Хладнокръвно отмъщение

42.

Имението „Пенумбра“,

окръг Сейнт Чарлз, Луизиана

— Добре дошли у дома, господин Пендъргаст – каза Морис, докато отваряше входната врата, сякаш Пендъргаст бе отсъствал само няколко минути, а не два месеца. – Ще желаете ли вечеря, сър?

Пендъргаст пристъпи в къщата, а Морис затвори вратата срещу студената мъгла на зимния въздух.

— Не, благодаря. Но чашка „Амонтилядо“ в салона на втория етаж ще е чудесно, ако нямате нищо против.

— Огънят е стъкнат.

— Чудесно. – Пендъргаст изкачи стълбите до салона, където в камината вече гореше малък огън и изсушаваше обичайната влага, характерна за къщата. Той се настани в едно кресло до огъня и миг по-късно Морис влезе със сребърна табла и малка чашка шери.

— Благодаря. Морис.

Докато белокосият прислужник се обръщаше да си тръгне, Пендъргаст каза:

— Знам, че сте се притеснявали за мен.

Морис се спря, но не отговори.

— Когато за пръв път открих при какви обстоятелства е починала съпругата ми – продължи Пендъргаст. – Не бях на себе си. Предполагам, че сте били разтревожени.

— Загрижен бях – отвърна Морис.

— Благодаря ви за загрижеността. Но вече се съвзех и не е необходимо да следите кога излизам и се прибирам, или да споменавате това на зет ми… – Той замълча. – Предполагам, че сте се допитали до Джъдсън какво да правите?

Морис се изчерви.

— Той е лекар, сър, и ме помоли да проследя къде ходите. Опасяваше се да не сторите нещо прибързано. Като се има предвид семейната ви история, си помислих… – Гласът му секна.

— Точно така, съвсем правилно. Само че е възможно Джъдсън да не е действал напълно в мой интерес. Страхувам се, че се поскарахме. И тъй като, както вече споменах, съм напълно възстановен, не е необходимо да му давате по-нататъшна информация.

— Разбира се. Надявам се това, че се доверих на господин Естерхази, да не ви е причинило някакво неудобство.

— Съвсем не.

— Ще има ли нещо друго?

— Не, благодаря. Лека нощ, Морис.

— Лека нощ, сър.

Час по-късно Пендъргаст седеше неподвижно в малкото пространство, заемано някога от будоара на майка му, бе затворил и заключил вратата. Беше преместил тежката старовремска мебелировка и я заменил с едно-единствено кресло и разположена пред него махагонова маса. Елегантните тапети „Уилям Морис“ бяха свалени и на тяхно място инсталирана тъмносиня звукоизолация. В стаята нямаше нищо, което да разсейва или да събужда интерес. Единственото осветление в това помещение без прозорци идваше от самотна восъчна свещ, изправена на малката маса, която хвърляше тайнствени сенки върху едноцветните стени. Това бе най-тайната изолирана стая в цялата къща.

В идеалната тишина Пендъргаст насочи поглед към пламъка на свещта, като забавяше дишането и пулса си с върховно внимание. С помощта на екзотичната медитативнa дисциплина Чонг Ран, която бе изучил в Хималайте преди много години, той се подготвяше да навлезе в душевното състояние стонг па нийд. Пендъргаст обичаше да комбинира тази древна будистка практика с идеята за Двореца на паметта, изложена в труда на Джордано Бруно „Ars memoria“, с цел да създаде своя собствена форма на духовна концентрация.

Втренчи се в пламъка и – бавно, много бавно – остави погледа си да прониже трепкащата му сърцевина. Като седеше неподвижно, той позволи на съзнанието си да влезе в пламъка, да бъде погълнато от него, да се съедини с него в едно органично цяло и после – докато минутите минаваха – на едно по-фундаментално ниво – самите молекули на неговото чувстващо същество да се смесят с тези на пламъка.

Трепкащата топлина се увеличи и изпълни духовния му взор с безкраен, неугасим огън. И тогава – съвсем внезапно – той примигна и угасна. Еднообразна чернота се настани на негово място.

Пендъргаст изчака в пълно спокойствие неговия Дворец на паметта – съкровищница на познание и спомени, към която се връщаше, когато се нуждаеше от водачество – да се появи. Но познатите мраморни стени не се издигнаха от чернотата. Вместо това Пендъргаст се оказа в слабо осветено, прилично на килер помещение, с таван, който се спускаше ниско над главата му.

Пред него стоеше една врата с решетка, която излизаше в коридор за прислугата; зад него имаше стена, покрита с подобни на тези на Руб Голдбърг[15] диаграми и карти за съкровища, надраскани от детски ръце.

Това беше скривалището, познато като Платоновата пещера, под задното стълбище на старата къща на улица „Рошеноар“, където той и брат му Диоген отиваха да кроят детинските си планове и заговори… преди Събитието[16], което разби тяхното другарство завинаги.

За втори път мисловен кръстопът на Пендъргаст го отвеждаше към това място. Обхванат от внезапно мрачно предчувствие, той се втренчи в тъмнината в дъното на Платоновата пещера. Съвсем естествено: там беше брат му, девет или десетгодишен, облечен в моряшки блейзер и панталонки, които бяха униформата на „Лъшър“, училището, в което учеха. Той прелистваше една книга с рисунки на Караваджо, Вдигна очи към Пендъргаст, усмихна се със сардонична усмивка и се върна към книгата.

— Ето те пак – каза Диоген. Странно, но момчето говореше с глас на възрастен. – Точно навреме. Морис тъкмо видя едно бясно куче да тича надолу по улицата, близо до къщата „Льо Претр“. Да видим дали не можем да го накараме да влезе в манастира „Света Мария“, а? Наближава пладне, сигурно всички са се събрали на литургия.

Когато Пендъргаст не отговори, Диоген отгърна една страница.

— Тази е една от любимите ми – каза той. – „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“. Забележи как жената отляво е спуснала кошницата да поеме главата. Колко услужливо! А благородникът, който стои над Йоан и ръководи процедурата… същинско олицетворение на невъзмутима власт! Точно така искам да изглеждам, когато… – Той рязко млъкна и отгърна следващата страница.

Пендъргаст все още не казваше нищо.

— Нека позная – въздъхна Диоген, – трябва да е нещо, свързано със скъпата ти покойна съпруга.

Пендъргаст кимна.

— Видях я веднъж, знаеш ли – продължи Диоген, без да вдига очи от книгата. – Двамата бяхте в беседката в задната градина, играехте табла. Наблюдавах иззад глициниите. Страст в храстите и тъй нататък. Беше идилична картинка. Такава самоувереност, такива елегантни движения. Напомняше ми на Мадоната от „Непорочното зачатие“ на Мурильо. – Той направи пауза. – Значи, мислиш, че тя още е жива, фратер?

Най-сетне Пендъргаст заговори:

— Джъдсън ми каза, а той няма причина да лъже.

Диоген не вдигна поглед от книгата.

— Трябва ти мотив? Лесна работа. Искал е да ти причини максималната възможна болка в момента на твоята смърт. Имаш такъв ефект върху хората – каза той и обърка страницата. – Изровил си я, предполагам.

— Да.

— И?

— ДНК-то съвпада.

— И въпреки всичко мислиш, че е жива? – Диоген се подсмихна отново.

— Денталните рентгенограми също съвпадат.

— На трупа липсваше ли му ръка?

Дълга пауза.

— Да. Но пръстовите отпечатъци не дават категорично потвърждение.

— Тялото сигурно е било в отвратително състояние. Колко ли ужасно трябва да е било за теб да я видиш за последен път в живота си именно в такъв вид. Намери ли вече акта й за раждане?

Пендъргаст се замисли, изумен от въпроса. Сега, когато беше поставен ребром, установи, че не си спомня изобщо някога да е виждал нейния акт за раждане. Навремето това му се струваше маловажна дреболия. Тя бе родена в Мейн, най-малкото така казваше.

Най-малкото така казваше.

Диоген потупа по страницата. „Разпятието на Свети Петър“.

— Питам се как ли това да те окачат върху кръста надолу с главата засяга континуитета на мисловния ти процес. – Той погледна към брат си. – Фратер. Ти си този, който – да не навлизаме в прекалени подробности – си делил с нея леглото. Ти си бил нейната сродна душа, нали?

— Така мисля.

— Добре тогава, вслушай се в чувствата си. Какво ти казват те?

— Че тя е жива.

Диоген избухна в смях, като широко разтваряше розовата си момчешка уста, от която излизаше гротескният смях на възрастен. Пендъргаст го изчака да спре да се смее. Най-накрая брат му приглади коса и сложи книгата настрани.

— Това е такова богатство. Подобно на мръсна пяна тези стари прокълнати Пендъргастови гени най-сетне изплуват в теб. Сега вече имаш своя собствена налудничава мания. Честито и добре дошъл в семейството!

— Няма да е мания, ако се окаже истина.

— О, не!

— Ти си мъртъв. Какво знаеш?

— Мъртъв ли съм наистина? Et in Arcadia Ego[17]. Но ще дойде денят, когато всички ние от рода Пендъргаст ще се хванем за ръце на една чудесна семейна сбирка в най-долния кръг на ада. Какво страхотно парти ще бъде! Ха-ха-ха!

С ненадейно, рязко усилие на волята Пендъргаст напусна мисловния кръстопът. Отново се намираше в стария будоар, седнал в коженото кресло, в компанията на самотната запалена свещ.