Хладнокръвно отмъщение

52.

Нед Бетъртън въртеше волана на наетото Шеви Асро доста отчаян. Беше длъжен да върне колата на летището след час и този следобед летеше обратно към Мисисипи.

Малкото му приключение беше свършило.

Беше трудно да повярва, че само няколко дни по-рано нещата вървяха така добре. Беше напипал едно зрънце, душейки около „чужденеца“. Използвайки стратегията за социално инженерство, позната като претекст, той позвъни в авиолинии „Дикси“ и, представяйки се за ченге, получи адреса на Клаус Фалконър, който беше летял към Мисисипи преди почти две седмици: Ийст Енд авеню № 702.

Дотук – лесно. Но после беше ударил на камък. Първо, оказа се, че 702 не съществува. Улицата бе дълга само десет пресечки, кацнала отдясно на Ийст ривър, и нямаше толкова големи номера.

След това беше проследил специален агент Пендъргаст до една сграда с апартаменти, наречена Дакота. Но това си беше истинска крепост и да влезеш се оказа напълно невъзможно. В една кабинка от външната страна на входа вечно стоеше портиер, а останалите портиери вътре, заедно с придружаващите служители в кабината на асансьора, любезно, но твърдо отхвърляха всеки негов опит и хитрост да проникне в сградата или да получи информация.

Накрая се бе опитал да измъкне информация за капитанката от НПУ. Но там имаха няколко жени капитани и не успя да разбере, без значение кого пита, коя точно е партнирала на Пендъргаст или е ходила в Ню Орлиънс – а само това, че явно е станало в извън работно време.

Основният проблем беше този капризен, странен Ню Йорк. Хората бяха толкова стиснати, когато ставаше дума за информация, и толкова параноични по отношение на тъй наречения си „личен живот“. Той беше дошъл от Дълбокия Юг. Не знаеше какво се прави тук.

Не знаеше дори кой е правилният начин да се доближи до хората и да им задава въпроси. Дори акцентът му беше проблем, отблъсквано хората.

После беше насочил вниманието си към Фалконър и едва не направи пробив. Благодарение на факта, че Фалконър беше използвал фалшив номер на къщата на истинската си улица – все пак Ийст Енд авеню беше странен избор за фалшив адрес – Бетъртън беше пребродил авенюто от край до край, чукайки по вратите, спирайки хората по улицата, като ги питаше дали някой познава един висок, рус мъж, живеещ в съседство, с грозна бенка на лицето, и който говори с немски акцент. Повечето хора – типични нюйоркчани – или отказваха да говорят с него, или му теглеха по една майна. Но няколко от по-възрастните обитатели, с които се запозна, се оказаха по-дружелюбни. Именно от тях Бетъртън научи, че районът, известен като Йорквил, навремето е бил немска територия. Тези възрастни граждани говореха с копнеж за ресторанти като „Лорелай“ и „Кафе Моцарт“, за чудесните сладкиши, сервирани в „Клайне Кондиторай“[28], за яркоосветени зали, в които се танцувала полка всяка вечер. А сега всичко това го нямало, заменено от анонимни магазини за деликатеси, супермаркети и бутици.

И, да, няколко души смятаха, че са виждали такъв мъж. Един старец твърдеше, че е забелязал подобен човек да влиза и да излиза от една порутена сграда на Ийст Енд авеню между Деветдесет и първа и Деветдесет и втора улица, в северния край на парк Карл Шурц.

Бетъртън бе наблюдавал сградата. Бързо научи, че е почти невъзможно да се мотаеш наоколо, без да привличаш внимание или да предизвикваш подозрение. Това го бе принудило да вземе кола под наем и да прави наблюденията си от улицата. Беше прекарал три изтощителни дни в наблюдение над сградата. Час след час взиране – никой нито влизаше, нито излизаше. Беше останал без пари, а часовникът, отброяващ дните от отпуската му, тиктакаше. По-лошо, Кранстън беше започнал да му звъни всеки ден, чудейки се къде, по дяволите, се е дянал, дори намекваше, че ще го смени.

И така времето, което си беше отпуснал за Ню Йорк сити, свърши. Билетът му за полета към дома не подлежеше на смяна или връщане, което щеше да му коства четиристотин долара, ако решеше да го направи – пари, които той нямаше.

И сега, в пет часа вечерта, Бетъртън шофираше на път към летището, за да хване самолета си. Но когато видя табелката за изхода за Ийст Енд авеню, някаква извратена и неудържима надежда го подтикна да свие от пътя.

Нямаше къде да паркира и се наложи да върти отново и отново. Това беше лудост: щеше да изпусне полета си. Но когато заобиколи ъгъла за четвърти път, забеляза едно такси да спира пред сградата. Заинтригуван, Бетъртън приближи и паркира успоредно срещу работещото на празен ход такси, като извади карта и се престори, че търси нещо в нея, докато наблюдаваше входа на сградата със спуснатите кепенци в задното огледало.

Изминаха пет минути и входната врата се отвори. Отвътре излезе човек с по един брезентов чувал във всяка ръка – и Бетъртън сдържа дъха си. Висок и слаб, освен това рус. Дори от това разстояние можеше да види бенката под дясното му око.

— Господи боже – промърмори той.

Мъжът хвърли брезентовите торби в таксито, вмъкна се след тях и затвори вратата. Миг по-късно колата се отдалечи от тротоара и мина покрай Шевито на Бетъртън. Бетъртън си пое дълбоко дъх, обърса длани в ризата си и остави картата настрана. И после – хващайки наново волана – тръгна подир таксито, когато то зави по Деветдесет и първа и се насочи на запад.