Хладнокръвно отмъщение

40.

Ривър Пойнт, Охайо

Камбаната на Епископалната църква „Свети Павел“ вече биеше полунощ в това предградие на Кливланд, населявано от семейства средна ръка. Широките улици бяха тихи и сънливи. Лекият нощен ветрец си играеше в мъртвите листа, разпръснати по канавките; някъде в далечината лаеше куче.

Един-единствен самотен прозорец светеше на втория етаж на бялата къща в колониален стил, изправена на ъгъла на Чърч стрийт и Сикамор терас. Зад стъклото – заключена, обезопасена и покрита с два ката тежки завеси – се намираше стая, от пода до тавана пълна с апаратура. Единият от рафтовете бе изцяло запълнен с първокачествени, високоскоростни сървъри; многобройни трислойни четирийсет и осемпортови превключватели за Етернет; както и няколко NAS-устройства, конфигурирани като RAID-2 редица. Друг рафт пък съдържаше пасивни и активни наблюдателни устройства, мобилни устройства за проверка на багаж, полицейски и цивилни радиостанции и скенери. Нямаше хоризонтална повърхност, която да не е задръстена с клавиатури, усилватели на безжични сигнали, цифрови инфрачервени термометри, мрежови тестери, екстрактори „Молекс“. Акустичен модем от зората на изчислителната техника, който явно все още се употребяваше, седеше на един висок рафт. Въздухът бе натежал от миризмата на прах и ментол. Единствената светлина идваше от компютърните монитори и многобройните екрани на различни устройства.

Насред стаята седеше прегърбена фигура на мъж в инвалидна количка. Той беше облечен в избеляла пижама и хавлиен халат. Придвижваше се бавно от терминал до терминал, проверяваше редици команди и се вглеждаше в безкрайните редове неразбираем програмен код, като от време на време отправяше по някоя картечна серия команди от безжична клавиатура. Едната му ръка беше изсъхнала; пръстите бяха свити и деформирани, но при все това той печаташе с изумителна лекота. Изведнъж нещо го стресна. На елин малък уред, разположен върху централния монитор, замига жълта лампичка.

Инвалидът бързо придвижи количката си до главния терминал и оттам отправи цяла канонада от команди. Мониторът незабавно се разграфи в многобройни черно-бели квадратчета, подобни на шахмат: това бяха изображенията от две дузини наблюдателни камери, разположени в къщата и около нея.

Той бързо провери изображенията от различните камери. Нищо.

Чувството за паника, което го бе обзело преди малко, започна да намалява. Системата за сигурност бе първокласна и с двойно подсигуряване: ако бе минал някой, за това щяха да му известят поне половин дузина сензори за движение и датчици за близост. Трябваше да е някаква грешка, нищо сериозно. Същата сутрин бе пуснал диагностика на цялата система и това беше единствената подсистема, която нямаше право на грешка.

Изведнъж до жълтата лампичка светна и червена, и незабавно се включи блееща аларма.

Мъжът в количката бе обзет едновременно от страх и изумление. Ненадейно проникване без никакво предупреждение? Това бе невъзможно, немислимо… Изсъхналата ръка се протегна към малка метална кутия, прикрепена към единия подлакътннк на инвалидната му количка, и мълниеносно отстрани предпазителя, който покриваше бутона вътре. Един от извитите пръсти се приготви да натисне бутона. Това щеше да предизвика цяла поредица от събития. Системата щеше да разпрати автоматични аварийни повиквания едновременно до полицията, пожарната и бърза помощ; натриеви лампи щяха да се включат и да осветят цялата къща и околността; алармите, разположени на тавана и в мазето щяха да раздерат нощния въздух с непоносим писък; изтривачи на магнитни данни, монтирани на специални места в стаята, щяха да генерират насочени магнитни полета за 15 секунди, като изличат всички данни от твърдите дискове; и най-накрая щеше да се задейства електрически искров генератор, който да изгори напълно всички микропроцесорни схеми и електроника, разположени в стаята.

Пръстът се спря върху бутона.

— Добър вечер, Мим – произнесе от тъмнината на антрето един глас, който не можеше да бъде сбъркан. Пръстът върху бутона рязко се сви.

— Пендъргаст?

Специалният агент кимна и пристъпи в стаята.

За момент мъжът в инвалидната количка изглеждаше объркан.

— Как успя да влезеш? Системата ми за сигурност е първо класна.

— Наистина е такава. Все пак аз платих за проекта и инсталацията й.

Мъжът се загърна по-плътно в халата. Хладнокръвието му бързо се завръщаше.

— Знаеш, че имахме уговорка никога да не се срещаме лице в лице.

— Известно ми с. И дълбоко съжалявам, че трябва да наруша уговорката. Само че имам една малка молба и ми се стори, че по-добре ще разбереш колко е срочна, ако ти я предам лично.

Бледите черти на Мим бавно се разляха в цинична усмивка.

— Разбирам. Господин специален агент има молба. Поредната молба, би трябвало да кажа, към многострадалния Мим.

— Нашите отношения винаги са се развивали на основата на – как да кажа? – своеобразна симбиоза. В крайна сметка не бях ли тъкмо аз човекът, който уреди преди няколко месеца тук да се инсталира линия с отделен оптичен кабел?

— Да, верничко. Което позволява човек да се наслаждава на скорост от 300 мегабита в секунда, без дори да си спомня за мъчителните глътки интернет, които едвам се процеждаха през тясната сламка на предишния кабел.

— Също така намесата ми бе решаваща онези неприятни обвинения срещу теб да отпаднат. Както си спомняш, Министерството на отбраната те обвиняваше в…

— Добре де, Господин специален агент, не съм с толкова къса памет. Е, какво мога да направя за вас през тази приятна нощ? Киберимперията на Мим има достъп до всеки компютър, който искате да хакнете. За него няма прекалено дебел файъруол, нито прекалено сложен криптиращ алгоритъм.

— Търся информация за определен човек. Най-вече местонахождението. Каквато и да е информация: медицинска, правна, информация за придвижване от едно място на друго. Като започнем от деня на предполагаемата й смърт нататък.

Изпитите, странно детски черти на Мим се оживиха.

— Предполагаемата й смърт?

— Да. Убеден съм, че тази жена е жива. Но има почти стопроцентова вероятност да използва измислено име.

— Но предполагам, че все пак знаеш истинското й име?

Пендъргаст замълча за момент.

— Хелън Естерхази Пендъргаст.

— Хелън Естерхази Пендъргаст? – Изражението ма Мим стана още по-заинтригувано. – Е, това пък вече ако не е неочаквано… – замисли се Мим отново. – Естествено, ще ми трябват колкото е възможно повече лични данни, ако искаме да построим достатъчно плътна информационна решетка за издирване на твоята…

— Съпруга. – И Пендъргаст му предаде една дебела папка.

Мим алчно се пресегна към нея и започна да разгръща страниците с изсъхналата си ръка.

— Изглежда, че накрая си опрял до ме-ен… – проточи той.

Пендъргаст не отговори директно. Вместо това каза:

— Издирването по официалните канали не даде никакъв резултат.

— Аха, значи и М-Логос е пресъхнал, така ли? – Когато Пендъргаст не отговори, Мим се изкиска. – И сега Господин специален агент иска аз да пробвам от другата страна на кибер-улицата. Да повдигнем виртуалния килим и да видим какво има отдолу. Да изследваме нашарения с шевове корем на информационното супер-шосе.

— Злощастно съчетание от метафори, но да, това е цялостната идея.

— Е, това може да отнеме известно време. Съжалявам, че няма свободен стол – донеси си един от съседната стая. Само не включвай светлината, ако обичаш. – Мим направи жест към голяма пластмасова кутия за храна, оставена в един от ъглите. – Сладки? – попита той.

— Благодаря, няма нужда.

— Както желаеш.

През следващия час и половина цареше пълно мълчание. Пендъргаст, неподвижен като Буда, бе седнал в един затъмнен ъгъл, докато Мим се придвижваше с количката от терминал до терминал, понякога бързо печатайки команди, друг път разглеждайки безкрайния поток от данни, течащ по компютърните екрани. С минутите фигурата в количката ставаше все по-прегърбена и неспокойна. Започна да въздиша често. От време на време раздразнено удряне с ръка по клавиатурата.

Най-сетне Мим се отдалечи от главния терминал с отвращение.

— Съжалявам, агент Пендъргаст – каза той почти виновно.

Пендъргаст погледна към хакера, но Мим вече му беше обърнал гръб.

— Нищо?

— О, има какво ли не, но всичко е отпреди онова идиотско пътуване в Африка. Как е работила за „Доктори с крила“, оценките и от училище, медицинския й картон, резултати от теста СAT, какви книги е вземала от една дузина различни библиотеки… Има дори някакво стихотворение, което е написала като студентка, докато е работила като детегледачка в някакво семейство.

— „На едно дете, по случай падането на първия му зъб“ – промърмори си Пендъргаст.

— Точно така. Но след инцидента с лъва – щрак! – няма нито – поколеба се Мим – и това обикновено означава само едно.

— Добре, Мим – каза Пендъргаст. – Благодаря ти. – Той се замисли за момент. – Спомена за оценките й от училище и медицинския й картон. – Да ти направи впечатление нещо необичайно – каквото и да е? Може би нещо, което ти се е видяло странно или не на място?

— Не. Била е олицетворение на самото здраве, макар че вече го знаеш. И е била добра студентка. Добри оценки в гимназията, отлични в университета. Справяла се е добре още от първи клас, което всъщност е изненадващо, имайки предвид…

— Имайки предвид какво?

— Имайки предвид, че не знае английски.

Пендъргаст бавно се надигна от стола си.

— Какво?

— Не си го знаел? Ето го тук. – Мим придвижи количката обратно към клавиатурата и започна да пише. На екрана се появи изображение на някакъв образователен документ, написан на пишеща машина, с допълнения изписани на ръка.

— Департаментът по образованието в щата Мейн цифровизира всичките си архиви преди няколко години – обясни Мим. – Виж тази анотация тук, прикрепена към свидетелството за завършен втори клас на Хелън Естерхази. – Той се наведе към екрана и започна да чете. – „Имайки предвид, че Хелън е имигрирала в САЩ през миналата година, с майчин език португалски и без да е изучавала английски преди това, нейното представяне в училище и нарастващите й езикови умения по английски са впечатляващи“.

Пендъргаст пристъпи напред, разглеждайки сканираното изображение с израз на изумление. После се изправи, като се опитваше да се овладее.

— Само още едно нещо.

— Какво има. Господни специален агент?

— Искам да се включиш в базата данни на университета в Тексас и да направиш една малка корекция в архивите им. Според тяхната база данни някой си Фредерик Галъша е напуснал университета през последната година, преди да завърти. Архивите трябва да показват, че е завършил с отличие.

— Лесна работа. Но защо само с отличие? Само за долар ще го направя да завърши с най-високо отличие и членство в почетно общество „Фи Бета Капа“.

— Само с отличие е достатъчно – наклони глава Пендъргаст. – И се увери, че е събрал всички необходими кредити, за да завърши. Лично ще проверя.

— Много ясничко. И запомни, никакви изненадващи посещения. Също така, моля, не забравяй отново да включиш всичко, което си изключил на влизане.

Докато агентът се обръщаше, за да си тръгне, хакерът с никнейм „Мим“ заговори отново:

— Ей, Пендъргаст!

Агентът го погледна през рамо.

— Само още едно нещо: Естерхази е унгарска фамилия.

— Действително.

Мим се почеса по врата:

— Че как тогава родният й език е португалски?

Но когато погледна нагоре, разбра че говори на празно пространство. Пендъргаст беше изчезнал.