността на Констанс е твърде важна. Въоръжен си, разбира се?

— Разбира се.

Асансьорът стигна до долу и вратите се отвориха с лек съсък. Те излязоха в югозападното фоайе и минаха през вътрешния двор.

Д’Агоста се намръщи.

— Естерхази може да организира капан.

— Съмнявам се, по съм взел предохранителни мерки. В случай, че някой се опита да ни прекъсне.

Минаха под една структура, напомняща вертикална решетка на крепостна врата, и влязоха в тунела към Седемдесет и втора улица. До къщичката на портиера стоеше необозначена кола с униформен полицай зад волана. Д’Агоста се огледа, след което отвори вратата, за да влезе Констанс.

Констанс се обърна към Пендъргаст и го целуна продължително по бузата.

— Пази се, Алойзиъс.

— Ще дойда при теб веднага щом мога – каза й той.

Тя стисна ръката му за последно и се плъзна на задната седалка на колата.

Д’Агоста затвори след нея и заобиколи от другата страна. Хвърли към Пендъргаст един последен, напрегнат поглед,

— Пази си задника, партньоре.

— Ще се постарая да следвам съвета ти – метафорично, разбира се.

Д’Агоста влезе в купето и колата се вля в трафика.

Пендъргаст гледаше как колата изчезва във вдигащия се прах. После бръкна в сакото си, извади малки радиослушалки „Блутуут“ и ги притисна към ушите си. Плъзна ръце в джобовете на палтото си и пресече широкото авеню, влезе в Сентрал парк и изчезна по една виеща се пътека, водеща към Кънсърватъри Уотър.