Хладнокръвно отмъщение

82.

В шест без пет вечерта Сентрал парк лежеше под сънливото очарование на картина от Магрит: небето отгоре в ослепителна светлина, дърветата и пътеките долу обвити в тежък здрач. Пулсът на града ставаше все по-бавен с падането на нощта; такситата по Пето авеню се смълчаваха, прекалено лениви дори да натискат клаксоните си.

Кърбс Мемориал Боутхаус се надигаше като творение от тухли и зеленясала мед до огледалната повърхност на Кънсърватъри Уотър. Отвъд, покрай редицата от дървета – толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни – се вишеше монолитното протежение на Пето авеню, бастионите от камък пламтяха в розово в отразения блясък на умиращото слънце.

Специален агент Пендъргаст мина между черешовите дървета на Пилгрим хил и спря в дългите сенки, за да огледа крайбрежния навес за лодки и околностите. Беше необичайно топла есенна вечер. Овалното езеро бе напълно спокойно, огледалната му повърхност гореше с тъмночервените и алени пламъци на небето. Съседното кафене беше затворено за деня, само група мъже, които се изживяваха като яхтмени, стояха до ръба на водата и си играеха с конструираните от тях модели на яхти. Край тях няколко деца лениво разплискваха водата, втренчили погледи в малките корабчета.

Пендъргаст бавно обиколи езерото, отминавайки статуята на Алиса в Страната на чудесата, докато се приближаваше към навеса. Върху каменния парапет пред езерото стоеше един цигулар с отворен калъф до краката и свиреше „Приказки от Виенската гора“ като по-скоро скрибуцаше. На една от пейките седеше млада двойка – държаха се за ръцете, шепнеха си и се притискаха един в друг, пуснали еднаквите си туристически раници от двете си страни. На следващата пейка по-нататък седеше Проктър, облечен в костюм от черен шевиот, и се правеше, че чете „Уолстрийт джърнъл“, Един продавач на кестени и горещи гевреци затваряше количката си за деня, а в дълбоките сенки зад навеса, сред храстите рододендрони, някакъв бездомник подготвяше леглото си от кашони за вечерта. От време на време се мярваше по някой случаен минувач по многобройните ален, водещи към Пето авеню.

Пендъргаст докосна радиослушалката си.

— Проктър?

— Да, сър.

— Нещо нередно?

— Не, сър. Всичко е спокойно. Двойка влюбени гълъбчета, които не могат да се наситят един на друг. Уличен музикант, който току-що довърши изровената си от боклука вечеря. И сега се приготвя да си легне с нещо, което прилича на бутилка „Нощен Експрес“[40]. Един арт курс рисуваше езерото, но си тръгнаха преди петнайсетина минути. Последните мъже с яхтените модели вече ги прибират. Изглежда, че се готвят да си тръгнат.

— Много добре.

Докато говореха, Пендъргаст беше стиснал ръцете си несъзнателно. Сега той разтвори широко и раздвижи пръстите си. Направи успешен опит да забави пулса на сърцето си до нормално. Пое си дълга, дълбока глътка въздух и излезе на открито, като се насочи към късия парапет, ограждат Кънсърватъри Уотър.

Погледна отново часовника си: точно шест. Огледа се – и притихна.

Откъм фонтана Бетезда се приближаваха две фигури, неясни под тъмния покров от дървета. Докато ги гледаше, те пресякоха Ийст драйв и продължиха да се приближават, като отминаха Трилистната арка, а после и статуята на Ханс Кристиан Андерсен. Той почака с отпуснати отстрани ръце, като се стараеше движенията му да са бавни и небрежни. До него едно момче се засмя радостно, когато две от яхтите-играчки се сблъскаха, докато влизаха в пристанището.

Силуетите, очертани на вечерното небе, спряха до отсрещната страна на Кънсърватъри Уотър, гледайки в неговата посока. Единият беше мъж; другият – жена. Когато тръгнеха отново, заобикаляйки езерото към него, той забеляза нещо у жената – начина, по който се носеше, начина, по който се движеха крайниците й, докато вървеше – това мигновено накара сърцето му да спре. Всичко около него – яхтмените, любовниците, цигуларя, всичко останало – изчезна, докато я гледаше. Когато заобиколиха края на езерото и влязоха в ивица вечерна светлина можа да различи чертите на жената.

Сякаш самото време внезапно спря. Пендъргаст не можеше да помръдне. Тя, след кратко спиране, се отдели от мъжа и тръгна към него с колебливи стъпки.

Наистина ли беше Хелън? Гъстата кестенява коса беше същата – по-къса, но точно толкова лъскава, колкото си я спомняше. Тя беше все така стройна, както когато я бе срещнал за първи път, може би дори още по-стройна, и движеше дългите си крайници с естествената грация, която той така добре помнеше. Но когато се приближи още, той забеляза промените: ситните бръчици в ъгълчетата на синьо-виолетовите очи; тези очи, които се бяха взирали в него, без да виждат в онзи ужасен ден, сред хининовите дървета. Кожата й, винаги матова и напръскана с лунички, беше станала по-бледа, дори изпита. Вместо обичайната самоувереност, която струеше от нея като светлина от слънце, тя излъчваше нерешителността на човек, смазан от превратностите на живота.

Тя спря на няколко крачки от него и двамата се погледнаха.

— Наистина ли си ти? – попита той с дрезгав глас.

Жената се опита да се усмихне, но това беше тъжна, почти безнадеждна усмивка.

— Съжалявам, Алойзиъс. Толкова съжалявам.

След като я чу да говори – глас, който досега чуваше само в мечтите си – прониза го друг шок. За пръв път в този живот той почувства, че самообладанието му го напуска; осъзна, че е напълно неспособен да мисли, че не намира думи.

Тя пристъпи към него и с върха на пръста си го докосна по бузата. После погледна зад него, на изток, и посочи:

Той проследи жеста й през дърветата в парка по посока на Пето авеню. Там, между величествените сгради, беше изгряла пълна, бляскава луна.

— Виж – прошепна тя. – След всичките тези години пак посрещаме изгрева на луната.

Това открай време бе тяхна тайна: за пръв път се бяха срещнали при пълнолуние и за малкото години след това го бяха превърнали почти в религиозна церемония – да са заедно и сами веднъж в месеца, за да гледат как пълната луна изгрява.

Това напълно убеди Пендъргаст, който вече го бе усетил със сърцето си: жената пред него наистина беше Хелън.