Хладнокръвно отмъщение

47.

Корал Крийк, Мисисипи

Нед Бетъртън спря на паркинга на компанията за коли под наем „ЮСейв“ и се измъкна от шофьорската седалка. Тръгна наежено към сградата с широка усмивка на лицето. През последните няколко лена новите разкрития буквално напираха да влязат в лаптопа му. И едно от тези разкрития бе следното: Нед Бетъртън беше дяволски добър репортер. Годините, в които бе отразявал официални обеди на Ротъри клъб, църковни мероприятия, среши на защитници на животни, погребения и паради в Деня на загиналите във войните се бяха оказали по-добра подготовка от двете години в Колумбийския факултет по журналистика. Изумително. Кранстън беше започнал да му се заканва люто, докато се занимаваше с историята, но той временно накара старчока да млъкне, като си взе отпуска. Кранстън не можеше да направи нищо. Старият негодник трябваше да назначи втори репортер още преди години. Сам си беше виновен, че е останал самичък да отразява всичко.

Той хвана бравата на стъклената врата и я отвори. Беше дошло време да побутне с лакът и да вили дали късметът е още с него.

Вътре, на едно от двете червени гишета Хю Фориър току-що приключваше с един следобеден клиент. Бетъртън беше живял в една стая с Фориър през втората година от следването си, а сега Фориър въртеше единствената фирма за коли под наем в радиус от сто километра от Малфурш – друго приятно стечеше на обстоятелствата, което убеди Бетъртън, че късметът продължава да му се усмихва.

Той изчака Фориър да подаде комплект ключове и сгънат сноп листи на клиента, след което се приближи до гишето.

— Здрасти, Нед! – каза Фориър и професионалната му усмивка се замени от далеч по-искрена, когато забеляза стария си съквартирант. – Как върви работата?

— Справям се – отвърна Бетъртън и стисна протегнатата ръка.

— Да искаш да споделиш нещо ново? Може би някоя сензационна новина за живота на птичките и пчеличките в прогимназията? – Фориър се изкиска на духовитостта си.

Бетъртън се засмя.

— Ти кажи как върви играта с коли под наем?

— Затрупан съм с работа. Направо съм заринат. А и при положение, че Керъл е болна и отсъства, подскачам насам-натам като еднокрак на състезание по сритване на задници.

Бетъртън се насили да се засмее и на това, спомняйки си, че Хю смяташе себе си за смешника на класа. Не се изненада, когато чу, че в „ЮСейв“ са натоварени – с големия ремонт на международното летище „Гълфпорт-Билокси“ работата на местното летище се беше увеличила значително.

— Виждал ли си някого от старата тайфа от университета? – попита Фориър, докато трупаше и подравняваше една купчина листове.

Побъбриха за старите времена още няколко минути, преди Бетъртън да пристъпи към въпроса.

— Виж, Хю – започна той, като се наведе напред към гишето. – питам се дали можеш да ми направиш една услуга.

— Разбира се. Какво искаш? Мога да ти направя страхотия едноседмична оферта за кабриолет. – Фориър отново се изкиска.

— Любопитно ми е дали една определена персона е наела автомобил от теб.

Усмивката на Фориър угасна.

— Определена персона? Защо искаш да знаеш?

— Репортер съм, все пак.

— Исусе, не става въпрос за измишльотина, нали? Откога започна да правиш сериозни новини?

Бетъртън сви рамене колкото се може по-нехайно.

— Просто нещо, което проследявам.

— Знаеш, че не мога да ти дам информация за нашите клиенти.

— Не искам много. – Бетъртън се наведе още по-близко. – Слушай. Ще ти опиша човека. Ще ти кажа какво е шофирал. Единственото, което искам да знам, е името му и откъде е долетял.

Фориър се намръщи.

— Не знам за…

— Кълна ти се, че няма да замесвам нито теб, нито „ЮСейв“ в тази история.

— Човече, искаш прекалено много. Конфиденциалността е наистина важна за нашия бизнес…

— Типът, за когото ти говоря, е чужденец. Говори с европейски акцент. Висок, слаб. Има бенка под едното око. Носи скъп дъждобран или шлифер. Наел е тъмносин „Форд фюжън“ – по всяка вероятност на двайсет и осми октомври.

Изражение на изненада премина по лицето на Фориър и Бетъртън мигновено разбра, че е уцелил десетката.

— Спомняш си го. Нали?

— Нея…

— Хайде, Хю.

— Не мога.

— Виж, сам се убеди колко много знам вече за този тип. Трябва ми още съвсем малко от теб. Моля те.

Фориър се поколеба. После въздъхна.

— Да. Спомням си го. Точно както го описа. Силен акцент, немски.

— И това се случи на двайсет и осми?

— Така мисля. Беше преди седмица или две.

— Не можеш ли да провериш? – Бетъртън се надяваше, че ако успее да накара Фориър да влезе в информационния регистър, ще може да хвърли един поглед на резултатите.

Но Фориър не се хвана.

— Не, не мога.

Е, добре.

— А името?

Фориър отново се поколеба.

— Беше… Фалконър. Конрад Фалконър, струва ми се. Не… Клаус Фалконър.

— И откъде дойде?

— Маями. С авиолинии „Дикси“.

— Откъде знаеш? Видя ли билета?

— Искаме клиентите да ни дават номера на полета, с който пристигат, така че в случай на закъснение да можем да задържим резервацията.

Лицето на Фориър се опъна и Бетъртън разбра, че няма да получи нищо повече.

— Окей, благодаря, Хю. Дължа ти едно.

— Да, дължиш ми. – Когато следващият клиент влезе, Фориър се обърна с видимо облекчение.

Седнал в Нисана си на паркинга на „ЮСейв“, Бетъртън включи лаптопа си, увери се, че безжичната връзка е добра и разгледа набързо уебсайта на авиолинии „Дикси“. Забеляза, че имат само два полета дневно на местното летище – един от Маями и друг от Ню Йорк. Кацаха в рамките на час един след друг.

Беше облечен в модерен шлифер, каквито носят в шпионските филми. Така беше казал Били Б.

Още една бърза проверка на сайта го информира, че двайсет и осми октомври е бил горещ и слънчев ден в Маями. В Ню Йорк, обаче, е било студено, със силен дъжд.

Така че човекът – Бетъртън бе почти убеден, че е бил убиецът – беше излъгал затова откъде е дошъл. Нищо чудно. Разбира се, беше възможно да е излъгал и за авиолиниите, може би беше дал и фалшиво име. Но това изглеждаше прекалено параноично.

Той замислено затвори лаптопа си. Фалконър беше пристигнал от Ню Йорк, а Пендъргаст живееше в Ню Йорк. Дали бяха в съюз? Пендъргаст със сигурност не е бил в Малфурт по служба, не и при положение, че бе вдигнал един бар във въздуха и потопил група лодки. А и тази капитанка от нюйоркското полицейско управление… Нюйоркските ченгета имаха репутацията на корумпирани и забъркани в продажба на дрога. Той започна да вижда голямата картина: река Мисисипи, опожарената лаборатория в блатата, нюйоркската връзка, бруталното, в стил „екзекуция“ убийство на семейство Броуди, корумпирани сили на реда…

Да го вземат мътните, ако това не бе голяма наркооперация.

Така трябва да беше: той щеше да отиде в Ню Йорк. Извади мобилния телефон от джоба си и набра.

— „Езервил бий“ – долетя писклив глас. – Джанин на телефона.

— Джанин, Нед се обажда.

— Нед! Как върви отпуската ти?

— Образователно, благодаря.

— Ще бъдеш ли утре сутринта на работа? Господин Кранстън се нуждае от някой, който да отрази състезанието по надяждане с ребърца на…

— Съжалявам, Джанин, ще си удължа отпуската с още няколко дена.

Пауза.

— Добре, а кога ще се върнеш?

— Не знам. Може би след три, а може би след четири дена. Ще ти се обадя. Все пак имам още цяла седмица.

— Да, но не съм сигурна, че господин Краистън вижда нещата по този начин… – Гласът й изтъня.

— Доскоро. – Бетъртън затвори телефона, преди тя да успее да каже още нещо.