Хладнокръвно отмъщение

63.

Съзнанието на Констанс бавно се връщаше. Беше много тъмно. Тя усети гадене и цепеща главата болка. Остана неподвижна още малко, отпусна се напред, объркана, докато главата й се проясни. След което внезапно си спомни всичко.

Опита се да помръдне, но установи, че ръцете й са стегнати в белезници към една верига около кръста й, а краката й са вързани към нещо зад нея – този път много здраво. Устата й беше покрита с лейкопласт. Черният като катран въздух бе влажен и миришеше на дизелово гориво, масла, и тиня. Тя усети лекото поклащане и звука на вода, която се плиска срещу корпуса – намираше се на кораб.

Вслуша се напрегнато. На борда имаше хора – долови приглушени гласове някъде отгоре. Остана напълно неподвижна, опитвайки се да събере мислите си, да забави пулса си и да го успокои. Крайниците й бяха вдървени и я боляха: сигурно беше прекарала в безсъзнание часове наред, може би много часове.

Времето минаваше. След което тя чу да се приближават стъпки. Появи се внезапна ивица светлина и миг по-късно една крушка светна. Тя напрегна очи. В рамката на вратата стоеше мъжът, който наричаше себе си Естерхази и д-р Пул. Той отвърна на погледа й, красивото му лице с драскотините, които тя бе оставила по него, изразяваше нервност. Зад него в малкия коридор стоеше втора, неясна фигура.

Той тръгна към нея.

— Ще трябва да те преместим. Казвам ти за твое собствено добро: не прави никакви опити.

Тя само гледаше. Не би могла да помръдне, не би могла да говори.

Като извади един нож от джоба си, той преряза слоевете лейкопласт, който пристягаше краката й към една отвесна подпора в помещението, което очевидно беше трюм. Още едно движение – и беше свободна.

— Хайде. – Той се пресегна и хвана окованата й в белезници ръка. Тя залитна напред, стъпалата й бяха вдървени, болезнени тръпки пронизваха краката й нагоре при всяко движение. Той й помогна да застане пред него и я пропусна да мине през малката врата, след което я последва.

Неясната фигура стоеше отвън – беше жена. Констанс я разпозна: червенокосата от съседната градина. Жената отвърна на погледа й с хладна, лека усмивка на устните.

Значи Пендъргаст не беше получил бележката. Всичко е било напразно. Нещо повече, явно е било някакъв вид уловка.

— Хвани я за другата ръка – каза Естерхази на жената. – Тя е непредсказуема.

Жената стисна ръката й и двамата я ескортираха по един коридор към друг, с още по-малък люк. Констанс не се съпротивлява, позволи да я влачат напред с отпусната надолу глава. Когато Естерхази се наведе напред, за да отвори люка, Констанс се опъна; после се обърна бързо и блъсна силно жената в стомаха с глава. Със силен стон червенокосата падна назад и се удари в една отвесна преграда Естерхази се завъртя и тя се опита да удари и него, но той я хвана в здрава прегръдка и закова неподвижно ръцете й. Жената се изправи, наведе се над Констанс, дръпна главата й назад за косата и я удари силно през лицето веднъж, после още веднъж.

— Това не е нужно – каза остро Естерхази и изтегли Констанс. – ще правиш каквото ти казваме, иначе тези хора наистина ще те наранят. Разбра ли?

Тя отвърна на погледа чу, неспособна да говори, докато се опитваше да си поеме дъх.

Той я блъсна в тъмното пространство зад люка и двамата с червенокосата жена я последваха. Намираха се в друг трюм, а в пода имаше друг люк. Естерхази го освободи и го отвори, разкривайки тъмно пространство със застоял въздух. На слабата светлина тя можа да види, че това е най-ниската част на скула, където лявата и дясната страна на корпуса се събират в едно „V“ – несъмнено в носа на кораба.

Естерхази само посочи към тъмната, зееща паст на люка.

Констанс се сепна.

Усети удар отстрани в главата си, когато жената я плеска с опакото на дланта си.

— Слизай долу – наредя тя.

— Остави аз да се справя с това – остро каза Естерхази.

Констанс седна и провря краката си в отвора, смъквайки се бавно в него. Пространството беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Тя вдигна очи нагоре и видя, че червенокосата се готви да я удари отново, този път с юмрук. Естерхази сложи допираща ръка върху рамото на жената:

— Не е необходимо – каза той. – Няма да го повтарям.

Една самотна сълза бликна в окото на Констанс и тя я изтри. Не беше плакала от толкова отдавна, че вече не си спомняше, и нямаше да позволи на тези хора да я видят сега да го прави. Беше наистина шок да види жената – едва сега осъзна колко здраво се е била хванала за тънката нишка надежда, която бележката й предлагаше.

Тя седна на пода и се облегна на преградата. Люкът се затвори зад нея, последван от скърцане на метал при запъваното на резето.

Беше тъмно като в рог – по-тъмно от трюма, в който беше преди. Звукът на вълните, които се плискаха в корпуса изпълни пространството, създавайки усещането, че е под водата.

Гадеше й се, имаше чувството, че ще повърне. Но ако го направеше, лепенката върху устата й щеше да я принуди да го вдиша и на практика да се удави. Не можеше да позволи това да се случи.

Тя се размърда, опита се да се намести удобно и да фокусира мислите си върху нещо друго. В края на краищата бе свикнала с тъмни, тесни пространства. Това не беше нещо ново, каза си тя. Съвсем не беше ново.