Хладнокръвно отмъщение

79.

Ню Йорк сити

Кори беше прекарала първата част на вечерта, помагайки на новата си приятелка да изчисти мястото и да направи една тава лазаня – като през цялото време не откъсваше очи от вратата на съседната сграда. Мари беше излязла в осем за смяната си в джаз клуба и нямаше да се прибере до два след полунощ.

В момента наближаваше полунощ и Кори допиваше третата си чаша кафе в малката кухня, докато размишляваше над принадлежностите, които трябваше да вземе. Беше прочела, после препрочела и наизустила нелегалното „Ръководство за разбиване на ключалки“, но се страхуваше, че новите ключалки на къщата може да са от онези, с назъбените механизми, почти невъзможни за разбиване.

А освен това имаше и оловна лента за охранителна система[37]. Което означаваше, че дори да разбиеше ключалката, отварянето на вратата щеше да предизвика включване на аларма. Отварянето или разбиването на прозорец би довело до същото. И като връх на всичко, въпреки запуснатия вид, можеше да има детектори за движение и лазерни аларми, пръснати по цялата къща. А може би не? Нямаше начин да разбере, докато не влезе вътре.

… Да влезе вътре? Наистина ли щеше да го направи? Преди единственото, което обмисляше, беше външен оглед. Но някак си в течение на вечерта плановете й неусетно се бяха променили. Защо? Беше обещала на Пендъргаст да стои далеч – но в същото време имаше дълбоко вътрешно чувство, че той не знаеше колко голяма е опасността, пред която се изправя. Знаеше ли какво бяха причинили тези наркодилъри на Бетъртън и онова семейство Броуди? Това бяха лоши, много лоши типове.

А колкото до нея самата – не беше глупачка. Нямаше да направи нищо, което да я изложи на опасност. Къщата на Ийст Енд авеню № 428 създаваше впечатление, че е безлюдна – вътре не светеха никакви лампи. Беше наблюдавала мястото цял ден: никой не излезе, нито пък влезе.

Кори нямаше да пристъпи обещанието, което бе дала на Пендъргаст. Нямаше да се забърка с наркодилъри. Единственото, което щеше да направи, е да се пъхне в къщата, да огледа наоколо за няколко минути и да си тръгне. При първия знак за беда, без значение колко малка е, щеше да се омете. Ако откриеше нещо ценно, щеше да го съобщи на онзи нафукан шофьор Проктър и той можеше да го предаде на Пендъргаст.

Тя погледна часовника си: полунощ. Нямаше смисъл да чака повече. Взе шперцовете и ги пъхна в раницата си заедно с останалите принадлежности: малка портативна бормашина с комплект бургии за стъкло, дърво и зидария, резач за стъкло, вакуумни чашки, жици, клещи за жици и инструменти, стоматологични огледала и бургии, две малки лампички, един чорап за лицето, в случай, че имаше видеокамери, ръкавици, спрей, масло за ключалки, парцали, лейкопласт и спрей с боя – както и два мобилни телефона, единия скрит в ботуша й.

Усети как възбудата й нараства. Щеше да е забавно. Навремето в Медисин крийк често беше прониквала с взлом по такъв начин – и сигурно беше добра идея да не позволява на уменията си да закърнеят, а да ги упражнява. Запита се дали наистина има качествата за кариера в силите на реда, и дали не би трябвало да помисли вместо това да стане престъпник… А и много хора от силите на реда имаха някаква извратена склонност към престъпления. Пендъргаст, например.

Тя излезе от кухнята в малкия заден двор, заобиколен от всички страни с висока два и половина метра тухлена стена. Градината беше буренясала, а няколко части от чугунена градинска мебелировка бяха подредени около двора. Лампите на околните задни прозорци хвърляха достатъчно светлина, за да вижда, докато се прикриваше от любопитни надничащи очи.

Като избра най-тъмния участък от тухлената ограда, граничеща с № 428, тя придърпа един от металните столове до оградата, качи се върху него, после се прехвърли през стената и се плъзна в задния двор на изоставената къща. Беше целият обрасъл с айлантус[38] и смрадлика: още по-добро прикритие. Тя издърпа една разнебитена стара маса към стената, която току-що беше изкатерила, после тръгна съвсем бавно през тревата и храстите към задната страна на къщата. Вътре не светеше никъде и не се забелязваха признаци на движение.

Вратата на задния двор беше метална и снабдена със сравнително нова ключалка. Тя изпълзя напред, клекна и отвори комплекта с шперцове, подбирайки инструмент. Вкара шперца вътре, но го издърпа, бързо установявайки, че ще е много трудно тази ключалка да бъде разбита. За Пендъргаст маже би не, но за нея със сигурност. По-добре да се огледаше за друга алтернатива.

Като продължи да се придвижва покрай къщата отзад, тя забеляза няколко ниски прозореца в хлътнали ниши по дължината на задната стена. Приклекна и светна с фенерче в най-близкия. Беше мръсен, почти непрогледен, и тя се пресегна с един парцал и започна да бърше. Изчисти го достатъчно, за да надникне през него и видя, че и върху този прозорец е била сложена същата оловна алармена лента.

Така, това беше нещо, с което можеше да се справи. Като извади безжичната бормашина, тя сложи една 0.5 мм бургия и я включи, пробивайки две дупки в стъклото – една в горната лента фолио близо до съединението, и друга в по-долната, като внимаваше да не скъса лентата, с което да прекъсне електрическата верига. После оголи една медна жица и я провря през двете дупки, използвайки фин стоматологичен инструмент, за да я прикрепи към фолиото отвътре, като по този начин, без да прекъсва електрическата верига всъщност неутрализираше алармата за останалия прозорец.

После с помощта на бормашината тя направи известно количество дупки в стъклото, очертавайки достатъчно голям отвор, през който да може да мине. След това маркира с резача линия върху стъклото и съедини всички дупки. Прикрепи вакуумната чашка и потупа по стъклото; то се отчупи точно по прокараната линия. Кори събра парчетата и ги сложи настрана. Макар оловното фолио да бе разкъсано по дължината на среза, това не бе от значение; благодарение на медната жичка електрическата верига оставаше непрекъсната.

Тя отстъпи и огледа околните сгради. Никой не я беше видял, нито пък чул; никой не беше забелязал нищо. Очите й се вдишаха към постройката пред нея. Къщата оставаше тъмна и тиха като гроб.

Вниманието й отново се насочи към прозореца. Като се пазеше от сензор за движение, насочи фенерчето през него, но видя много малко, като се изключат пълните шкафове и купчините книги. Оловната лента беше елементарна алармена система и тя предположи, че каквото и да е имало вътре – ако изобщо е имало – сигурно е негодно. С помощта на стоматологично огледалце успя да насочи лъча на фенерчето към всички ъгли на помещението и не забеляза нищо, напомнящо детектор за движение, инфрачервена или лазерна аларма.

Провря ръката си вътре и я размаха наоколо, готова да побегне при първия знак за червена лампичка, идваща от дълбините на тъмнината.

Нищо.

Добре, тогава. Тя се огледа, пъхна краката си в дупката и внимателно се провря вътре, скочи на пода, после издърпа и раницата си.

Изчака известно време в мрака неподвижна, като гледаше за мигащи лампички или каквато и да е индикация за охранителна система. Всичко беше тихо.

Издърпа стол от един ъгъл и го сложи под прозореца, в случай че се наложи бързо да бяга. После отново се огледа. Влизаше достатъчно лунна светлина, за да различи съдържанието на стаята: както бе забелязала отвън, това изглежда беше склад, пълен с метални шкафове, жълти картонени папки и купчини книги.

Приближи се към първата купчина и вдигна мръсното полиетиленово покривало. То разкри стари книги с твърди корици, подвързани с плат, всяка с по една голяма черна свастика в бял кръг заобиколен от червено поле.