Хладнокръвно отмъщение

16.

Антигуа, Гватемала

Мъжът с ленения костюм и бялата сламена широкопола шапка седеше на малка масичка в предния двор на ресторанта и похапваше късна закуска от huevos rancheros със заквасена сметана и сос халапеньо. От мястото си можеше да види парк Сентрал, поръбен със зеленина, в чийто център бе пълно с туристи и деца около реновирания фонтан. Отвъд него се намираше Арко де Санта Каталина, яркожълтият цвят на арките и камбанарията подхождаха повече на Венеция, отколкото на Централна Америка. А още по-нататък – отвъд боядисаните в настолни тонове сгради с кафяви покриви – се издигаха големи вулканични върхове, а тъмните им корони бяха засенчени от облаци.

Дори в този час от отворените прозорци долиташе музика. По улиците се движеха коли и от време на време надигаха слегналия се боклук.

Беше топла утрин, затова мъжът свали шапката си и я сложи на масата. Бе висок и внушителен, а лененият костюм не можеше изцяло да скрие масивното изваяно тяло на бодибилдър. Движенията му бяха бавни, почти премерени, но светлите му очи бяха нащрек, поглъщаха всичко и нито не пропускаха. Силно почернялата му кожа бе в ярък контраст с буйната снежнобяла коса, и бе необикновено гладка, почти кадифена, което затрудняваше определянето на възрастта му: може би четирийсет, а може би петдесет.

Сервитьорката отнесе чинията му и той й благодари на перфектен испански. Като се огледа още веднъж, мъжът се наведе към износеното куфарче между краката му и извади от него тънка папка. Отпи глътка от леденото еспресо, запали пурета със златна запалка, после разгърна папката, чудейки се защо му я доставиха толкова бързо. Обикновено тези неща се движеха по канали, препращаха се през различни пощи или по криптирани файлове, съхранявани във високо защитен „компютърен облак“. А това му бе дадено на ръка от куриер, един от малкото, наети от организацията.

Това беше, разсъди той, единственият начин да са сто процента сигурни, че е достигнала лично до него.

Той отпи нова глътка еспресо, остави пуретата в стъкления пепелник, след което измъкна копринена носна кърпа от джоба на сакато си и попи чело. При всички години, които бе прекарал в тропически климат, така и не свикна с жегата. Често сънуваше странни сънища за летата от детството си в старата ловна хижа край Кьонигевинтер, за нейните рушащи се коридори и гледката от хълмовете Зибенгебирге и Долината на Рейн.

Пъхна кърпичката обратно в джоба си и се зае да разгледа папката. Тя съдържаше една-единствена изрезка от вестник, отпечатана с възможно най-безвкусния шрифт. Въпреки че датата на вестника бе от преди няколко дни, хартията вече пожълтяваше. Американски вестник с абсурдно име: „Езервил бий“. Очите му проследиха заглавието и началните редове:

Мъжът побутна изрезката с нетрепващи пръсти.

— Scheisse[3] – промърмори той. Отново взе парчето вестник и два пъти прочете цялата статия. После го сгъна, остави го на масата и внимателно огледа площада. Извади запалката от джоба си, запали крайчеца на хартията и я пусна в пепелника. Гледа я, докато не изгоря и не се превърна на пепел и я разпръсна с връхчето на пуретата си. После дръпна дълбоко, извади мобилен телефон и набра някакъв дълъг номер.

Вдигнаха след първия сигнал.

— Ja? – каза гласът отсреща.

— Клаус? – произнесе мъжът.

Усети, че човекът от другата страна се стегна, разпознавайки неговия глас.

— Буенос диас, сеньор Фишер.

Фишер продължи на испански:

— Клаус, имам задача за теб.

— Разбира се, сър.

— Ще има два етапа. Първият е разследване. Вторият ще включва мокра поръчка. Налага се да започнеш незабавно.

— На ваше разположение съм.

— Добре. Тази вечер ще ти се обадя от Гватемала сити. Тогава ще получиш подробни заповеди.

Въпреки, че линията бе защитена, Клаус кодира следващия си въпрос:

— Под какво знаме ще протече операцията?

— Синьо.

Гласът се стегна.

— Смятайте го за свършено, сеньор Фишер.

— Знам, че мога да разчитам на теб – рече Фишер и затвори.